Доза

Сиви голи улици, осезаема липса на сняг, който поне за малко да затрупа хроничната тъга на малкия град, силен вятър, вдигащ всичкия прахоляк във въздуха. Вдишваш го с целите си дробове и крачиш бързо. Над сградите в далечината съзираш част от изгрева. Късче красота. Късче съвършенство. Единственото истинско нещо наоколо. Хора, болнични коридори, лекарски кабинети, купища народ пред тях. Намръщени лица, сериозни, изнервени, угрижени, усмихнати, спокойни, жизнерадостни. Всички цветове на дъгата. Срещаш ги, поздравяваш, няколко разменени реплики, "Весели празници" и отминаваш. Навярно няма да ги срещнеш никога повече. Странно усещане. Съдба. Всеки в коридора си, докато не се пресечете някъде из житейските пътеки. И после продължавате. И пак така. Бързаш. Винаги има основателна причина. Нямаш време да видиш късчето изгрев, онова безкрайното синьо горе, което ти носи безметежност, щом се сетиш да погледнеш. Нямаш време да забележиш много дребни неща, детайли, които биха те изкарали от коридора ти, биха те изблъскали грубо дори. Не се знае кога ще имаш време. Покрай това пропускаш себе си. Пропускаш живота си. Пропускаш още един изгрев или залез, още една среща със себе си. Като слепци се бутаме, без да се виждаме. Като глухи си викаме, без да се чуваме. Като сутеньори оглеждаме и опипваме телата си, пропускайки душата. Грижим се за обвивката, наказваме с глад ядрото. Обричаме ги на студ и мрак.
Млад баща и момченце на три или четири. Пристигат пред кабинета, питат кой е последен и сядат да чакат. Бащата съблича внимателно детето, докато му шепне нещо явно успокоително. Леко уплашено, то се вкопчва в бащата. Сигурният остров. Безусловната закрила. Мъжката нежност. Сурова мекота. Бащинска. Трогателни са, защото не знаеш кой е по-уплашен. Защото, въпреки страха си, той успокоява сина си, прегръща го, дава му онова, от което той самият има нужда.
Наблюдавам ги с интерес. Не крадешком. А право в тях. Изучавам ги, лицата, очите, ръцете им. Жестовете, мимиките, усмивките и смръщванията. Всичко е важно. Децата така гледат. Втренчват се невъзмутимо в теб и те сканират. Нищо не пропуска детският поглед. И нищо не може да го излъже. Повечето възрастни гледат крадешком, внимателно, да не ги видят. Като крадци. Някои професионални дори. Неведнъж съм спипвала и заклещвала нечий поглед така. Или продължават нахално, или се извръщат смутени.
Бащата и момчето. Цветно петно сред сивотата. Не можеш да не се изкушиш. Доза човечност. Нежност. Топлина. Скоро ще усещаме остър дефицит от тях. Ще имаме нужда от ежедневна доза, за да оцелеем. Минимална такава. За душата. Ще я търсим жадно навсякъде около нас, в хора и ситуации. Ще е по-необходима от храната, дрехите и лекарствата. Ще се открива все по-трудно, защото ще ставаме все по-глухи, слепи, все по-безчувствени и с гладуващи души. Други неща ще стават все по-важни. Стават. Вече стават. Станали са. Ще си търсим дозата като отчаяни наркомани сред морето от ония равнодушните, наяве спящите. Ще разменяме всичко за нея. Ще е безценна и необходима като въздуха, който дишаме. Онова мъничко нещо без име, което те стопля отвътре. Изкарва те от този свят поне за малко. Неопределен копнеж по нещо, загубване и намиране едновременно, отплаване и завръщане. Кулминацията на всичките ти празноти. И самоти. Есенцията на смисъла, който търсиш цял живот.
Търся им очите. И на двамата. Очите могат да ми говорят дълго. Умея да ги слушам и те ми говорят тихо. Важните неща винаги се казват тихо. Шепнешком. Трябва да се напрегнеш, за да ги чуеш. Не вярвам на някой, който крещи, който си казва истините на висок глас. А най-важните неща се казват мълчаливо. С очи например. С ръце. Възхищавам се на художници, които рисувайки човешко лице, вкарват в погледа онова нещо, което го прави истински. Човешки. Очи с душа. Или фотографи, които изтръгват онзи поглед. Не на самодоволни бозайници или съблазнителни хиени, а онзи редкия, който се забелязва и изчезва за част от секундата и изкуството е да го уловиш.
Бащата се навежда на нивото на сина, поглежда го в очите и му се усмихва. Казва му нещо, след което си потъркват носовете един в друг. Някаква си тяхна закачка. Сломяващо, разтопяващо до степен локва. Този момент ще е пред очите ми цял ден. Цял живот. Този съкровен, интимен момент, който събужда нещо в теб. Нещо безутешно, каращо те да се луташ като изгубен, докато не си намериш дозата.

Безсъние

Събужда се през нощта по никое време. Както обикновено. Чака търпеливо няколко минути в леглото с надеждата, че сънят отново ще го обгърне милостиво. Не. Няма. Отмята рязко завивката и стъпва на ледения паркет. Раздразнението от тези постоянни еженощни събуждания вече е отминало. Още преди няколко месеца. Сега изпитва някакво тихо примирение. Не че има някакъв избор. Тази теория с винаги съществуващия избор е пълна глупост и той чудесно го знае. Да, има избор да си сипе топло мляко за сън или една водка. Да почете книга или да се разходи из миналото си. Ей такива избори. Дребни на пръв поглед, но важни в дългосрочен план. Няма безсмислени избори и решения. Всеки си има мястото в живота ти. И тежестта. Вземаш по стотици на ден и си пишеш историята. И бъдещето. Това е.
Сипва си една водка, запалва цигара и сяда пред печката. Почти му е хубаво. Знае, че този безумен режим на будуване и спане ще го довърши скоро, но поне да извлече някакво удоволствие от това.
Мисълта му блуждае сънливо и все се връща на онова място. При нея. Понякога я сънува, но сега е буден и пак я намира. Не знае как да спре това и не е сигурен дали иска. Сладка болка. Мазохизъм.
Не разбира поведението й. В един момент открехва леко вратата и го вика закачливо с пръст, а в следващия я затръшва под носа му. Тези игри го объркват и уморяват. Вече не е на ония години. Но тя е малка и й се играе. Или кой знае. Жени. Какво иска от него? Изсмива се горчиво в тъмното. И отпива бързо една изгаряща глътка. За себе си със сигурност знае, че не иска тези игри. Няма нужда от тях. Вече не. И време няма. Иска...иска...замисля се какво иска. Иска нещо истинско. Да го види с очите си, да го пожелае, да го пипне, за да се увери в реалността и плътността му. Иска да се чувства смислен, да се усети самият той истински и жив, до мозъка на костите си. Иска да усети нещо, което не е сигурен дали някога изобщо е усещал. Да държи в ръцете си нещо, което никога не е имал. Да пречупи онова в себе си, което досега го е карало да бяга. Защото знае, че случи ли се, няма връщане назад. Няма да е същият. Никога повече. Но се страхува. Страхува се дали изобщо би се съхранил в такъв случай. Знае на какво е способен или си мисли, че знае. А ако не знае? Ако това е някакъв паралелен свят, в който дори не е надниквал? Ако е място, на което не е стъпвал и толкова му хареса, че да не иска да се върне после? Защото неизбежно ще трябва да се върне. Винаги така става. Там не може да остане. По дяволите, някой някога е решил така и той с жалката си човешка сила не може нищо да направи. Ето ти "винаги имаш избор". Не, понякога нямаш. Просто нямаш. Правилата са си правила. Тия на живота. И на онова обетованото място. Нещо като Невърленд. Вечно младият Питър Пан. Какво не би дал да отиде дори за мъничко там. Онова място между съня и събуждането, където все още си в плен на съня... Май така беше. "Там винаги ще те обичам." Някой казвал ли му го е? Някога? Не, не може да забрави такова нещо.
А му се искат простички неща. От другите вече е уморен. Иска му се понякога като се събужда така по никое време през нощта да има кой да поседи с него пред печката. И да, би пил топло мляко с него. И да си говорят за онзи паралелен свят. Да се хващат за ръце и да пристъпват понякога в него. Като две палави деца, вършещи нещо забранено. Само за малко. И после да се връщат. Ще спазват правилата. И ще им е достатъчно. Нали ще се връщат заедно.
Замисля се откъде знае за това забранено място, този таен свят, щом не е бил никога там. Леко му се свива сърцето и му се учестява пулса. Сега си спомня, че някога, много отдавна почти беше стигнал до него. С нея. Не тази, за която не спи сега, а оная, забранената. Нея си я е забранил по всякакъв начин. Само мисълта за нея го кара да се чувства зле. Физически зле дори. Мисълта за нея е токсична, силно заразна и унищожителна. Мисълта за нея го кара да си сипе още една, пълна до горе, чаша и да запали нова цигара. Ръцете му се разтреперват като на старец. Заглежда се в огъня, без да отмества поглед, докато не му защипе на очите. От огъня, разбира се. За нея отдавна не плаче. Някога плакал ли е изобщо? Помни тъпата пулсираща болка от липсата й после. Излъган от обещанието й за онзи свят. С тях двамата. Но сълзи?
Понякога тя се появява сякаш от нищото, загрижена за живота му. През година-две. Твърди, че го обича и го мисли. Разпитва го внимателно за жени и др. работи. Сякаш има право. Оглежда се несъзнателно. Тя тук ли е? Не е. Нито в леглото, нито в живота му. Тогава няма никакво скапано право да се интересува от него.
Държи се нормално с нея, но не показва никаква топлина. Студ не, но не и топлина. Леко равнодушие. Не я разпитва за живота й. За мъжете й, за нощите й. Не я пита буди ли се нощем, за какво мисли, дали още обича да й решат косата. Дали още обича залезите, дали още се смее до сълзи или плаче скришом от другите. Не я пита още много неща, които иначе, при други обстоятелства би я питал цял живот. Защо да я пита? Какъв е смисълът? Само болка и пустота би получил от отговорите. Никакви компромиси повече. С чувствата си.
А да е такова дете. Тя. Беше. Беше-поправя се яростно. Може и още да е, но не с него. Присмехулни очи, момичешка безгрижна усмивка. Така му се радваше. Като на коледен подарък. Дългоочакван коледен подарък. И все го прегръщаше. Последният път, като я видя, беше като изгубено дете. Уплашено, изгубено дете, със счупен поглед. Не я попита нищо. Не искаше да знае. Той не е в живота й, следователно не го интересува какво става. Не иска да знае филмите й. Драмите й. И все пак изглеждаше така...така...Не може да го назове. Това е от ония неща, които не иска да назовава на глас, за да не станат реални. Каже ли го и току-виж се визуализирало, придобило плът и кръв и поиска да живее. Да си иска своето. Минавал е по тоя път. Не отново. По-добре да си стои там, в 3ч през нощта пред печката, сам и да си мисли за тези неща. Отколкото...
През всичките тия години тя не изгубва дирята му. Кратки интервали. Дълги. Но го търси. И го намира. Не в онзи смисъл, но го намира донякъде. Все тя. Той нея никога. Правило номер 1 в живота му. В това е безкомпромисен. Мина времето, когато се пропукваше. Когато падаше стената и...Знае, че някой ден и тя ще спре. Може да е след години, но ще спре. Няма как иначе. Когато се увери напълно, че той няма нужда от нея. Че за него тя е никой. Някой, който е съществувал, но вече го няма. Така е по-добре. Всеки в посоката си, в коридора си. Две линии се пресичат веднъж. Ако не са успоредни. И оттам насетне могат само да се отдалечават. Все повече." Нищо в мен не е така силно, колкото някога е било към теб." Така й каза веднъж.
Трябва само себе си да увери в това. Но има време. Толкова нощи напред. Става тежко и отива до изстиналото легло. Утре всичко ще бъде наред. Не лоша мантра. Наред. В този свят, на това място, в неговия живот. Само да поспи. Без сънища.

