неделя, 29 юни 2014 г.

Ahimsa



Имам си приятелка, която наричам Рапунцел заради косата. Косата й е съкрушително дълга и гъста, и дъщеря ми обича да я реши, неспирайки да цъка от възхищение. Имам си приятелка, която обича хубавото вино, дългите разговори и мен. Знам, че обича много други хора, но споменавам себе си заради непрестанната ми почуда от този факт. Познаваме се от много години, но едва преди около две се срещаме истински. Не знам на какво се дължи това. Наистина не знам. Случват се понякога такива разминавания в живота. Но не за дълго. Идва ден и душите се срещат и разпознават.
Тя има белег, минаващ през веждата и челото. Харесвам белезите. И видимите, и другите. Белезите ти говорят, разказват ти истории. Повдигат тежката завеса на миналото и ти намигат, загатват, предизвикват те. И показват, че си оцелял. Каквото и да се е случило, преминал си на другия бряг. Белезите са красиви. Тя е красива.
Имам си приятелка, която не обича да се снима. Не се гримира, нито си прави сложни причудливи прически. Просто суетата й е леко чужда. Претенциите още повече. Има бистри топли очи, които могат да заблестят от влага за част от секундата. Наскоро вечеряме заедно и й разказвам за нещо мое. Не помня точно какво, но й говоря разпалено. Тригодишният ми син, който е с нас, ме прекъсва, за да ми каже, че ме обича. Често и спонтанно, вярвам в нужните моменти, той го прави. Очите й мигновено се напълват и са готови да прелеят. Такава е тя. Моята приятелка.
Веднъж ми споделя за натрапчивото усещане, че сякаш пропуска живота си. Забързано ежедневие, напрегната работа, стрес, нормално е, й казвам. Познавам добре това усещане. Отблизо се познаваме. Насаме, очи в очи. Лепкаво и горчиво на вкус, жилаво и невъзможно за преглъщане, люти на очите, щипе и колкото повече ги стискаш или пък търкаш, толкова по-пареща е болката. Самотни са такива усещания. Лични. Сам се сблъскваш с тях, сам ги и прекосяваш. Споделянето им е непременно с много специален човек и не с надеждата да те избави от тях, а просто така. Седиш си с този човек и ти се иска да говориш за такива неща с него. За истинските, парещите и болезнени неща от живота. За мазохистичното удоволствие да ги чуеш от устата си, изказани на глас. За смелостта да ги изречеш изобщо. Да извадиш най-тъмните си страхове, да ги хванеш, криещи се по ъглите на душата ти, в най-отдалечените кътчета и да ги осветиш безмилостно, признавайки съществуването им.
Имам си приятелка, на която бих искала да разкажа следната история. Имало едно време едно малко самотно момиченце. То било най-самотно на света, едно-едничко на себе си. Не че нямало други хора около него, но то се чувствало така през повечето време. Толкова плътна била самотата му, че я усещало дори физически с малкото си тяло. Но си имало един трик. В най-тежките моменти от детството си, в най-сивите и протяжни дни, които изглеждали сякаш нямат край, в най-мъчителните моменти, то си повтаряло като заклинание, че нещо хубаво му предстои в бъдещето. Нещо прекрасно и вълнуващо, само за него, със сигурност ще се случи много скоро, в неговото бъдеще. То било дълбоко убедено в това и именно тази мисъл го спасявала и извеждала на светло.
Знам, че ще си помислиш, че това е една обезкуражаваща и тъжна къса приказка. Обидно кратка. Но аз познавам това момиченце и те уверявам, че това не е точно така. Никога нещата не са такива, каквито изглеждат, както много пъти сме си го говорили с теб. Действително чудесни неща му се случили и съм сигурна, че ще му се случват. Разбира се, и тъжни. И самотата си останала негова спътница, дори когато било сред най-близки хора. Но няма нищо лошо в това, ти го знаеш. Няма нищо лошо в самотата. Тя е необходима като чистия въздух. Мисълта ми е, че ако някой преди всичките тия години е можел да прочете в душата на онова момиченце какво става, и да отиде при него, да го погледне право в очите, и да му каже, че най-хубавото нещо вече се е случило, то тогава много неща щяха да бъдат по-различни за него. Мисълта ми е, моя Рапунцел, че всеки човек е отделна вселена. Отделен остров, свят, механизъм, както искаш го наречи. Човекът е живот. В този смисъл ти няма как да пропуснеш животът. Защото ти си животът. Най-хубавото нещо за теб вече се е случило. Когато си се родила. А и още нещо. Понеже си ми споделяла и питала не можеш ли да бъдеш не толкова такава, ами онакава, ето казвам ти. Можеш. Можеш да бъдеш всякаква, каквато си пожелаеш. Защото животът може да бъде всякакъв. Сив и шарен, тъжен и усмихнат, светъл и тъмен, съсипващ и възраждащ.
А онази приказка изобщо не е къса. Тя ще продължава, докато ни има. А и много, много след нас.

