четвъртък, 18 септември 2014 г.

Не знам как могат да се намерят думи, които да опишат този филм. Филм, но всъщност действителна лична история. На пътя, на търсенето и намирането понякога, на смисъла и безсмислието, на свободата и оковите на обществото и тези в самите нас. То е същото, когато срещнеш нещо истинско в живота. Нямаш думи да го опишеш. Рядко се случва или пък не. Може би е навсякъде около нас, стига да не гледаме в грешната посока. Обич има там, във всеки кадър, във всяка една среща по пътя. Тази обич разтопява човешката дистанция, страховете прогонва, осмисля вдишването и издишването, прави възможна прошката, широко отваря очите за късчетата красота около нас. Тази история те хваща за гърлото и не те пуска дълго, след като е свършила. Не знам дали свършва някога, наистина не знам.
"Some people feel like they don't deserve love. They walk away quietly into empty spaces, trying to close the gaps of the past." 

 https://www.youtube.com/watch?v=g7ArZ7VD-QQ

вторник, 9 септември 2014 г.

Знам, че ме гледаш

Мислеше си за контрола. За това, че се стремим да запазим и съхраним нещата, които ни заобикалят, а и самите себе си непокътнати. За другите не беше сигурен, просто имаше някакви повърхностни наблюдения, но за него нямаше никакво съмнение. Тази мания за ред и чистота, всяко нещо да е на мястото си, това тичане всяка сутрин, често и вечер, упражнения във всяка свободна минута. И разбира се задоволството от резултата- слабо жилаво тяло без нито грам мазнина. Но изпитваше един натрапчив страх, от оня, от който не можеш да избягаш, че времето ще надделее. Ще победи усилията му да го спре на пауза, ще го смаже в крайна сметка и ще му се присмее. А той не просто ще е уморен и безвъзвратно остарял, но и ще се чувства като най-големия глупак. Прецакан от нещо, което дори не може да пипне. Нещо без материя, цвят, вкус и мирис, а всъщност най-големият му кошмар. Не беше ли предопределен резултатът от самото начало, още преди трийсет и четири години, когато се беше родил в един мрачен септемврийски ден, в болница, подобна на тази и не по-малко мрачна от нея.
Всичко това му приличаше на очакване. На едно такова самотно чакане да бъде намерен. И трябваше да бъде в перфектна форма. Да не би тя да се откаже, когато го види. Тези, които искат да ги намерят, стоят пред огледалото и се полират. Така си мислеше той. Когато вече си намерен, не забелязваш и дори се гордееш с белезите си. Тогава счупените неща, особено тия по теб и в теб, не са загуба, а спомени, имащи свойството да топлят.
Стоеше прав в коридора на болницата и докато чакаше резултатите, гледайки разсеяно през прозореца навън, си спомни за най-хубавото нещо, което беше виждал в живота си. Нея.
Един от съучениците му и най-добър приятел ставаше на осем и го покани у тях. Живееха в просторна къща с двор и празненството щеше да е навън. Както се очакваше се събраха десетина момчета, без ни едно момиче и игрите започнаха. Купища храна, музика, чист въздух и приятелите му, какво повече можеше да иска за един чудесно прекаран детски рожден ден. Винаги е бил стеснителен и мълчалив, но сред най-близките си другари се отпускаше и забавляваше искрено. Баща му беше напипал тая негова никому ненужна, според думите му, срамежливост и реши да я изкорени категорично. Когато усетеше, че се притеснява да каже или направи нещо, той настояваше да каже или направи точно това. Без алтернатива. Имаше собствени убеждения за това как най-успешно се отглежда и възпитава едно момче и ни най-малко не се съмняваше в методите си.
Ужасно изморени, със залепнали кичури коса и все още задъхани от игрите на индианци, седнаха в трапезарията на къщата, нетърпеливи да видят тортата. Вратата се отвори и десет чифта очи погледнаха в тази посока, проточили шии от очакване. Не беше тортата. А едно момиче. Изглеждаше две-три години по-голямо от тях. Тъмна коса, хваната на опашка, сърцевидно лице, изписани устни, памучна бяла риза с къс ръкав, шарена пола точно до коленете и къси бели чорапи. Без обици или друга дрънкулка, с каквито обикновено се накичваха момичетата на неговата възраст. Най-черните очи, по-тъмни и от беззвездна нощ.