Спомени

Петък, 13-ти. 13-ти декември. Рожденият ден на обичан човек, който вече го няма в нашия свят. Forever young. Целият ден е един особен, от ония дни, за които не знаеш как да говориш. Не можеш да назовеш чувството, да дефинираш странното усещане, което пълзи из костите ти, разхожда се в главата, плува си необезпокоявано във вените, артериите, в кръвта ти. Това състояние не влиза в категории, класификации. Едва ли има и официална диагноза, доколкото знам. От време на време ти идва да изкрещиш, за да го изкараш от себе си. Но мълчиш. Мълчиш свирепо и търпеливо. Знаеш, че ще отмине. Само трябва да изчакаш. Без резки движения. Да не тръгнат лавини. Да не се случат бедствия. Да не събудиш онова дремещото в теб. Събуди ли се, ще е гладно като мечка след дълъг зимен сън. С какво ще го нахраниш? И мълчиш. Пазиш тишина. Яростна тишина, от която се оглушава. Засега.
Спомням си последния път, когато го видях. Цял ден прехвърлям сцената в ума и сърцето си. Заедно сме на клуб, забавляваме се, а после си тръгваме. Той остава. Тръгвам, но нещо ме кара да се върна. Прегръщам го силно и му прошепвам: „Нали знаеш, че те обичам, каки.” Той се усмихва по неговия си начин. С тази ужасно рошава коса и леко дръпнати очи. Слабо жилаво тяло на катерач. Ръце, които прегръщат силно и вдигат във въздуха хората, които обича. Върти ги, докато им се завие свят и не почнат да крещят. И да се смеят щастливо. Не помня дали казва нещо. Само това. Един път помниш ненужни подробности, друг път паметта ти изневерява за важни детайли. Детайли, допълващи общата картина, уплътняващи спомените, вдъхващи им живот. Връщаш лентата и преживяваш отново момента. Виждаш неща, които тогава са ти убягнали. Както когато гледаш интересен филм. Спираш на пауза и връщаш назад. Толкова пъти, колкото е нужно.
„Майките на страхливите не плачат.” Някъде съм го чувала. Може би е вярно. Майка му е един от най-прекрасните хора, които съм срещала и обичам. Ето една думичка, изтъркана от употреба. Прекрасна. Ако кажа, че е безкрайно добра, съкрушаващо нежна, възхитително силна смела жена и майка, ми се струва, че я вкарвам в граници и обезличаващи и обезценяващи етикети. А това е недопустимо. Такива хора не може и не трябва да се опитваш да опишеш просто така. Нужно е специално да търсиш думички, които рядко се използват, думи забравени, но истински като живота, такива думи, които казват всичко. От такива хора като нея можеш да гледаш само как се прави. И да ги обичаш. Мълчаливо да им се възхищаваш. Ето нещо, за което не може да се пише и говори. Неописуемо в пълния смисъл на думата. Толкова безразсъдно използваме думите, че те вече губят смисъла си. Силата си. Все по-невъзможно е да лекуват. Дори да нараняват. Все по-безвкусни и блудкави са, все по-бездушни. Има неща, за които може само да се мълчи. Истински човек е тя. Май това е най-близката дума. Истинска. Съществува, усмихва се, прегръща, обгрижва, минава достойно през живота. Обича. Тихо, кротко, ненатрапчиво, без капка претенция. Без мъченичество.
Парченца от пъзел. Пъзелът на живота ти. Всички хора, които срещаш, нещата, които ти се случват, са парченца пъзел. Всеки човек оставя някаква диря в теб. Не запомняш всичко от него, а нещо специално. Парченце тук, парченце там. Докато в самия край не подредиш всичките.
Пътувам и си мисля за такива неща. За отишлите си хора и тези, които остават след тях. Learning to fly на Floyd. По радиото. Нещо необичайно. Ето ти знак, че може би си в правилната посока. Чиста детска радост от любимата песен. И вълнение, че не е случайно чута.
От дядо ми помня бистрите сини очи. И как не даваше нищо да изхвърлям. А така да обичам. Изхвърля нещо в коша и след малко го намирам пак там, откъдето съм го взела. Помня как ни е люлеел със сестра ми на люлките. Сестра ми, която носи неговото име. Как ни викаше от терасата да се прибираме. Или стоеше наблизо на детската площадка и ни се караше от време на време. На нас или на другите деца. И ни пазеше. Разбира се, че беше там, за да ни пази. Да не ни се случи нещо. Помня как му се намокряха очите от липсата на сестра ми малко по-късно във времето. Има нещо ужасно тъжно в насълзени старчески очи.
Сънувам, че имам рожден ден. Всички са се събрали и внезапно се сещам, че съм забравила да го поканя. Да забравя да поканя дядо си! После осъзнавам, че не съм го поканила, защото него вече го няма. Събуждам се с мокро лице. Парченце тук, парченце там.
Прадядо ми и игрите ни на табла, когато го вземахме за зимата в града. Толкова му беше тежко далеч от село. Чудех се как да го развеселя, да го разведря и да се усмихне. Също с чисти сини очи.
Баба ми, седнала е с мен на дивана пред градината на село. Любимото ми място. Не помня какво сме говорили в този момент. Помня самия момент. Начинът, по който съм се чувствала. Рядък момент, защото тя винаги нещо шеташе. В градината или в къщата, няма значение. Важното е да се действа. Баба ми, пред болницата по нощница ни изпраща с навлажнени очи. Ужасно отслабнала, повече от всякога, побеляла, със страх в очите, но усмихваща се. Никога за нищо не се е оплаквала, но сега е безумно уплашена. Малко преди това „Колко са пораснала децата”. И плахо взема Влади. Да го подържи. Да го усети с ръцете си, не само със сърцето. Да го погали. И той да я запомни.
Странно нещо са спомените. Трупат се в нас, десетки, стотици, океан. Цял живот. Някои кристално ясни, сякаш от вчера. Други виждаш като през мъгла и колкото повече се приближаваш към тях, толкова повече се отдалечават. Протягаш ръка да ги уловиш, но отлитат като ято подплашени птици. Изтичат като пясък през пръстите. Като звездите, които виждаш на небето, но знаеш, че вече не съществуват.
Знам, че не мога да ги побера всичките в мен. Дори да си ги записвам всеки ден, всеки час. Толкова много неща забравяме. Като започнем от себе си. Може би не е толкова важно да запомниш всички моменти с всички хора в живота ти. Може би е по-важно да не забравяш, че за всеки от тях има специално място в душата ти. Място, което никой не може да измести или да ти отнеме. Не е и толкова важно всичко онова, което сте си казали или премълчали. А дали сте се усетили. Дали сте се срещнали истински. Дори за един момент. Както се срещат парченцата от пъзела. И се нареждат. Парченце тук, парченце там.