понеделник, 23 юни 2014 г.

Онова, което винаги ще е там

Някъде прочетох, че не времето си минава, а ти. И някой ден си заминаваш. В това можеш да си сигурен. Kолкото и неща да искаш да направиш, места да посетиш, хора да срещнеш, няма да ти стигне времето.
В Лондон съм вече пети ден и препускам между различни забележителности, сякаш някой ми е връчил списък с тях и с неотменимото задължение да ги посетя. Упорито вървя към всяка една крайна цел. След това към следващата. Смесвам се успешно с тълпата туристи, които за беда са навсякъде. Снимам за по-голяма достоверност. И наблюдавам как другите щракат неуморно. Сякаш животът им зависи от това. Видят патица в езерото и след секунда са насочили хладнокръвно обектива към нея.
Много хора, твърде много, минаващи пред погледа ми, през ушите ми. Така ми се иска да обхвана всичко това, да го попия, да не пропусна нечие изражение, жест, глас. Да не пропусна живота. Гледайки цялата тая суматоха, се замислям за преходността. Преходните сме ние хората. Тленни сме, няма съмнение. И след нас ще продължи всичко. След мен ще продължи всичко. Безрадостна мисъл, донякъде смущаваща. Животът няма да спре, след като си отида. Замъците, паметниците и парковете ще продължат да се посещават. Хората ще продължат да са суетни и смирени, да се страхуват и рискуват, да се радват и тъгуват, както досега. Но може би това е и някаква утеха. Всичко минава. Всички ние. Всички хубави и лоши неща, които са ни се случили. И това ще мине. И другото. Неизбежно като живота. Замислям се кое остава тогава. Кое остава освен морето, звездите и планините? И най-стабилните сгради изчезват някой ден. И най-известните улици ще бъдат забравени. Защото и те са преходни като нас. Осъзнавам, че имам подчертана нужда да намеря отговора на този въпрос. Кое е вечното, онова, което ще е винаги там?
Седнал е направо на земята, както се полага на един бездомник. А в скута му куче. Качулката на якето е нахлупена ниско над очите, но въпреки това е извърнал лице настрани и го е закрил с опакото на ръката си. За всеки случай минавам оттам три пъти в различни дни. Да не би случайно да съм го уловила в тази поза. Все така е. Закрил лице, без да поглежда към хората, оставящи му монети или просто минаващи оттам. Но здраво прегърнал кучето. Иска ми се да спра и да го попитам защо се крие. Но разбира се, не го правя. Отминавам и сядам наблизо. Стотици хора минават оттам, улицата е известна и широка, и човешкият поток е нескончаем. А той не ги поглежда. Започвам да гадая. Срам, страх, отчаяние, безнадеждност, безразличие, отвращение. Вариантите са много. Видял е какво ли не в този живот. Просто не иска повече. Какво толкова странно, сигурно би ми казал. Не го интересуват хората с тяхната суета, забързани незнайно към какво, неспособни да спрат и да се огледат. Виждал ги е той.
