...

 

Душите им са като на деца. Чисти и открити. Ще ги познаете по погледа. Очите им са бистри и топли, потъваш в тях, стоплят те отвътре, прегръщат те. Очите им може да се смеят, по детски да се смеят, с онзи блясък, а друг път да потъмняват от болка. Да помръкват и да настъпва нощ в душите им. Ръцете им винаги са топли и силни, готови да те хванат, ако падаш и да те прегърнат, ако имаш нужда. Сърцето им е безкрайно голямо и състрадателно, без граници и рамки, и списъци с условия. Призванието им е да дават, а се смущават да получават. Не знаят как се прави това с вземането. За тях да обичаш значи да даваш. Точка. Можеш с часове да мълчиш с такъв човек. И да чувстваш все едно се завръщаш у дома, където и да е това. Да ти е топло и уютно. Те няма да те разпитват, ако не ти се говори. Не изявяват претенции към теб. Не те критикуват, нито блъскат. Те те докосват само. И присъстват с цялата светлина, която носят в себе си. Като слънцето са. То е там и те топли, без да иска нещо в замяна. Безусловно.
Те са рядкост, изчезващ вид. Понякога силни и жилави, друг път крехки и чувствителни. Трябва да ги пазим. Да не ги стъпче стадото. Да не ги затрие безразличието, фалша, лицемерието, страховете и предразсъдъците, дребнавщината и суетата.
Те са тихи, внимателни, изслушват те, без непременно да искат да бъдат чути и изслушани те. Те те питат как си, защото наистина ги е грижа как си. Питат те не с уста, а с душа. Те са емпатични и с лекота могат да те почувстват. Затова трябва да внимаваме да не им предадем болка, тъга. Да не ги заразим. Нали трябва да ги пазим. Не обичат да са център на внимание, така че понякога може да не ги забележиш сред тълпата. Но не за дълго. Тяхната ярка светлина рано или късно ще те привлече.
И няма да можеш да им обясниш защо ги обичаш. Няма. Колкото и да се опитваш. Как може да се обясни такова нещо? То е. Просто е. Няма как да е иначе. Не просто, защото са добри, по детски чисти и всичко останало, а просто защото ги има. Все още съществуват. И дават надежда, вяра в чудото на живота. Оцеляли са и ще продължават да оцеляват. Да ни топлят и дават прегръдки. Да светят дори в най-големия мрак. Последните светци на тази епоха. Ще ги познаеш и по начина, по който се чувстваш, след като срещнеш такъв човек. Ще стопи поне за малко от леда в душата ти. И никога повече няма да го забравиш. Дом. И нищо няма да ти поискат. Само ще те направят по-добър. Страничните ефекти може да са стягане в гърлото и влажност в очите, но не е болка за умиране. Това просто ти напомня, че и ти си човек. И чувстваш, жив и топъл, истински под многото изкуствени пластове, наслоени от живота. От времената. И дори някога, някой ден, по някаква причина да ги няма вече в живота ти, те винаги ще са с теб. А обич никога не стига.