Коледна приказка

Слиза от мотора и се запътва към хижата. Сваля каската в движение и мразовитият вятър го близва по лицето. Толкова време е тук, а няма свикване със студа. „Тук” е на края на света, въпреки че това място го няма на никоя карта. Студът тук не влиза в никакви измервания и категории. Отвъд тях е. Не щипе закачливо, а хапе безмилостно, реже и смъква кожата от кокала. Виелиците са нормално явление, слънцето-рядко. Колкото и да бродиш, няма да срещнеш ни едно живо същество. Освен него и Кай.
Забързва по едва виждащата се пътека към къщата и затваря с облекчение тежката врата зад себе си. Топло. Констатира топлината с цялото си премръзнало същество. Не е най-разумното нещо да караш мотор в такова време. В такъв неподдаващ се на дефиниция, климат. Отива до камината, хвърля някое и друго дърво, уверява се, че няма опасност да загасне скоро. Заглежда се в огъня хипнотизиран и усеща как топлината плъзва по тялото му. Въздъхва от удоволствие. Какво нещо. Въздишка от тежест. Въздишка от наслада. Един нюанс разлика.
Отива до бюфета и си сипва едно малко. Секунда размисъл и го удвоява. Тежък ден. Тежка професия. Връща се и се отпуска в креслото срещу камината. Отпива малка глътка и отново усеща прогаряща топлина. Този път по небцето, в гърлото и до стомаха. Разлива се и се разплисква щедро из тялото му. Въздъхва отново. Пламъците танцуват пред очите му и неканени спомени прииждат. Леко пробождане в сърцето. Безвъзвратно отминали моменти, забравени мечти, пречупени копнежи. Пустота. Късно е вече за тия спомени. Винаги е било късно. И за какво са му изобщо? Да го топлят на старини? Не, не са му нужни. Няма и 40, а понякога се чувства като старец. Всъщност често. Така популярната представа за външността му е пълна глупост. И той не знае откъде се появи и така се разпространи с мълниеносна скорост из целия свят. Добродушният, закръглен, даже откровено дебел старец с бяла коса и брада и червени одежди. Винаги е бил слаб, висок, с жилаво тяло и черна коса. Брада, повече от тридневна, никога не е имал. Кротки, топли очи, нежна усмивка, но често тъжен и уморен поглед. От това, което вижда през повечето време. За разлика от обикновените хора той има способността да вижда на много места, едновременно. И да чувства вътрешния свят на другите. Освен радостта им, и болката. Ех, а тя винаги е повече. Винаги. Да вижда болни деца, страдащи родители, липсващи деца, липсващи хора. Да вижда теглото на хората, толкова различно при всеки и толкова еднакво. Да вижда самотни хора. На Коледа. На най-самотния празник. Понякога наистина мрази работата си. А така да обича децата. Така да ги обича. И да е безсилен пред болката в очите им. Все пак чудеса не може да прави. Просто им носи поръчаните подаръци. Играчки, дрехи, обувки, сладкиши. Такива неща. Но ония другите не може. Забранено му е. В тия неща му е забранено да се меси. По дяволите. Оттам идва умората му. А не че обикаля цял свят за кратко време. Умората, просмукала се в костите и очите му, в ръцете, но не от чувалите с подаръци. Тази умора тежи, колкото всичката мъка по света. Непосилна е, но това му е работата. А и не е само работа. Дълг, любов, съдба. Кой знае.
Присвива очи срещу огъня и се замисля. Кай пристига безшумно и се настанява в скута му. Погалва го разсеяно и черният котарак замърква от удоволствие. Другата жива душа тук освен него. Кръстил го е на онова момче от Снежната кралица. Любимата му детска приказка. Прави му компания, колкото да не е съвсем сам.
Обича да е сам. Обича това място тук, на края на света. Хижа в планината, както винаги си е мечтал. Креслото, камината, Кай, собствените му мисли. Какво повече му трябва? На хората все нещо не им достига, все търсят, искат още. Мъчат ги липси, лутат се, терзаят се, блъскат се. Не разбират, че не това им е проблема. Не това ги прави нещастни. Гневни и уморени. И тъжни. И изгубени.
Тук е домът му. Нещо, което преди, в миналия му живот, никога не е имал. Не е познавал това усещане за уют и топлина. И принадлежност. Прокарва пръсти през косата си, която впрочем е започнала да побелява. И тия бръчици покрай очите. Не го е грижа. Не мисли за това. Никога не е мислил. Мисли за хората, за децата, особено за ония, изоставените, за болните, за непоисканите деца. За войните по света, за лошото, равнодушието и студенината, за алчността, за безграничната суета и вечно гладното човешко его. Тия хора сами ще се затрият. През цялото време мисли и почти не спи. Освен многото работа през деня. Свикнал е да не спи. Няма време. Ако хората разберяха, че нямат това време, което си въобразяват, че им се полага...По-добре, че не знаят. Това, което не знаеш, не може да те нарани.
Сега и шейната се повреди и трябваше да я остави за поправка. Спешна поправка, че Коледа наближава. Елените остави на сигурно място, на топло, където знае, че ще се погрижат за тях. И в този невъзможен студ трябваше да се прибере с мотора. Почти не усещаше пръстите на ръцете си, когато стигна до хижата. Все пак има нещо човешко у него. Нещо останало отпреди. Освен сърцето. Неуморно биещото му уморено сърце.
Леко е притеснен за шейната, защото няма как с мотора да обиколи навсякъде, че и с всичките чували. Помощници няма. Това с джуджетата е също някакъв нелеп и абсурден филм. Винаги, от самото начало е бил сам. Не е сигурен дали да се оплаква от това. Достатъчно хора вижда, за да му липсват тук. Тук е неговият покой, така жадуваната тишина, свободата, за която винаги е копнял. Топлината и Кай. Кай, който го обича и чака. Снежанка също няма и само при мисълта за тази също измислена особа, се засмива горчиво.
Жена тук, колебае се. Не може да реши дали иска. При мисълта за жена го заболява гърлото. Не знае защо. Задрасква го, че и очите. Нещо му залютява и започва да премигва яростно, докато отмине. Бяло петно. Още един момент от миналото, който е изтрит. Явно не е трябвало да помни. Само реакциите на тялото му при мисълта за това му показват, че не са завършили добре нещата. Преди малко усети, че прииждат спомени, но не идват напълно. Сякаш спират до вратата, надникват и решават да не влязат. И си тръгват. Това го побърква. Колко нощи е стоял и се е взирал през прозореца навън с надеждата да ги улови, щом доближат. Но те са по-бързи. Появяват се, колкото да го подлудят, да се разсъни и да не може да заспи повече. И никога не остават с него. Все се надява, че някой ден ще ги изпревари. Постоянно вижда как хората се надяват за едно-друго и понякога им се получава. Защо да не се получи и при него? Вижда и как няма хора без минало, като него. Как са се вкопчили в миналото, съжаляват или копнеят за него, но са в него. В спомените си. А той не. И той си ги иска. Негови са си и му се полагат. Човек без минало сякаш е наполовина човек, сякаш нещо важно си оставил някъде и си забравил къде. Мъчи се да си спомни, но колкото повече опитва, толкова по-плътна стена се спуска между него и тях. И нея. Тази без името. И без лицето. И ръцете й не може да си спомни. Как можеш да забравиш ръце, които са те прегръщали, очи, които са ти се усмихвали, коси, които дълго си ресал и подреждал? Помни само усещането от нея. Усещане за завръщане. За дом. Жена. Нечия дъщеря, майка, любима. Неговите ли? Не знае.
Докосва несъзнателно лицето си. Влага под окото. За момент се изненадва. Поглежда към Кай, който си спи невъзмутимо все така в краката му. Засмива се на себе си. Ако можеше някой да го види сега. Дядо Коледа да плаче. А толкова работа да го чака.

Момичета

Излизаме с нея да пием. Всъщност да се видим, но и поне за малко да си махнем главите. А това върви идеално с чаша червено вино. Или две. Или колкото е нужно. Дълго се суетя в избора на облекло, сякаш ще излизам на среща. Някакво скрито удоволствие има в това. Щипка хедонизъм, особена порода тръпка и наслада. Излизаш с приятелка, пък се гласиш. Избираш рокля по тялото, дълга точно до коленете, тънък чорапогащник напук на кучешкия студ навън, съвсем малко бижута, никакъв грим. Тегав ми е момента с грима. В изключително редки случаи му обръщам подобаващо внимание. Спусната коса. Ботуши до коленете. Очила с дебели рамки тип „строга господарка”. Или лоша даскалица. Дълго се оглеждам в огледалото.
Срещаме се в любимо заведение. Тиха и спокойна обстановка, ненатрапчива музика, приглушена светлина, безшумен персонал. Всъщност безшумен и красив персонал. Някаква рядкост. Не е зле. Тя е страхотна, както винаги. Бяла, копринена риза, леко разкопчана. Тъмен строг панталон. С токчета, разбира се. Също минимализъм в бижутата.
Седим си, пийваме си от виното и си говорим. За всичко. Гледам я и си мисля как може, въпреки всичко, което й се е случило и се случва, да изглежда така. Почти недокосната. Трябва да я познаваш като мен и да се вгледаш внимателно, за да видиш умората в очите й. Очите й са екзотични, леко дръпнати и лично аз ги харесвам много повече без грим. Чисти, сънливи и с леко наивен поглед като на дете.
Слушам това, което ми говори, но следя и жестовете, дребните детайли. Нищо не ми убягва. Не мога да се избавя от това. Винаги попивам с всичките си сетива. Не само петте. От време на време гласът й подозрително се разтреперва, изтънява, но тя засича това и веднага се коригира. Желязо е и рядко се отпуска. Не заради мен. Заради живота. Очите й се напълват. Още малко и ще прелеят, но и тук се справя с лекота. Светкавично стрелващ се показалец и следите се премахнати. За секунда можеш да се заблудиш, че това е било плод на въображението ти. „Добра е” мислено си отбелязвам. Като мен. Аз ли като нея, тя ли като мен, това ми се размива. Старата ми приятелка. Минали сме през какво ли не. От дребни ежедневни драми до апокалипсиси. Университет, съжителство, изпити, бригади, мъже, деца. Пристигащи и отиващи си хора. Абсурдни комични ситуации и тежки моменти, когато плачем безутешно на рамото на другата.
Гледам я пред мен същата, ама и не съвсем. Не сме ли всички така? Уж се променяме, животът ни се случва, поостъргва ни, втвърдява ни, но сякаш си оставаме същите. Там отвътре, надълбоко. Гледам я и виждам още онова болезнено чувствително момиче, толкова чисто и невинно. Може да й се е случило какво ли не, може погледът й да е уморен и на моменти обезверен, може да не си позволява да плаче, както едно време и да й се иска да вярва, че е по-твърда и студена, ако се налага, безкомпромисна и проклета, но аз я гледам и виждам онова момиче. Не може да ме заблуди. То все още вярва, че на добрите хора се случват добри неща. Не познава цинизма и горчивината. То не може да допусне, че хората, които обичаш, са способни да те наранят. Във всеки смисъл. Все едно да кажеш на черното бяло. Или пък нещо, което вижда с очите си, че не съществува. Същото момиче е, но вече е жена, която трябва да се бори, за да оцелява в този мъжки и понякога така бездушен свят. Да е силна и да не плаче. Да не хленчи и да не се оплаква, защото знае, че няма смисъл от това. А така да й се иска да бъде и слаба.
„Още вино?”-питам я с усмивка. Излишно. Още вино. Поръчваме.
Първи курс в университета. Първи ден. Аз съм на първия ред в залата, другите някъде назад. Няма нужда да се обръщам, за да чувам така досадното кудкудякане на колегите. Седя си кротко и неизбежно си задавам излишния въпрос къде съм попаднала. Иде ми да простена от отчаяние и да си заскубя косите. Сякаш през всичките тия години в гимназията са ги наказвали в ъгъла с мълчание и сега трябва да наваксат. Един през друг. Дивя се на тази необуздана ведрост, тая неистова нужда от самоизява, склонност към безсмислени брътвежи, викане и надвикване, за да бъдат чути. Още първия ден, че и рано сутринта. Къде отиде срамежливостта, постепенното опознаване и допускане? Слава богу, има и изключения. Едно такова върви на отсрещния тротоар, докато се прибирам със свито сърце и мрачни предчувствия към общежитието си. Оказва се, че е от моя блок и първите ми впечатления не са особено възхитителни. И тя като другите не млъква и постоянно се смее. Ама без да спира. Бодро и безконечно. Това е един изключително рядък случай, в който съм сбъркала с първия поглед. Обикновено се оказвам права в сканирането, но не и този път.
„Вярвате ли в любовта от пръв поглед?” „Не.” „Тогава внимателно гледайте. Ще мина отново.”
И така повече от тринайсет години. Понякога плътно една до друга, друг път леко отдалечени, за да се пресечем отново. И всичко е такова, каквото трябва да бъде. Всяка от нас знае без излишни думи. И разбира. Все едно слагаш нещо някъде преди много години и знаеш, че то винаги ще е там. Независимо от. То просто е там.
Малко след странното ни запознаване, тя ми признава. „Изглеждаше толкова надута, там отделена от другите, сама, вирнала носа. Високомерна и студена.” После дълго време ще ми говори за това, че не прегръщам хората. Че тя идва и ме прегръща, а аз стоя като дърво и не знам какво да направя. Че не говоря за чувствата си, не й казвам какво е тя за мен. Ще се сърди и разочарова, понякога дори ще плаче, наранена от това, ще ме упреква. Все още няма да знае, че всичко това е стена. Неспособност на топлина и споделяне. Просто защото никога не съм го правила. Не че не искаш, но не знаеш как. Нямаш навика, опита. Трябва ти търпелив учител, който да те преведе през това емоционално минно поле. И да останеш цял и невредим. С всичките ти крайници и още нещо. Със сърце, започващо да се размразява. Да капе малко по малко, бавно и методично. После ще успее да види отвъд. И да започне да действа отвътре.
Сега сме същите и не съвсем. Това май го казах. Малко уморени, с подчертани сенки под очите, със скрита тъга в усмивките, но сме там. Напук на всичко. И аз знам. И тя вече знае. И си пием виното. Това е.