Тя е мила, усмихната, внимателна. Влиза в метрото и моли без никакво смущение за помощ. После благодари и сяда. Дълго рови в чантата, докато накрая изважда слушалки за телефона си. Отчайващо омотани. Бавно, без да бърза за никъде, тя започва да ги разплита. Хипнотизирано наблюдавам как слабите й пръсти се справят с кълбото. Опипват умело досущ като хирург, разплитат и най-упоритите възли. Слага слушалките в ушите и говори за кратко тихо с някого. После навярно си пуска музика. Познавам по удоволствието, изписващо се на лицето й. По очите няма как да прочета. Почти затворени, невиждащи света около нея. Но пък кой знае, друг свят е този, в който живее и вижда тя. Този на звуци, които дори не подозираме, че съществуват. На музиката.
Гледам тази жена и не виждам нито страх, нито дори тревога в спокойните й черти. Гледам и мъжът от улицата, който упорито си крие лицето и виждащите си очи. Предполагам, че са такива, защото иначе не би ги крил. Няма смисъл. Гледам ги и си мисля колко са различни. И колко еднакви. Различен е начинът им на живот и куп други неща. Какво е това, което ги обединява?
Тогава виждам зелено стръкче, плахо покарало между релсите на метрото. Във възможно най-лоши условия. Тогава в метрото нахлува група жени, нахлуват като глътка свеж въздух сред сериозните унили лица на останалите, облечени в невъобразими цветни рокли и огромни шапки, смеещи се шумно и невъздържано, излъчващи живот с всяка пора. Тогава си спомням първата среща с дъщеря ми, толкова невъзможно мъничка и вечно спяща, ленива и нехаеща. Първият поглед на момченцето ми, постоянно гладно за разлика от сестра си, вкопчено в мен. Спомням си и кошмарните минути, които преживявам с всеки един от тях поотделно. Тя, отпускаща се в ръцете ми след падане от люлка. Той, задушаващ се, неспособен да вдиша така ценния кислород с няколкомесечните си дробове. Минути, в които си безсилен да направиш, каквото и да е, минути, в които осъзнаваш с цялата смазваща тежест на прозрението колко си уязвим в обичта си, колко крехък може да е човешкият живот. И колко жилав.
Тогава си отговарям на въпроса, който не ми дава мира толкова време. Въпросът за непреходното и общото между всички нас. Инстинктът за живот, разбира се.