А като погледна в тях, усети, че пропада в кладенец без дъно. Имаше сериозен поглед, непривичен за възрастта му. Откъде се взе това нещо, си мислеше удивен и защо сърцето му заби така силно. А тортата му се отяде. Разбира се, момичета беше виждал и преди, но това беше нещо друго. Тя ги погледна пренебрежително и някак надменно дори без да каже нито дума, приближи се до масата и понеже той беше в самия край на пейката, седна до него. Зае се мълчаливо с парчето торта пред себе си и той с мъка отмести поглед от нея, да не го види тя. Очевидно методите на баща му все още не даваха резултат. Другите момчета се разшумяха отново, нападайки чиниите пред себе си, сякаш нищо не се бе случило и сред всеобщата гълчава той се зачуди дали не му се беше привидяло само на него. Но нямаше нужда да поглежда вдясно от себе си, за да разсее обзелите го подозрения. Усещаше присъствието й с всичките си сетива. Още докато сядаше до него, той лекичко подуши въздуха. Вече не беше същия. Беше друг. Миришеше на мокра трева, мед и горска пътека едновременно. И на котки. Както после разбра, тя обожавала котки и непрекъснато ги прегръщала и си играела с тях.
По едно време я стрелна бързо с поглед, без тя да го види, докато беше заета с тортата, и забеляза острите й колене, долепени плътно едно до друго, подали се изпод полата. Много години след това щеше да ги търси къде ли не по света. Имаше слаби като клечици, ръце с дълги тънки пръсти на пианистка, които в този момент грациозно държаха вилицата и от време на време обгръщаха чашата със сока. Лактите й бяха също невъобразимо остри и току го докосваше с левия, досущ като допир на пеперудени криле.
Тъкмо когато си мислеше, че може да остане там, на онази пейка, завинаги и да я слуша как яде, диша и ухае, тя се обърна към него с един присмехулен поглед в тъмните очи и някак между другото му каза:
- Знам, че ме гледаш. Не си прави труда да се криеш.
Имаше нисък плътен глас с вкус на сметанова торта и малинов сок. От сока устните й бяха станали още по-невъзможно червени. Точно като лицето му в този момент. Не знаеше какво да отговори. Беше хванат на местопрестъплението. А и тя не го питаше. Тя констатираше и това сякаш изобщо не я касаеше. Най-спокойно си довърши тортата, бавно изпи последните глътки сок, избърса си устата внимателно със салфетката и си тръгна. Без повече да го погледне, без да каже и думичка на никого в стаята, без той да може да й отвърне подобаващо, тя си отиде, откъдето и да беше дошла.
Нещо на света се беше променило. После разбра, че е братовчедка на приятеля му, рожденика. Дете на разделени родители, често гостуваше в къщата им. Как не я беше срещал досега? От този ден нататък все си намираше повод да ходи у приятеля си, да му помага в домашните, за игри и каквото и да е само да я види отново. Представяше си как ще събере смелост и ще я заговори. Ще я покани да излязат, само те двамата. Ще я заведе в единственото кафене в селото и ще й купи малинов сок. Няколко сока, за да я гледа как хваща чашата с тънките си пръстчета и с полуотворена уста отпива от наклонената чаша. Ще си говорят за каквото тя пожелае или пък ще мълчат. И това ще му стига. Може да й каже за мечтата му. Летенето. Ще се наведе към нея, за да вдъхне отново онова ухание на гора и ще й прошепне, че копнее да лети като птиците. Като орлите. На най-високото, над всичко и най-далече. И ако някой ден успее, кой знае, може да вземе и нея, стига тя да иска.
Но не я видя повече. Беше изчезнала, така както се беше появила, като че ли завинаги. Сякаш никога не я е имало. И приятелят му мълчеше по въпроса.
Отиде да учи далече от тук и остана, след като завърши. Колко пъти е вървял по някой тротоар и е виждал тъмна коса, вързана на опашка, тънко вратле и остри рамене, и нещо отдавна забравено започваше да се блъска в гърлото и корема му.
Видяха се отново на сватбата на приятеля му. Точно след двайсет и пет години от единствената им среща като деца. Предполагаше, че тя ще е там, но когато съзря профила й, се изненада от биещото си до полуда, сърце, блъскащо се в гърдите му точно по същия начин като в онзи далечен летен ден преди толкова години. Видя я в полу-гръб, докато си вземаше чаша с питие, след като приключи церемонията. Висока, със съвсем къса до ушите, коса, иначе същите слабички ръце, които му внушаваха желание да закриля, същото смугло лице с най-тъмните очи и когато вдигна поглед към него, застанал на пътя й, видя нещо ново в тях. Умора. Надменността се беше изпарила. Досущ като срамежливостта му.
- Гледам те. И не възнамерявам да се крия.- проговори първи той.
Тя се усмихна и в този момент той осъзна, че за първи път вижда усмивката й. С две съкрушаващи трапчинки, тъмното на очите, стоплено и все тка дълбоко, изострените от годините, черти, за един кратък миг смекчени. Ужасно му се прииска да я прегърне, но остана на мястото си. И по дяволите, затрепераха му ръцете, та ги скри в джобовете си.
- Мълчаливото малко момченце, в края на пейката, което крадешком ме зяпаше.
- Все още не обичам да говоря и все така си зяпам.
- Само дето момченцето вече е голямо.- усмихна се кротко пак тя.