Скочи

Говорим си с него така, сякаш я няма тази пауза от година и половина-две. Стар приятел, който май е влюбен. И ужасно уплашен. И поради второто не знае какво точно иска. И по-скоро му се иска изобщо да не я е срещал. Мога да подуша страха му от няколко стотин километра. Експерт съм по страховете. Чувството му за самосъхранение е болезнено изострено предвид миналото. А миналото не го е пощадило твърде. При последния сърдечен разрив ми споделя с болка, за която не е измислено име: "Никой не е умрял от разбито сърце." Съсипан е и само той си знае как се събира. Нормално е да се страхува, да е предпазлив, да разузнава дълго и внимателно. Веднъж се шегува, че жената до него трябва да е отличничка и сега го питам Тя такава ли е. "Не знам още, не съм разбрал." Обмисля стратегии, тактики, аз давам съвети на килограм. Умни, дълбоки, изстрадани съвети, които мога да взема и да ги...Представям си как не спи нощем, мята се в леглото, разяждан до лудост или гледа луната и търси отговори. И не знае, че те са само в него. И в нищо отвън.
Говоря му какво обичат жените, как да се държи, каква е печелившата походка, поза. В следващия момент се замислям аз ли съм това обезумяло нещо, което произвежда тия шитни и ги изстрелва, без да се замисли, дори с някаква изтънчена наслада и самоувереност, от позицията си на много опитна и успешна мацка. Уморявам се от самата себе си и млъквам. И се замислям.
"Има ли един-единствен или всички се блъскаме с промушени сърца?" Какви ти стратегии, игри, номера, походки, какви отличнички...Какъв е този ненормален свят, в който живеем? Какъв е шанса да отсееш истинското сред всичкия този фалш? Колко нищожна е възможността да видиш истинското лице на един човек? И да обикнеш това, което видиш. Без да извръщаш поглед. С широко отворени очи за всичкото му. Плюс белезите и старите му рани. Получаваш всичко това в едно. Не е ли прекрасно? Да видиш голата му душа, зъзнеща от студ, жадуваща за топла прегръдка, за просто човешко докосване. Да, съществува риск, дяволски реален риск да останеш с разбито сърце. Отново. И какво от това? И да, всеки следващ път е не по-малко болезнен. Скачаш в бездната. Да полетиш. Или да пропаднеш. Или оцеляваш, или не. Простичко е. Ама това май се нарича живеене. Със страх и предпазливост можеш да стигнеш благополучно до пенсия, но не е това идеята. Май не беше това.
Колкото повече се замислям, толкова повече се ядосвам на себе си. Умора и яд. Бяс. Че понякога с такава лекота се поддавам на установеното. На обществено установеното. 22 техники да го спечелиш, 31 хитрини да я задържиш, 1050 начини да се направиш на маймуна и още толкова да си съсипеш живота. "Аз съм овца и ми харесва." По дяволите. Всъщност тези неща по-скоро ме натъжават, отколкото ядосват.
Няма правила в тази игра. Няма. Няма маски, пози, мерене на гордости и пишки. Няма внимателно обмисляне на думите, на държанието, на широчината на усмивката или дълбочината на погледа. Няма печелившо поведение, модерни заучени лафове, за да блеснеш пред него, игра на котка и мишка, перфектната профилна снимка или егати якия статус, с която той да я впечатли. Това е толкова грешна посока, колкото умът ни не може да го побере.
Сега бих му казала: "Бъди искрен, до болка искрен. Искрен до сълза и кръв. Стигни до костта, до най-далечната точка в душата й. Стигни до Северния й полюс и го сгорещи. Втечни го. Ледник да не остане. Стопи снежинката, забита в окото й. Припомни й коя е. Оставяй диря в нея, за да не забравя. Да не се разсейва и да не забравя. Теб. Не се страхувай, защото страхът втвърдява костите, уморява усмивката, натъжава погледа. Страхът създава страшни неща, страшни хора. Той измисля предразсъдъците, папагалските мрачни предсказания и "загрижени" съвети, той коли и беси. Там, където вирее страха, има само студ и мрак. Няма живот там, пусто е и е равно. Равна линия. Нищо. Няма любов. Няма смисъл. Не скочиш ли от пропастта, никога няма да се почувстваш жив. Никога няма да се срещнеш със себе си. Никога няма да полетиш. Дори за един миг, преди да паднеш, си струва. Струва си всяка дяволска секунда. Скочи, приятелю."

Сто години

Пътуваме. Гъста мъгла, а слънцето едва прозира през нея. Мъглата обгръща уютно всичко наоколо, успокоява и утешава. Като мъглата на Виан. Става ти едно леко, хубаво, забравено чувство на дом и топлина. Като в утробата. Защитен. Дали още там изпитваме самота? Плуващи в това тъмно и топло място, толкова дълго време. Сами се раждаме и сами умираме. Нали така беше? Не е ли естествено състояние на човека самотата? И по-скоро неестествено-трескавото бягство от нея, бягството на всяка цена.
Късно вечер. Влизам в тъмната кухня. Светвам лампата. И все пак светлината е приглушена и мека. Приближавам до аквариума. С изненада установявам, че Желязко спи. Не знаех, че костенурките могат да спят под вода. Малка част от корубката му стърчи над водата. Почти си залепям носа в стъклото и го разглеждам любопитно. Не разбирам защо се развълнувах така от тази спяща костенурка. Виждала съм я десетки пъти досега. Будна. Явно в това е обяснението. Сега е стиснала очички и изглежда толкова уязвима. Всъщност като всеки спящ човек. Гледам я и не мога да си тръгна. Сама, в този аквариум, година след година, през целия си костенурски живот. Самотна до непоносимост. И вече стара. Често, когато съм минавала покрай нея, съм я дразнела, признавам. Почуквам по стъклото или направо на корубката й и тя се вбесява. Иска да ме захапе. В очите й го виждам. Хищник. С остри зъби, които късат месо. Сега е беззащитна като бебе. Спи, стиснала клепачи и навярно сънува. Какво сънуват костенурките? Какво сънуват бебетата в утробата? Доказано е, че сънуват. При липсата на жизнен опит какво биха могли да сънуват? Затрогва ме и ме съкрушава гледката на тази спяща самотна костенурка. Не знам защо. Наистина не знам.
Влизам в стаята им. Спят, всеки съответно в леглото си. Дълго оправям завивките им. Трябва да съм сигурна, че няма отвит крак или ръка. Че са на топло и са защитени. Оправям косата й. Подреждам я по възглавницата. Придърпвам одеялото до брадичката й. Навеждам се, вдъхвам миризмата й и й прошепвам няколко думички. Следва той. Завит като пашкул, сякаш вярвам, че така ще го предпазя. От всичко лошо в този свят ще го предпазя. Любовта и заклинанията ми ще ги предпазят. Целувам го по бузките, по главата, по гушката, с мъка се спирам сама. Той въздъхва в съня си и се обръща на другата страна. Какво сънуват момченцата на три? Житни ниви с лисици, змии и рози навярно. Особено ако са малки принцове със златни коси от друга планета. Връщам се при нея. Все така е завита. После при него. Няколко пъти така. Отивам до вратата. Обръщам се. Поглеждам ги. Непоносима мисъл за отминаващото време. За един миг те прорязва в сърцето, дробовете, бъбреците, във всичките ти остаряващи органи. Застиваш. Краката ти се подкосяват. Връщаш се. Сядаш и ги гледаш още малко. Другото ще почака. С всяка изминала секунда растат и стават все по-малко твои. Все по-отдалечаващи се. Обръщат се към теб и ти казват с усмивка: „Виж ме как се отдалечавам.”. С всяка секунда остаряваш, прибавяш по още една бръчка и бял косъм, по още малко самота в душата, по още една миниатюрна резка в сърцето.
Пътуваме и забелязвам бабата с лук край пътя. Мъглата милостиво обгръща и нея. Навярно сутринта са я докарали, стоварили са я и са си тръгнали. Цял ден сама, в студа. С лука. Грубите й ръце са го създали, обгрижвали са го, после са го сплели. Сега е време да го продаде и да си отиде от нея. Като децата й. Самотни старици край пътя. Изоставени и забравени. Ако имат късмет- само до вечерта. Докато дойдат и си ги приберат.
Има и други, които нямат тоя късмет. Сами, на село, в оглушалата от тишина, къща. Дядото си е заминал и е останала тя. Може би с някоя котка или друга животинка. Децата са далече, в града или в друга държава. Самотата тук има други измерения. Друга плътност и температура. Друг вкус и мирис.
Били са три сестри. Останала е най-малката. Не живее сама. Грижи се за внука си. Тревога и утеха. И все пак. Не може да се говори за тази липса просто така. Не може да се обясни какво е да помни телефоните им в техните села, където са живяли, а да не може да им звънне. Да не може да звънне и на децата им. Да не досажда. И тук самотата е с друг нюанс, друга история, друг свят. Двама или трима. Заедност. А после сам като куче. Върви й обяснявай за изкуството да продължиш и да се радваш на живота. Тя и сега живее с тях, говори си с тях, вечер като си ляга им се оплаква за едно друго, на кого иначе, казва им Лека нощ и заспива с болката си. С натежало сърце. Най-малката сестра.
Чета Чехов. Това несравнимо чувство на интимност, което изпитваш, докато го четеш. Това протяжно усещане за безкрайна самота. Сякаш виждаш писателя, седнал зад бюрото си, с прозорец към градината, сам в целия свят, сам с всичките си терзания, с всичко онова в него, което го кара да пише. Да го усещаш толкова близък, че щом протегнеш ръка, да чувстваш, че ще го докоснеш.
Самотата можеш да откриеш навсякъде. Човешка или животинска, у дома или на пътя, в детски поглед или в старец, в любимите книги, музика, кино, в есента и изобщо всички сезони, в морето и чайките, в луната и лунната пътека, в най-шумната компания и в най-веселия човек, късно вечер и в ранния следобед дори. Несправедливо негативно е отношението към нея. Тя е част от теб, също както ръцете, очите и сърцето. Тя те намира, където и да си. Особено ако си се изгубил. Припомня ти кой си, ако си забравил. Прегръща те, когато всички други са изчезнали. Приласкава те във винаги отворените си обятия. Можеш да разчиташ на това. Не я пъди. Тя е твоето вярно куче, твоя най-добър приятел. Там е, за теб, винаги. Поне сто години.