неделя, 8 юни 2014 г.

Временно



По-голяма е от мен с десет години поне. Нещо като по-голяма сестра. Временна по-голяма сестра. Нели. Слаба, със смугло лице, леко дръпнати очи, високи скули, изпитателен поглед, къса коса. Живее в Чарлстън, Южна Каролина. Иначе от Узбекистан. Както казват, никой не идва случайно в живота ти. Предполагам съм имала нужда от нея по някакъв начин. И за хубавото в отношенията ни, и за другото. Не е за вярване, че са минали толкова години оттогава. Десет поне.
Отивам на студентска бригада в САЩ за пет месеца. С нея се запознаваме още в първите дни. Работим в един хотел. В началото ми изглежда студена и дистанцирана. Доколкото знам такава, каквато съм аз в очите на другите. Дръпната е и се държи така, сякаш съм натрапница. Не помня точно момента, в който започва да се грижи за мен. Да ми помага в работата, когато изнемогвам. Да ми носи нещо вкусно, но най-вече домашно приготвено, разбира се мърморейки как ще се счупя от слабост. В онези месеци действително нямам време за пазаруване, нито за хранене. Прибирам се в България с отчетливо броящи се ребра. Но това е друга история. Понякога с нея успяваме да си откраднем по някоя минута почивка в задния двор на хотела. Говорим си за миналото, настоящето е ясно. Разказва ми за трудния живот в страната й, на моменти звучащ като фантастична приказка, но не от ония със щастливия край, за годините й на стюардеса. За децата й.  Когато тръгва за Америка, използвайки професията си, понеже е забранено излизането от страната, оставя дъщеря си в бебешка възраст. Не я е виждала от няколко години. Показва ми нейни снимки, също и на момчето й. Показва ми ги с гордост в погледа, в блестящия й от сдържани сълзи, поглед. И това е всичко, което има от тях в онзи момент. За такава липса не може да се говори. За нея мълчим. Тя е невъзможна за понасяне, но плътна и реална като болка. Питам я не е ли изпитвала страх при полетите си навремето. След като родих започнах да се страхувам за първи път, ми отговаря. Да не останат децата ми без майка. Тогава не бях сигурна какво точно ми казва. Нямах деца още, за да знам.
Не мисля, че ме е виждала разстроена често. Трудно би могъл да долови това човек отстрани. Единици са хората, които виждат отвъд фасадата ми, но по някакъв начин тя се научава да ме усеща. Леката влага в очите, едва доловимото треперене на ръцете, пресилената усмивка й говорят повече от всякакви думи. Гледа ме, гледа ме и току въздъхне. Пази се повече, настоява. Не отваряй сърцето си за всеки. Споделила съм й как нещо или някой ме е огорчил, и типично като по-голяма сестра ми предава уроците на живота. Как да й обясня, че така не става. Сам трябва да минеш по този път, по своя си път, да падаш и да ставаш, да се ожулваш и кървиш, да се влачиш и да спираш дори, а сърцето да си учи уроците. Или пък да не ги учи. Затова стоя срещу нея и се усмихвам. И се съгласявам. За всеки случай ми го повтаря често, докато съм там. Но пък, ето след толкова години си спомням за това. За нея.
Мога много да разказвам за общите ни моменти, но друго е по-важно в тази история. Напоследък си мисля за всички ония хора, които минават през живота ни. Някои се задържат за дълго, други си отиват така бързо, както са дошли. Едни почти не можеш да извикаш в спомените си, а други оставят такива следи, че самата мисъл за тях те пробожда там вляво. Разбира се, всички копнеем да бъдем от вторите за другите хора. Но си мисля, че то това и да го искаш неистово, все тая. Или се случва, или пък не.
Срещащ някого и се чудиш как си живял преди без него. Има такива хора. Осмислят живота ти и го осветяват. После си отиват, понякога така, почти без предупреждение. И сякаш отнасят част от теб. В такъв момент е трудно да си обясниш сам на себе си защо. Защо изобщо са се появили, за да си тръгнат. Но смислена причина има. Вярвам го. Пъзелче по пъзелче да се наредиш. Да се намираш. И то не веднъж завинаги, а цял живот. Отново и отново. До края. При всяка една такава среща. И да се учиш, разбира се. Уроци има много, толкова, колкото са сигурно хората по земята.
Знам, че никога повече няма да я видя. Временната ми по-голяма сестра. Знам, че няма да видя повече усмивката в очите й, да чуя загрижения й глас, да усетя прегръдката  на жилавите й неуморни ръце, да седнем за няколко минути почивка и да ми разказва болките си. Да помълчим за тях. Не знам къде е, какво прави, но пишейки сега, в този момент за нея, аз я виждам. Съвсем същата, каквато е в спомените ми. Може би това е то. Може би хората, които си мислиш, че завинаги са си отишли, всъщност продължават да са с теб. Имат си своето място в пъзела на душата ти и никое друго парченце не може да го заеме. Една добра утеха.
Сърцето е много, много издръжлив мускул, както някъде прочетох. Бих й го казала днес. И си има свои собствени тайнствени механизми да се пази, помни и обича. Но тя това го знае най-добре.