Останалата част от вечерта я прекараха в една беседка, встрани от шумотевицата и останалите гости, седнали един до друг, без да се докосват, говорещи, мълчащи и пак говорещи, да наваксват пропуснатото време. Отложено поради неведомите пътища на съдбата. Накрая, когато трябваше да си тръгва, понеже на другия ден имаше полет, а не знаеше как ще си тръгне от тук, как ще стане от тази беседка и дали ще го издържат изтръпналите му крака, как ще се договори със сърцето си, което вече го болеше от предстоящата й липса още преди да я няма, как ще измине невъзможния път от това пораснало момиче до хотелската си стая, а утре ще трябва да управлява самолет, както и в следващите си години и най-вече да живее без нея, той я погледна в очите, потъна за сетен път в тези бездънни кладенци и й каза:
- Толкова много навярно не съм говорил за целия си живот досега, а не успях да ти кажа най-важното. Утре заминавам, но ти предлагам да се видим тук, на това място, след точно една година. По залез слънце.
- За да ми го кажеш тогава?- слисана го погледна тя.
- За да повярваш, като ти го кажа тогава. И за да те черпя един малинов сок. От дете ми е мечта.- ухили се като хлапак, хванат да прави пакост.
Съгласи се. Той замина и цяла година живя с мисълта, че сякаш вече е намерен, неуморно продължаващ да тича и тренира, да подрежда всичко в себе си и около себе си, да се надпреварва с времето и да уговаря съдбата. Понякога се събуждаше нощем, облян в ледена пот, зъзнещ от ужас пред нещо неопределено, нещо по-голямо от живота, безименно такова, дето се крие и все не може да му види лицето, нито да пипне, но по-реално, осезаемо и плътно от мокрия чаршаф, омотан по тялото му.
Малко по-късно стоеше отново в коридора на болницата, току-що излязъл от лекарския кабинет с изследванията в ръка и подкосени крака, залутан и объркан из лабиринтите на страха и болката.
- Все още виждате добре, макар и с тези бели петна, които сам споменавате, че виждате. Те бързо ще се увеличават и ще се се появят и черни. Докато накрая...- докторът замълча красноречиво, след като му беше обяснявал един час диагнозата и пътят на болестта.
- Няма да мога да летя с нея.- помисли си на глас замаян.
- Моля? Да летите? Да, със сигурност ще трябва да преустановите това веднага.
На следващия ден беше уговорената им среща в онази беседка отпреди година, но той се прибра от болницата право вкъщи, приготви си малко багаж и отиде на морето. Нае една къща до самия плаж, където реши да остане, докато съвсем не можеше да вижда разкриващата се великолепна гледка пред себе си. Трябваше да запамети разликата в синьото на морето и небето, невъздържаните избухвания на изгрева и кротката тъга на залеза, лунната пътека, приканваща го да се разходи по нея.
На нея й изпрати бял плик с едно малко листче в него. Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал в живота си. Само това й написа. И приключи с очакването. По-сам и изгубен никога не беше се чувствал, както сега.
Един късен следобед, две години по-късно, седеше на пейката пред къщата срещу морето, заслушан в шумоленето на дърветата над главата си. Беше решил да остане тук, дето животът му минаваше като сянка, напълно попаднал в капана на мрака. Кой беше казал, че само глупакът може да е самотен? А слепият глупак? Лятото си отиваше, за да отстъпи място на есента и той съвсем отчетливо чуваше как бавно и меко падат листата, навярно пожълтели, поаленели преди неизбежното гниене. Представяше си последния им танц, кратък, но запомнящ се, непреодолимо привлечени от топлата земя.
- Дължиш ми един малинов сок.- сепна го забравен глас от миналото.- Ти не дойде.
Кроткият укор го сряза директно вляво под гърдите. Бързо се окопити от изненадата и вдигна глава по посока на познатото ухание.
- Защото нямаше да мога да те видя.- усмихна се отчаяно той.
- Не мога да имам деца.
- Не мога вече да летя.
- Сутрин като стана съм ужасно кисела.
- Ще внимавам тогава да не те будя. Няма да мога да те виждам.- допълни глухо той.
- Ще ти описвам как изглеждам всеки ден.
- Няма да виждам кльощавите ти крака.
- Ще се постарая да ги усещаш.
- Нито пък усмивката ти.
- Обещавам ти, че ще я чуваш.
- Няма...- тя сложи пръст на устните му, наведе се и го целуна по слепите очи, едно след друго, като допир на пеперудени криле.
Имаше същия мирис на гора и мед. Дорева му се.
- Ще ме виждаш. Ще ме виждаш, чуваш ли? И аз теб. Видя ме преди толкова години. Когато не виждах нищо, заета със собственото си объркано детство. Намерих те и никъде няма да ходя.
Не беше ли дяволски ироничен тоя живот? Но пък след като те нокаутира, не намира ли най-подходящия начин да те приласкае и утеши, мислеше си по-късно той, докато я слушаше как спи в леглото, къщата и съдбата му.