Туристи

Pink Floyd Reloaded. Току-що е била на това шоу в планетариума на града. По време на цялото представление я боли сърцето. Някакви спазми, които не отминават. Не може да си поеме въздух. Опита ли и я прерязва там отляво. Слуша любимите песни, любимите гласове и се чувства по съвършено същия начин, както всеки път, щом ги чуе. Костеливата ръка на самотата сграбчва сърцето й и дъхът й спира. Сякаш всичката вселенска тъга се стоварва върху нея. Не е като да си вземеш душ и да я отмиеш. Или да чакаш търпеливо времето да я изтрие. Няма премахване. Няма измислен препарат срещу нея. Когато ти си отидеш, тогава си тръгва и тя. А междувременно просто се научаваш да живееш с нея. Да не ти пречи прекалено много, да не ти се мотае из краката и понякога да си взема почивен ден. Да можеш да си поемеш въздух. Иначе ще те смаже. Трябва да я опитомиш и превърнеш в домашен любимец. Да я коткаш и галиш, не да я гониш. Ако я гониш, ще започне да съска срещу теб и да ти го връща, както може. Приемаш я и заживява с теб, в теб. В кръвта ти, в костите и прешлените, в косите и очите, в ръцете ти, в тялото и душата.
Понякога решаваш, че ти е писнало и отказваш да я храниш, да изпосталее от глад. Не за дълго. Истината е, че тя има нужда от теб, но и ти от нея. Без нея радостта ти не е истинска, не е плътна и жива, не диша и не се смее. Как можеш да се почувстваш щастлив, ако не си позволяваш да си тъжен? Как ще разбереш, че си радостен, ако не познаваш тъгата?
След това отива в онова старо гробище. Нещо я тегли натам. Все така е съкрушаващо красиво и тихо. Времето там наистина е спряло. Бръшлян пълзи навсякъде, нечия ръка е помела грижливо нападалите листа. И представлението, и това място са от нейните неща. От нещата, които обича. Не вярва, че случайно е попаднала на тях. Те са я намерили. Трябва да излезеш от хотелската си стая или която и да е стая, и да бъдеш намерен от твоите си неща.
Келнерът прекъсва мислите й. Поръчва си кафе. Вдига глава от тефтера и се втренчва невиждащо в някаква точка напред. Хората наоколо не й пречат, не нахлуват неканени в главата и душата й. Бъбрят си на техния език и тя ги чува някъде много отдалеч. Екстра й е така. Уютно по някакъв странен начин. Тук може да си позволи да се отпусне и да се държи, както си иска. В чуждата страна. Каква ирония.
Понякога просто й омръзва да се прави на шут. Уморява се до смърт. Да е забавна, усмихната, да си носи торбата с шегите. Сигурно и дядо Коледа се изтощава. Сигурно и на него понякога му се иска да захвърли тоя чувал и да си е просто един сприхав тъжен старец. Както имаш изконното право да си щастлив и весел, така би трябвало да имаш право и на тъга. Да те оставят на мира всички, а ти да оставиш ролята на палячото. Поне за малко.
Понякога се уморява от глупостите, които е способна да избълва, както и тези на другите. Удивлява се на себе си що за потребност е това. Борба за оцеляване, нужда от самозаблуда, право на включване в играта, наречена Живот? Бягство, преструване, предразсъдък, мощно и непоколебимо наложен от обществото, че трябва да изглеждаш "нормален", каквото и да означава това, да си весел и доволен, да си удобен и винаги на разположение. И в никакъв, ама никакъв случай потиснат. Това е странно и внася смут. В стадото. Някой да е виждал потисната овца, тъжна овца? Никакъв проблем да бъдеш отлъчен от стадото. Или направо под ножа. Всички трябва да блеят щастливо и да не задават въпроси. Да не се замислят твърде, а да се плъзгат по повърхността на живота. Замислиш ли се и ти отиде хубавия слетобед за шопинг. Замислиш ли се и започваш да трупаш тъга и умора в душата. В очите. Но хората и без това рядко се вглеждат в тях.
"Студентка?". Сервитьорът я изтръгва рязко от мрачните мисли. Благодарна е за прекъсването. Стига за днес. "Не, туристка."-усмихва му се. Навярно иска да е мил или просто да я разсее. Или и двете. Не сме ли всички туристи в тоя живот?

Луна

Късно вечер. Сипвам си чаша вино и излизам да гледам луната. Не е пълнолуние, но тънкият изписан месец е пленителен. Имало е моменти, периоди в живота ми, когато съм се взирала всяка вечер в него, дни наред. Дава ти някаква утеха, спокойствие, такива едни работи. Странно усещане, неподатливо на обяснение. Топла нощ е, не като за ноември месец. Покой и тишина. Усещаш нещо да се носи във въздуха и да те изпълва целия. Потръпваш от това неопределено чувство. Почти нереално е. Само, който го е изпитвал, знае какво е. Хората са си по къщите, поне повечето и цари прекрасна тишина. Релаксираща и замайваща. Насища изтерзаните ти сетива, мозък, клетки, душа. Любимото време от деня. Гледаш луната, отпиваш от виното и се пренасяш в твоя си свят.
Напоследък си мисля за нещата, които казвам и онези, които премълчавам. Чудя се кои са по-важните. Отговор май все още нямам. Понякога имам нужда дълго и плътно да рисувам с думи това, което е в мен и все изпитвам страх, че то няма да е достатъчно, че ще пропусна нещо важно, че думите ми ще го омаловажат. Че ще го осквернят и заплюят. Че няма да бъда разбрана, усетена, почувствана. Друг път имам желание просто да млъкна. Да мълча дълго. И да се надявам, че душата ми сама ще намери пътя и начина да бъде чута и докосната. Без да й преча с приказките и анализите си.
Оставила съм го за малко на роднини. Час, ден или повече, няма значение. Връщам се при него. Влизам в стаята. Извиквам го. Дори не ме поглежда. Бързо се досещам, че е сърдит. И уплашен. И обиден. Най-вече уплашен дали не се връщам за малко, дали няма да си тръгна. Сигурно не смее да повярва, че съм тук. Навеждам се към него, на неговата височина и го поглеждам. Занимава се с нещо, прави се, че ме няма. Но виждам една сълзичка да се спуска бавно от окото му. "Мама е тук, нали няма да ми се сърдиш."-му прошепвам и той се предава. Прегръща ме и без думички ми казва всичко. И аз на него. Той знае. И аз знам. На две и половина е, а знае. И вярвам, че от раждането си знае. Без думи, без обяснения, без логика.
Когато обичаш някого, а си му сърдит, обиден, гневен, разочарован, какво правиш? Когато обичаш някого и знаеш, че точно в този момент, а може би за дълго, не можеш да му го кажеш? Не можеш да вдигнеш телефона или да отидеш при него. Не можеш да пречупиш онова нещо в теб, което ти пречи да стигнеш до него. Не можеш да надвиеш гордостта си, егото може би. Или нещо друго, по-добро и важно като причина. Когато обичаш някого, а се разминете в някакъв момент, за седмица, месец, години. И няма значение колко те боли, колко си железен и неуязвим, или пък слаб и паднал, щом не можеш да преминеш границата с всичкия си багаж, който мъкнеш стоически, за да достигнеш до него. Няма значение дали тъгуваш и плачеш за липсата му, или пък държиш очите си сухи, но душата наводнена, защото го няма. Няма значение дали се тревожиш дали е добре, как минава през живота и какво му се случва. Няма значение какво сте били един за друг.
После се виждате. И се прегръщате. Силно, продължително. И така си казвате всичко. Ама абсолютно всичко. И няма нужда от думи. Прегръщате се и сякаш си казвате "Всичко е наред. Тук съм и винаги съм бил."
И дори поради една или друга причина да не е повече в живота ти, знаеш, че това няма да промени нищо в теб. Знаеш, че и сантиметър няма да помръдне в теб. Че ще е достатъчно да си затвориш очите и да си спомниш дори само един общ момент, поглед, смях, сълза, или пък да погледнеш към морето, планината, хоризонта, прелитаща чайка или орел, изгрева или залеза, цъфнало цвете в градината, диванчето, на което сте седели на село пред градината, вещите, които не са си тръгнали с него, дългите разговори, в които сте спорили, карали и сдобрявали. Ще е достатъчно да си спомниш всичко онова, което и без това е в теб и да разбереш, че нищо не е било напразно, щом си обичал и обичаш така. И дори този човек да е някъде другаде, с други хора, или пък да не е вече в този нашия свят, ти го носиш навсякъде със себе си. Навсякъде, където се разхожда сърцето ти.
Поглеждам към луната, така самотна, там горе. Мълчалива и винаги там. Тя сякаш ми намига в отговор. Разбира се, без думи. Кому са нужни? Така си говорим най-добре.

Остров

Излизаме с него. Косата ми е още влажна, но ще изсъхне на слънце. Не се страхувам от настинки. Бабешки суеверия, неподкрепени със солидни доказателства. Предавани упорито от уста на уста като зараза, като свещена градска легенда, която всява страх и предпазливост и и на никого не му хрумва да подложи на съмнение. Не се излиза с мокра коса. Ще настинеш. Толкоз. Постулат. Аксиома.
Сядам на една пейка, а той се заравя щастливо в пясъка за мой тих ужас. Слънцето е точно насреща и знам, че за по-малко от половин час косата ми ще е напълно суха. Отпускам се и притварям очи. Бих замъркала, не, запрела от удоволствие. Топлината се плъзва по косата, лицето, по цялото ми тяло. Мога да остана така завинаги. Никакъв проблем. Да се припичам като някое студенокръвно влечуго. Поне за малко да усетя топли крайниците си. И да не останат никакви заледени участъци там вътре в мен.
Отварям очи. Той си играе все така в пясъка. Оглеждам се наоколо. Празно, няма никой, почти тихо е с изключение на близкия строеж. Точно, както обичам. Покой. Есента е навсякъде, заявила категорично присъствието си. Най-пленителният сезон, богат на преливащи цветове и нюанси. Насища сетивата, успокоява, показва ти, че всичко е временно, преходно, че ще падне и последното листо от дървото. До пролетта. Показва ти какво е търпение и как всичко отминава. Абсолютно всичко. Утеха някаква ти дава това. И страх, разбира се. Гъделичкащ костите, остаряващите ти с всяка следваща секунда, кости. Гледам бъдещето, играещо безгрижно пред мен, нехаещо за страхове и сезони. За него всичко е тук и сега. Целият му свят. И малко му трябва, за да е щастлив. Все още. Имаме какво да учим от децата, но с годините ставаме все по-закостенели и невъзприемчиви. Той скача от пясъчника, но се препъва и пада. Секунда колебание дали да обърне внимание на уплахата и болката. Не, няма да обърне. Продължава стремително към целта си. Ей това е. Падаш, ставаш, изтупваш се, ако ти пука от праха и продължаваш. Без мрънкане, без отчаяние, драма и най-важното-без да се откаже. Просто продължава. Слънцето се скрива зад блока и бързо се премествам на съседната пейка с него. Слънчева терапия. Позволявам си да се отнеса в моя си свят, на онзи мой самотен остров там вътре в мен. Неведнъж, когато сме с компания, са ми казвали, че ме няма за известно време. Просто се отнасям. Понякога е съзнателно, друг път не. Чувам гласовете на другите някак глухо, отдалече и отлитам. После се връщам. Иначе каква паника ще настане, не ми се мисли. Малко неохотно, но се връщам. Навярно всеки си има такъв остров. Остров на спасението, на оцеляването, на покоя и утехата. Когато си там, знаеш, че си неуязвим, защитен, на сигурно място, твоето място. Скривалището ти, което си си създал още като дете. Но не, за да се криеш от разни фантастични чудовища и дракони, а от други неща. По-реални и страшни. Носещи болка и самота.
Когато отидеш на това място, веднага разбираш, че колкото и лошо да е положението сега, то нещо хубаво предстои в бъдеще. Непременно. Без съмнение. Тази мисъл те е спасявала неведнъж, подавала ти е ръка и ти е проправяла път напред. Водила те е през тунела, понякога непоносимо дълъг. Но с край. На този остров събираш всички неизплакани сълзи и премълчани думи. Като съкровища. Не ги забравяш. Пазиш ги. Твои са си и са ти ценни.
На този остров е и детето в теб. Детето, което си бил и за твоя изненада понякога, все още си. Живее там и по цял ден си играе. Цапа се, строи пясъчни кули, люлее се, тича, скача, пее, изобщо всичко, за каквото копнее детската му душа. Когато е слънчево, е навън и прави всички тия неща. Когато дойде буря, стихия някаква, то се скрива в скривалището си. И чака да отмине. Търпеливо и спокойно, защото знае, че е на сигурно място и нищо не може да го нарани там. Смее се, когато е радостно и плаче, ако е тъжно. Не преглъща сълзите си, а плаче. Това дете никога няма да се почувства изоставено и забравено. Да, тъжно му е понякога, но то знае, че това е нормално. И тъгата ще отмине. Това дете е утешено, прегръщано, люляно. Разказват му се приказки и му се пеят песнички. Това дете няма да почувства никакви липси и празноти. И то ще остане винаги такова, каквото е. На тази възраст, вечна като живота. Питър Пан.
Знаеш, че дори и до сто да доживееш, то ще е там, в теб, на този остров. Знаеш, че трябва да го пазиш, защото е крехко. Нали е дете. Крехко е като всяко ценно, хубаво нещо. И трябва да го обгрижваш, да го обичаш. И то теб. Да го приласкаваш, когато е тъжно, да го изслушваш търпеливо, без да го прекъсваш, да целуваш ожулените му коленца, да го прегръщаш, да го успокояваш, че всичко ще бъде наред. Всички тези неща то е правило с теб още, когато си бил дете, та досега. Цял живот.
"Мамо, виж, направих ти кафе. Изпий го."- сепва ме той. Връща ме рязко на земята. Усмихва ми се гордо с формичка за пясък в ръце. Усмихвам му се в отговор. "Най-хубавото кафе на света." Малкият принц, правещ кафе за единствената си роза.

I loved you when you opened
like a lily to the heat
you see i’m just another snowman
standing in the rain and sleet
who loved you with his frozen love
his secondhand physique
with all he is and all he was
a thousand kisses deep

Търся

Неделя сутрин. Слагам слушалките в ушите и излизам. Ленард ми зашепва с този съкрушаващ глас. Бръква ми директно в душата, хваща я и я обръща с главата надолу. Бари не може да му стъпи на малкия пръст. Градът или поне кварталът още спи. Слънцето се показва срамежливо иззад блоковете, както всеки ден. Гледам право в него, заслепява ме, пускам сълзичка, но не отмествам поглед. Вървя си и усещам някакви неопределени емоции в мен. Не знам емоции или спомени, забравени копнежи или просто нещо, което цял живот търся, а няма име. Не знам какво е. Ей, да пукна, ама не знам. То е някъде толкова навътре, надълбоко, отдавна заровено, забравено, съзнателно или не, с толкова прах и паяжини, че само в редки моменти като този изплува леко на повърхността. Ей така, да ми намигне приятелски или пък иронично и да напомни за себе си. „Тук съм и никъде не мърдам. Ще си ме носиш цял живот, магарице моя.” Търсеща...Колко пъти са ми го казвали от различни места. Понякога са ми го изплювали като мръсна дума, дефект някакъв, друг път като комплимент, похвала. И двете приемам. Нали съм приемаща и разбираща. Всичко приемам за себе си. Дай ми категории, етикети, критики, оценки. Няма проблем. Гълтам ги като една здравословна полезна закуска. Знам, че съм хамелеон. Мигнеш и си променям цвета. Не съм сигурна дали трябва да се извинявам за това. Дали не нарушавам така нечий комфорт, спокойствие, знам ли. Оглеждам се внимателно, за да видя дали не съм засегнала някого...със себе си. Търся...не знам какво.
Веднъж решавам, че търся покой, бягство от хората, че съм безкрайно уморена от всичката тази суета. Особено ме уморяват жизнерадостните хора, тия свръхенергичните, щъкащи насам-натам, развяващи щастието си като долните си гащи, натикващи го в лицето ти, бъбрещи до болка, имащи неизчерпаема потребност да кажат толкова много, дето само като ги гледаш и слушаш и ти прималява. Гледам ги с известно недоумение и се чудя на какви стимуланти са. Силно са ми подозрителни и бързо се изтощавам покрай тях. Изтощавам се не само от самите тях, но и от гадаенето ми. Гадая по очите им, по погледа. Те никога не лъжат, не могат да те заблудят. Гадая по усмивката, по наклона на главата, докато си изливат компетентността по всички въпроси, ако щеш, по ръцете, когато жестикулират или са в покой. Гадая дали са истински в този момент или просто това е тяхното перфектно организирано бягство. Човек не може да е перманентно жизнерадостен или пък щастлив. Всяко дете ще ти го каже. Абсурдно и нелепо е. Изключвам напушването и употребата на разни стимуланти. Баланс е нужен. Щипка тъга, малко меланхолия, радост и усмивки, после сълзичка или река от сълзи, самосъжаление за цвят и вкус, ей такива неща. За контраст, за да не заспиваш, за да си с широко отворени очи за всичко, да не си във фермата, стадото, матрицата...Изобщо когато съм сред хора известно време, после имам нужда да остана сама и да се събирам. Да се затворя в неприкосновения си свят и да нареждам разпилените си парченца. Да се самозалепвам.
Друг път си мисля, че имам нужда от движение, промяна или с една дума живот във всеки смисъл. Да ме разтърси нещо и да ме изкара от апатията, монотонността. Да ме избута грубо от коридора. Да ме хване за косата и да ме извади от онова място, в което съм се окопала. Слава богу, никое от тези състояния и съответните им нужди не траят прекалено дълго. Отминават като всяко нещо. Понякога само те гризват лекичко, за закачка, може дори да те захапят до кръв, колкото да се увериш, че си жив и чувстваш. Щипват те по бузката за цвят или те плесват шеговито по дупето на майтап. Но има и от другите моменти. Онези, за които предпочиташ много да не говориш. Онези, за които мълчиш. Тогава те захапват за врата и пият, докато се обезкръвиш и от теб остане просто една сянка. Гладни и алчни.
Тръсвам глава и прогонвам натрапниците. Ленард продължава да ми шепне в ухото. Сигурна съм, че той ги знае тия неща, на ти е с тях и са си стари другари. Не може да пееш такива неща и то по такъв начин и да си минал леко през живота. Няма начин. „...I smile when I`m angry….”.Точно.
Слънцето пълзи все по-нагоре и улиците се оживяват. Денят започва, а аз не мога нищо да направя, за да го предотвратя. Има дни, в които ми е непоносимо всичкото това движение наоколо, хора напред-назад, всеки суетящ се в собствения си коридор. Искам да имам едно дистанционно и да спра на пауза. Всичко да застине, докато не съм готова отново да продължа. Ама не. Както се казва, светът продължава с или без теб. И то с такива бесни темпове, че често се задъхвам, докато го догоня. Пулсът ми и без това е ненормално висок, все едно тичам в галоп, без да спирам. Вземам си кафе, за да го вдигна още малко. Усещам пулса си в гърлото, но ми е идеално. Бърза сърцето ми, за къде бърза, не знам, само то си знае. Един от хората ми все ми повтаря да не бързам толкова, да спирам и да се оглеждам. Иначе пропускам толкова много...Нещо сякаш мокри бузата ми. Пръстът ми се стрелва бързо да изтрие влагата, но съм се излъгала. Суха и излъгана. За всеки случай премигвам няколко пъти и присвивам очи. Така е по-добре. Желязо. Неуязвима. Безсмъртна.
Влизам в кабинета. Харесва ми тази докторка. Мулатка. С идеален български. Шегува се през повечето време. Като мен. Маха конците с едно изящно движение. Смътна болка, почти не я регистрирам. „Колко си килограма?”-пита ме тя. „48-49.” „Ехеее, я си виж ръчичката, като на дете. У вас не те ли хранят?”-усмихнато се възмущава. „Само като слушам, иначе в килера на пост и молитви.”- шегувам се. Днес си нося торбата с шегите. Впрочем както почти винаги.
Прибирам се и веднага влизам под душа. Гореща, почти вряла вода облива тялото ми. Слабото ми, стоически издържащо на всякакви бедствия, тяло. Прогаря кожата. Кръвта във вените полудява. Точно, както обичам. За първи път от десет дни се къпя цялата, а не на части. Простичко удоволствие. Благодат. Затварям очи и спирам галопа в душата и съзнанието. Спирам света.