понеделник, 8 септември 2014 г.

МИНУВАЧ - Дамян Дамянов

Върви си той и си говори нещо.
Кому говори и какво - не знам.
Но тъй е смешно и е тъй зловещо
един човек да си говори сам.
Какъв е? Кой е? Луд? Пиян? Нещастен?
Отровен от любов, от скръб, от ром?
Или бездомник, в цялото пространство
намерил най-същинския си дом?
По дяволите! Толкоз ли е важно!
По-важното е друго: все мълчал,
човекът нещо имал е да каже
на всички ни, но друг път не посмял
да викне гласно обич и омраза
и с едного да раздели скръбта,
на себе си сега той всичко казва.
На себе си, а всъщност на света.
На този свят, тъй пълен и тъй празен...
На този свят с лица безброй, но...
Върви човекът сам и си приказва
от тези всичките лица с едно.
Със онова, което откровено
ще му отвърне с негов собствен глас.
Човек говори с цялата вселена.
Човекът мен е търсил, него - аз.
Да си разкрием всичките човешки
горчилки, и възторзи, и мечти...
Човек върви и си говори нещо.
Не му се смейте! Няма нищо смешно!
Това сме всички: той и аз, и ти.

неделя, 7 септември 2014 г.

Той я обичаше толкова много и толкова отдавна, че не можеше вече да си представи някакво свое страдание, причина за което да не е жена му.
- Искам да умра уверена, че ще ме погребат в земята, като достойните хора- продължи тя.- Единственият начин да бъда сигурна в това е да отида някъде другаде и да помоля да ме погребат жива.
- Няма какво да молиш другите- каза старият Яков съвсем спокойно.- Тази работа трябва аз да я свърша.
- Тогава да вървим- каза тя, - защото съвсем скоро ще умра.
Старият Яков я огледа хубаво. Само очите й си бяха все млади. Ставите й бяха станали на възли, а кожата й беше землиста, както винаги в края на краищата.
- Изглеждаш по-добре от когато и да е било-каза й той.
Морето на изгубеното време, Маркес

сряда, 3 септември 2014 г.