Nada

"Хайде, по-бързо, че ще закъснеем."- подканям двамата и бутвам вратата на входа. Свеж сутрешен въздух ме перва през носа. Не е зле. Никак даже. Идеален избор на жилетка, дълга до коленете. Леко хладно, колкото да ме събуди. Бързото, на крак, кафе вкъщи не е достатъчно.
Вървим към училището в нестроен ритъм и усещам как мозъчните ми клетки се събуждат и започват усилена работа. Той ми подръпва неволно ръката и веднага ме пронизва болка. Уж трябва вече да съм свикнала с нея, но ето- тук е и напомня нахално за себе си.Тя му се кара да не ме дърпа за ръката и направо да я пусне. Мило е, но отказвам предложението. Стисвам го по-силно и продължаваме. Мисля за скорошния ни разговор с един мой човек. Момиче. Жена. И става въпрос за мъж. Естествено. Колкото изтъркано, толкова вечно. Важното е да има драма. Да има объркване, неразбиране, взаимни наранявания при всичките претенции за обич, разочарования...Ей такива неща. Давам съвети на килограм. Мъдра и духовно израснала. Пълна с мъдрости, чак преливам. Да не повярваш. При всичките простотии, които съм правила, съм като някой съвременен Буда. Тя ме слуша внимателно. Обича ме и ми има доверие. Но сигурно се обърква още повече. Не знае какво да прави. Чувствата ги има към човека, но явно нещо не е наред. Издиша. Не се чувства ок в тези отношения, натоварват я, разсипват я, губи се в тях. На моменти се съмнява в себе си, започва да губи идентичността си, да се пречупва в поредицата от отстъпки, които прави. Колебае се вече къде е истината между това да оставаш верен на себе си и компромисите, които са нужни. Обяснявам, че най-важното от всичко, е да бъдеш себе си. Знам какво е обратното. Знам какво е да се загубиш. Да се загубиш в тъмната гора, без да си оставил трохички за връщане. Хензел, ама без Гретел. Да няма пътеки, а само сенки и странни шумове. Селото да е останало назад, а да нямаш ориентир. Еднопосочен билет.
Обичай човека, дръж на него, но прави същото със себе си. Нека и той така. Пък каквото стане. Така й казвам. Златната среда, мила моя, е истината. Като валс. Една стъпка напред, после назад. Или нещо подобно беше. Интуитивно знаеш кога, как, колко. По женски. Без да губиш баланса. Без спускане по наклона. Без крайности и потъвания. А обгрижвайки се, пазейки се, както го правиш за другия. Без самоунищожение, без мазохизъм, без болка... По дяволите. Добре ги редя, чак сама си вярвам, но практиката леко куца. Сякаш са ни ги преподавали в училище и сме ги зазубряли с огромно настървение, с хедонистична наслада. Ей тези...за самоунищожението нещата. Това, което ме крепи, ме и унищожава. С пълна сила. И изобщо кой е казал, че трябва да има някакви правила тук, точно в тази, сърдечната област? Който го е казал, е един пълен сухар, капут и знам ли още какво. И трябва да отиде...знае къде. Да обичаме без условия, без его, вини, страх, манипулации и т.н. Да не пушим, пием, псуваме, да ядем здравословно, ако може да се нараняваме здравословно. Ок. Да се пъхнем в капсулата си и да заживеем стерилно и щастливо в идеалния си свят.
Та, като тегля най-грубо и безцеремонно чертата, ще обобщя така. Просто бъди себе си, остави и другия да е така. Обичай го/ги, но се научи първо да обичаш себе си. Или поне се учи в движение. Никога не е късно. Ужасно важно е. Нямаш идея колко. Тя ме контрира:"Ами ако той си тръгне тогава?"
Внезапно ми става студено. Потръпвам. Увивам жилетката около тялото си и стисвам по-силно малката му ръчичка. Почти сме до училището. Замислям се. Безмилостно се заравям в онова отвътре. Веднъж една позната терапевтка ме попита как възприемам идеята за изоставянето. Толкова изневиделица ми дойде въпроса, че ми секна дъха. И открих, че точно в онзи момент не мога да говоря за това. Досадните физически доказателства са налице- стягане на гърлото, треперене на гласа, изчервяване, влажни очи и пр. Направо ме закопа с този въпрос. Няколко дена го мислих. Освен през целия ми живот. Аз- като изоставяща важни, толкова (няма измислена дума за това) жизненоважни за мен, хора, и поради тази причина-като възрастна- пълна и категорична неспособност да изоставя когото и да е. Аз- като изоставена в различни ситуации и от различни хора. Безпомощна като дете, когато видя гърба на някого. Много шибано го приемам. Въпросът за изоставянето. Така бих й отговорила сега. Уча го този урок с пускането, ама ми е много тегав. Цял живот ще го преговарям, предъвквам, преживям, понякога изплювам, друг път- преглъщам. "Ако си тръгне все пак?"- чувам отново уплашения глас на приятелката ми. Ако си тръгне, нищо не можеш да направиш. Ей това е фундаменталния отговор. Нищо. Nada. Стоиш и гледаш как се отдалечава. Евентуално с част от сърцето ти, душата ти. Ще продължиш да живееш, да дишаш, да се будиш сутрин, ще се научиш на всички тези неща, колкото и да са ти непоносими в началото. И ще продължиш. И още как. С липсите в теб, с празнотите на всички отишли си. Но поне ще знаеш, че си бил себе си във всяка една секунда от отношенията ви. "Хем просто- хем сложно."- въздъхвам, без да искам на глас. "Кое бе, мамо?"- веднага пита неразбиращо тя. "Животът, как кое?"- усмихвам й се аз. Оставяме я и тръгваме на обратно по познатия път за вкъщи. "Къде е кака?"-ме пита учудено той. "Е, как къде, нали ей сега я оставихме в училище?". "А, да." Успокоява се. Търся му ръката и я стисвам отново. И отново ме пронизва познатата болка, но напълно я отсвирвам. Понякога нещата са прости. Достатъчно дълго, за да си поемем въздух и да продължим.

Изход

Седнал е срещу мен. Отпива от кафето. Умората трайно се е настанила в очите му. В този момент ми обяснява колко съвършено играе пред останалите. Семейство, близки, подчинени, клиенти. Казва ми колко великолепно се е научил да се преструва. Да е шут. Да е весел, усмихнат, да се шегува. Дай му тема и веднага ще ти изплюе вица. Добър е. Наистина.
Но сега е просто уморен. Леко отчаян. Дали е леко или тежко само той си знае. Смисълът в нещата му се губи. Смисълът в живота. Твърди, че няма такъв. И ми се усмихва. Иска да бъде оставен на мира. Казва ми, че ако зависи от него, би зарязал бизнеса и би се покрил някъде. В планината примерно. Сам. Жадува да е сам и да си прави, каквото иска. Да свири на китара, да чете, да готви, да тренира и всякакви такива дреболийки. Без никакви хора наоколо. Вярвам му. Той е вълк единак. Самодостатъчен си е. "Сам си го направих...Да се докарам дотук....Толкова хора да зависят от мен...Нещата да са така сложни сега, да не мога да избягам...докато съм жив." -примирено въздъхва. Мозъкът ми работи усилено, търси изход. "Няма такъв." И пак се усмихва.
Обяснявам като терапевт, че човек трябва да отделя време за себе си, да прави нещата, които обича и т.н. Чувам се някъде отстрани как говоря тези неща на някой, който много отдавна е минал по пътя, по който сега вървя. Думите ми увисват във въздуха. Безплътни и безкръвни. Сама не си вярвам. Ето ти реалността. Това е положението. Понякога е така и толкова. Единственото умно нещо, което можеш да направиш, е да замълчиш. Мълчиш и слушаш. Това правиш. И то стига. И после прегръщаш. Без думи. Мълчаливо споделяш. Понякога е така. Фрустриращо до болка. Обичаш човека, а не можеш да направиш нищо, за да му оправиш проблема. Да изтриеш болката му, теглото му. Да види смисъла. Да проумее, че смисълът е да не търсиш смисъл. Да не търсиш смисъл...
Той ти казва "искам да изчезна" и ти мълчиш. Какво можеш да отговориш на това? Шегуваш се. Казваш му да се стегне. Иначе ще го ошамариш ей сега. Ще го нариташ и оругаеш, за да го задържиш тук и сега. Да го изтикаш от коридора. Да не му позволиш да потъне. Обич е май това. Да преъзмогнеш себе си, за да се справиш с този шит. Знаеш, че ако си позволиш да почувстваш това в него, ще отплуваш и ти. Но си умно момиче. Това твоето ще почака. Ще изчака подходящия си момент. Не сега. Сега трябва да си си безсмъртна. Имаш да спасяваш животи. Някъде дълбоко в теб е програмирано това. Сигурно там, където е инстинкта на майката, този на женственността и на живота въобще. Женският Исус Христос. Жилавият гръб, на който носиш всичко. Усмивката, в която са всички неизплакани сълзи, безсънни нощи, премълчани думи. Ръцете, които са там да прегръщат, люлеят, милват, държат, стискат, мият, търкат, носят... Онази сломяваща нежност, която приласкава и утешава, и казва, че всичко ще бъде наред. Топлината, която кара да забравиш студа. В моменти като този чувството за самосъхранение е притъпено. Целта е да дадеш, та ако ще да се лишиш от нещо свое, там отвътре. Гордост например. Целта е да усмихнеш, да стоплиш, да осмислиш.
Стоя и го слушам, мълча и от време на време давам глупави идеи. Присъствам. Той става тежко. Тръгва си. Прегръщам го. Може би това е най-смисленото нещо от целия разговор. Прегръдката, казва сестра ми, спасявала животи. Може би.