Чайката ни е паднала

Беше по онова неопределено време между късния следобед и неизбежното смрачаване. Морето се разстилаше из дома си, както винаги, нехаещо и застинало. Безразлично дори. Бездънното чисто небе се оглеждаше в него, там където малко по-късно щеше да наднича и луната. Плажът беше пуст, не се виждаха хора дори в далечината. Свидетели щяха да бъдат само реещите се над морето, чайки.
Той паркира съвсем наблизо, току до плажа. Угаси колата и за момент се загледа през предното стъкло навън. Гледаше към морето, но не виждаше нищо. Беше се върнал двайсет, не, трийсет години назад и сега беше там. В онзи уютен свят на спомени, където понякога се изкушаваше да остане за по-дълго. Където всичко изглеждаше така безгрижно и обещаващо.
Идваха тук, точно на този плаж всяко лято, откакто се роди момчето им. Къщата им беше наблизо, но не идваха само заради това. Харесваше им, защото плажът беше див и хора почти не се мяркаха. Беше тихо и спокойно. Още тогава не обичаха тълпи и шумотевица. А и изгревите и залезите тук бяха най-хубави. Бяха щастливи. Малкият обожаваше водата и се научи да плува малко след като проходи. Оттогава почти не излизаше от морето. Щом порасна започна да ходи с приятели на плажа и все по-рядко с родителите си.
Веднъж още докато беше малък, дойде при баща си и го попита:
- Татко, защо толкова обичам чайките? Мога да ги гледам цял живот. А да знаеш как им завиждам.
- За какво им завиждаш?
- Ами че могат да отидат, където си пожелаят. И най-далече дори. Могат да летят, татко, представяш ли си и ние да можехме.
- И къде щеше да отидеш?
- Ей там.- и без колебание прободе с пръст хоризонта, там където се сливаха тъмното синьо на морето и по-бледото на небето.
- Синко, това не съществува. В действителност тази линия я няма. И няма как да отидеш до нея, щом я няма. Разбираш ли?
Детето го погледна объркано и натъжено, сякаш му казваше, че дядо Коледа не съществува. Той мигом съжали за думите си, внезапно осъзнал колко жестоко прозвучаха и се зачуди как да го утеши. Но синът му го изпревари.
- Така, както стоим с теб тук и гледаме натам към тая уж несъществуваща линия, аз я виждам. И ти я виждаш. И това стига. Не е ли така? На мен поне ми стига, татко. Мога да си идвам тук и да си я гледам, колкото си искам. И така винаги ще я има.
- Ааа, разбирам.- усмихнато го погледна баща му.- Ще хитруваш значи. Няма да доближаваш хоризонта, за да не изчезне. Добре си го измислил.
Разроши го по изсветлялата от слънцето, коса и двамата се загледаха натам, където морето и небето се подпираха, откакто светът съществуваше та до самия му свършек.
После момчето стана летец и забрави за този разговор. А те остаряха и все по-рядко идваха тук. Така, както преди не излизаше от водата, сега не слизаше от небето. Качваше се много по-нависоко от любимите чайки, прекосяваше по стотици пъти хоризонтите на свои и чужди земи и понякога се връщаше за кратко при тях. Но не го свърташе много на едно място, теглеше го все нагоре, към синьото, където обичаше да се загубва и бързаше да замине с обещанието да си дойде пак.
Един сънлив следобед, когато тъкмо бяха легнали за ежедневната си дрямка, звънна телефонът. Никога не забрави този настойчив тревожен звън, който се запечата в паметта на клетките му и преобърна животът им. Още преди да вдигне слушалката, знаеше че нещо се е случило с детето му. Изслуша спокойно гласа отсреща, зададе няколко кратки въпроса и затвори. Отиде в другата стая, където беше жена му, вече седнала в леглото, по нощница и с разпусната коса, гледаща го с въпросителен поглед, неспособна да проговори, защото и тя вече знаеше. Седна до нея, погали я разсеяно по дългата коса, погледна я със замъглени, залутани в бездната на шока, очи и й каза. Чайката ни е паднала.
И всичко се промени. Тъжен стана светът им отведнъж. Върнаха им го в помощна количка, с рздробен гръбнак, безчувствени крака и съзнание на невръстно дете. Жена му беше по-силна от тях двамата. Без да се отчайва и оплаква, прие съдбата такава, каквато беше. Започна да се грижи за момчето им така, както го правеше, когато беше дете.
А той се срина. Косата му побеля за една нощ и не остана нито един черен косъм. Ръцете му трепереха през повечето време, въпреки опитите да ги овладее, а краката му се подкосяваха в най-неподходящи моменти. Но го крепяха разговорите със сина му, когато макар и в редки моменти съзнанието и мисълта му се избистряха. Разбира се, питаше го най-простички въпроси, каквито се полагат на едно пет-шест годишно дете. Защо морето е синьо? Чайките за какво си говорят? Къде отива слънцето, като се скрие? С мъка изговаряше думите. Неистово усилие му костваше да закръгля буквите, да съшива изречения, да облече в думи онова, което го вълнува. Затова често си говореха мълчаливо, с очи и душа. С кратък жест и докосване. Но тези моменти осмисляха оставащия му живот, оцветяваха го там, където беше най-избледнял, изпълваха безсънните му нощи. Даваха му някаква утеха, че не всичко е загубено. Просто трябваше да хванат съсипания си живот и да го закърпят, както могат.
Сепна го една ниско прелитаща над колата, чайка. Да го закърпят, както могат, повтори тихо на себе си. Доколко успяваха, не можеше да каже. Спомни си за една песен от младините. "Влюбените млади търсят съвършенство. А старите се учат да съшиват скъсаните парченца и да търсят красотата в тях."
Видя ги в далечината, една бавно движеща се точица в морето. Излезе пъргаво от колата, взе количката от багажника и я забута към брега. През това време не ги изпускаше от очи. Спря там, където водата достигаше сушата и лекичко мокреше босите му крака, и зачака. Гледаше ги как наближават, но едва-едва, сякаш почти не се движеха, толкова дълго ги чака той, слънцето зад гърба му залязваше незабелязано, но той не гледаше него, както толкова пъти преди, толкова години и толкова хиляди различни залези, минали през постепенно помръкващите му очи, безразличен и чужд на този залез сега, когато имаше да гледа нещо много по-важно. Имаше всичкото време на света, нямаше за какво да бърза. Двете самотни фигури, идващи към него, безкрайно бавно, в това застинало неподвижно море, неподвижно сякаш заради тях, да им помогне, както може, двете фигури, в които се побираше целия му живот, крепящи се една друга. А всъщност едната, крепяща другата. Но кой знае, отдалеч не се различаваше това кой кого крепи. Когато се приближиха се видя вече съвсем ясно, че майката крепи сина, по-скоро го носи, тежестта на безпомощното му тяло легнала върху това на майката. И двамата гледаха към бащата и той ги видя да се усмихват широко, щом го съзряха и разпознаха. Нещо се скъса вътре в него, там надълбоко, където не е подозирал дори, почти го чу и усети някаква живителна топлина да се разлива по цялото му тяло. Сложиха го в количката, когато момчето го хвана за ръката.
- Татко, помниш ли чайките? Дето исках да стана като тях?- леко задъхан от морската разходка и усилието да произнесе думите, извърна глава към баща си.
Баща му го погледна с внезапно помътнели очи, изненадан, че си е спомнил онзи толкова далечен разговор, случил се сякаш в друг живот.
- Помня, момчето ми, разбира се. Ти стана като тях, знаеш ли. Като тях стана.- повтори настойчиво той.
- А че исках винаги да виждам оная линия ей там, помниш ли?- с хитра усмивка го стрелна порасналото му дете.- Ами ето, тя е там, както ти казах, татко. Чакала ме е.
А точно зад тях се простираше най-прекрасният хоризонт над морската шир, който някога бяха виждали. Другият им единствен свидетел.
P.S. Посвещавам този разказ на онази паднала чайка, която видях веднъж на един малък остров, на един пуст плаж, прикрепяна от майка си, чакани от бащата да ги прибере вкъщи.