Среща

 

Лежи до мен на спалнята. Три килограма, петдесет сантиметра. Толкова, колкото го изписаха. Минали са едва един-два дена. Спи или е в унес, то на такава възраст е трудно да се прецени будни ли са или спят. Лежи си кротичко, не писка, не реве, мълчаливо и съкрушаващо. Не можеш да проумееш защо съкрушаващо. Защо като го гледаш или просто си лежиш до него и усещаш топлината му, нещо те сграбчва за гърлото и навлажнява очите. Защо се натъжаваш, вместо да скимтиш от радост. Мислиш си, че не си наред.
А всъщност всичко си е съвсем наред. Чувстваш се така, защото там, в това същество едва три килограма, е съсредоточен целия ти свят. Чувстваш се сломен, защото осъзнаваш колко си уязвим, как можеш да обичаш безусловно някого, колко крехък може да е той и колко много трябва да го пазиш. Поне ще се опиташ, ще направиш всичко по силите си, ще станеш досаден, обсебващ, гълчащ, мрънкащ. Ще казваш по хиляди пъти " Внимавай, пази се", вместо "Забавлявай се". Ще повтаряш грешките на родителите си, колкото и да си си обещавал, че няма. Ще се караш, викаш, наказваш, после ще се чувстваш виновен, ще гушкаш, ще задушаваш от прегръдки. Ще бъдеш там, за него, с всичките си грешки и разкаяния, със своите си вътрешни борби, съмнения, страхове, но и с всичката любов и нежност, на които си способен, винаги и на всяка цена.
Така се осъществява срещата. С него. Със себе си. С миналото, настоящето и бъдещето в едно. Сломяващи са тези срещи. Такива са, защото събарят всички стени в теб, които бавно и методично си изграждал цял живот, оголват те, пречупват те, променят те. С изненада установяваш колко ревлив можеш да бъдеш, как предателски ти се пълнят очите в какви ли не ситуации, как истински и буквално може да те боли сърцето от тревога, от обич, от грижа едновременно.
Такива срещи не държат на дати, годишнини, празници. Не спазват официалности, добър тон, дрескод, обноски. Не се случват непременно на свещи и вино, добра храна и безупречен персонал. При такива срещи не избухват фойерверки и не върви разтърсваща подходяща музика за фон.
Случват се в болницата, през нощта, когато всички спят, а то будува, било то от глад или колики или поради някаква си негова много важна причина. Случват се вкъщи на спалнята, легнали, след изписването, гледайки се, запаметявайки и попивайки другия. Случват се на концерт на любимия изпълнител, непознат човек, когото никога няма да срещнеш и прегърнеш, а всъщност е в сърцето ти завинаги. Случват се, докато просто си седиш и говориш тихо с близък приятел, или дори си мълчите споделено, или докато го прегръщаш за здравей и довиждане, докато го прегръщаш от радост, че не си го виждал отдавна или го прегръщаш, за да отнемеш от болката му.
Случват се между сродни души, независимо дали с кръвна връзка или не. Души, които се припознават, незнайно откъде. Навлизат в сърцата си и остават там. Поглеждат се в очите и си говорят без думи. Усмихват си се и си казват всичко.
Такива срещи са безценни. Един миг и може да осмисли целия ти живот, да го изпълни и оцвети. Може да те спаси.
Могат да се случат на най-необичайни места с най-неочаквани хора. Всъщност донякъде това са срещи със себе си, защото тези хора докосват нещо вътре в теб. Може да е много добре скрито, но те го намират. Без усилия, ей така, с поглед, жест, дума, прегръдка. Безценни са, защото може да се случат много рядко, до степен да забравиш какво е чувството. И когато все пак някой ден, в някакъв момент се случат, сякаш намираш себе си. Поне за малко.

...

 

Душите им са като на деца. Чисти и открити. Ще ги познаете по погледа. Очите им са бистри и топли, потъваш в тях, стоплят те отвътре, прегръщат те. Очите им може да се смеят, по детски да се смеят, с онзи блясък, а друг път да потъмняват от болка. Да помръкват и да настъпва нощ в душите им. Ръцете им винаги са топли и силни, готови да те хванат, ако падаш и да те прегърнат, ако имаш нужда. Сърцето им е безкрайно голямо и състрадателно, без граници и рамки, и списъци с условия. Призванието им е да дават, а се смущават да получават. Не знаят как се прави това с вземането. За тях да обичаш значи да даваш. Точка. Можеш с часове да мълчиш с такъв човек. И да чувстваш все едно се завръщаш у дома, където и да е това. Да ти е топло и уютно. Те няма да те разпитват, ако не ти се говори. Не изявяват претенции към теб. Не те критикуват, нито блъскат. Те те докосват само. И присъстват с цялата светлина, която носят в себе си. Като слънцето са. То е там и те топли, без да иска нещо в замяна. Безусловно.
Те са рядкост, изчезващ вид. Понякога силни и жилави, друг път крехки и чувствителни. Трябва да ги пазим. Да не ги стъпче стадото. Да не ги затрие безразличието, фалша, лицемерието, страховете и предразсъдъците, дребнавщината и суетата.
Те са тихи, внимателни, изслушват те, без непременно да искат да бъдат чути и изслушани те. Те те питат как си, защото наистина ги е грижа как си. Питат те не с уста, а с душа. Те са емпатични и с лекота могат да те почувстват. Затова трябва да внимаваме да не им предадем болка, тъга. Да не ги заразим. Нали трябва да ги пазим. Не обичат да са център на внимание, така че понякога може да не ги забележиш сред тълпата. Но не за дълго. Тяхната ярка светлина рано или късно ще те привлече.
И няма да можеш да им обясниш защо ги обичаш. Няма. Колкото и да се опитваш. Как може да се обясни такова нещо? То е. Просто е. Няма как да е иначе. Не просто, защото са добри, по детски чисти и всичко останало, а просто защото ги има. Все още съществуват. И дават надежда, вяра в чудото на живота. Оцеляли са и ще продължават да оцеляват. Да ни топлят и дават прегръдки. Да светят дори в най-големия мрак. Последните светци на тази епоха. Ще ги познаеш и по начина, по който се чувстваш, след като срещнеш такъв човек. Ще стопи поне за малко от леда в душата ти. И никога повече няма да го забравиш. Дом. И нищо няма да ти поискат. Само ще те направят по-добър. Страничните ефекти може да са стягане в гърлото и влажност в очите, но не е болка за умиране. Това просто ти напомня, че и ти си човек. И чувстваш, жив и топъл, истински под многото изкуствени пластове, наслоени от живота. От времената. И дори някога, някой ден, по някаква причина да ги няма вече в живота ти, те винаги ще са с теб. А обич никога не стига.

Забравените

 

Като изоставени деца са. Забравени. Ненужни. Празни и безумно тихи. Крещящо тихи. Мълчаливи. Мълчат. Опитваш се да ги чуеш, да ги докоснеш, но ти се изплъзват. И мълчат. Не обидено. А кротко, примирено, в тихата си самота. Българските села.
183 са селата в България, в които няма нито един жител. Обезлюдени, заличени от картата. Вървиш по тесните улички и гледаш пустите къщи. Тук-там има живот в някоя. А други нямат дори покрив. Изтърбушени. Взето е, каквото е можело да се вземе. Останали са само основите. Старци. Не, призраци. През лятото въздухът е толкова зноен, така тежи, в гърдите тежи. Въздухът ли, какво ли. Жужат насекоми. Едно неспирно, монотонно жужене. Приспива те ей така. Или те отнася в един друг свят. Вечер-щурците, разбира се, и комарите. Щурците те замайват, комарите-отрезвяват. Колкото да не отлетиш, да стоиш, стъпил на земята. Топлата, стоически издържаща те земя. И тази безкрайна тишина, безметежност и покой. Пристрастяващи са. Ясното небе с всички звезди, без да липсва нито една. Можеш да ги зяпаш цяла нощ. С любимото питие. Седиш си в тъмното, на хладно, отпиваш, зяпаш небето. Ей това е. Забравяш да спиш, за да го попиеш. Смесени чувства прииждат. Спокойствие, топлина, чувство за дом и принадлежност, тъга, на моменти необяснима, самота. Но някак си ти е екстра. Чувстваш го в кръвта си. Тук ти е мястото. Корените. Всичко, което търсиш, е тук. Казах, че мълчат къщите, селата. Но не точно. Шепнат тихо, разказват истории, с всяка къща, прозорец, дувар, избуяла градина, с всеки разбит път и пътека, с всяко дърво и цвете. За миналото, за хората, които са живели тук и са си тръгнали по един или друг начин, за теб самия. Казват ти, че няма нищо страшно. И всичко е миг. Че няма минало и бъдеще, а само тук и сега. В този единствен момент. Какво още ти прошепват? Всичко онова, което имаш нужда да чуеш. Лекуват душата ти. Внимателно, нежно, ненатрапчиво. Почти без да разбереш. Възпитават те. Ти слушаш, наблюдаваш, пак слушаш. Изпразваш съзнанието си. От мисли, нижещи се безмилостно и безконтролно, тревоги, отрови, токсини в мозъка. Дишаш свободно и се оставяш на природата да си свърши работата. Да те учи, лекува, обича. Както майка детето си. Търпеливо, безусловно, неописуемо. Можеш с часове да гледаш небето, легнал на някоя поляна, облаците, един след друг, бавно отминаващи, тополите, прегърнали се над някой забравен път, да слушаш със затворени очи и отворена душа звуците на селото, на природата. Знаеш, че можеш да останеш тук цял живот. Знаеш.
А после се връщаш в града. Връщаш се, а сякаш си останал там.
"Почупени цигли ,порутен комин ...Шум едва , едвам доловим...от котешки стъпки.
 Загаснало жарище, въглени мъртви. Ръждясал синджир и пробито котле. Окуцялото столче, наранения скрин, ослепели прозорци над глинен килим.
 Изскърцва от време на време по някоя вехта греда и пее със нея, във ритъм, мандалото старо...И сякаш говорят стените, и сякаш уж къщата крее, но и някак си тъжно се смее... по отдавна отминало време, по мечти изгорели, по надежди далеч отлетели...
 Но ето се свършва нощта, разплисква се ден...А къщата стара му махва с ръка...и никак нехае, и никак не ще тя да знае...защо е сама и защо пак заспива до колене обрасла в трева. "