петък, 25 март 2022 г.

Ревю на "Има още време"

Благодаря на Митко Георгиев Новков за честното ревю на последната ми книга "Има още време" (изд.Фама1, 2021). Намира се в 1-ви брой за 2022г. на сп. "Съвременник".
-
Морски бряг. Самотна женска фигура с гръб към нас гледа безбрежието и - предполага се, нещо си мисли. Ако решим, че си мисли за своята самота, ще сме на прав път, но само отчасти: да, тя е самотна, но както е самотна, е и обградена от хора. Най-напред от порасналия си син, над когото тя бди като орлица, в същото време обаче задушавайки го с майчината си обич; в отношенията с любимия си, които са повече по вайбър, отколкото в леглото (към финала на книгата той все пак се материализира); във връзката й с нейния баща - скъсана, между другото, отдавна, но възстановена именно от инак отчуждения й, на моменти даже враждебен син; откъслечните обаждания на дъщеря й от Америка, която в майчиното й сърце заема едно, меко казано, периферно място; от инцидентните сексуални изпълнения със селския кръчмар, при когото търси поне малко утеха от сякаш разбития си живот... Ако искаме да опишем по някакъв начин тази книга, бихме могли да се спрем на: "Има още време" е роман на/за отношенията - на обърканите, завъртени, но и отвъртени отношения, сиреч скъсани; отношения на една жена с близките й, които тя се опитва да възстанови и по някакъв начин да поправи, доброволно оттегляйки се в къщата си на морския бряг. Цялата книга е пронизана от такива отношения, от това как те да бъдат възобновени, как да се превърнат от незарастваща, че дори и кървяща понякога рана, в белези на и от обич и топлина. Всичко това Дияна Тончева описва по един много събран, много смирен начин: героинята й хем се сърди на всички, които по някакъв начин са я изоставили и не искат да й признаят усилията, които полага, за да се сближи с тях; хем в същото време реализира проникновени самоанализи, благодарение на които разбираме колко е наистина самотна и колко изобщо, ама наистина изобщо не иска да е самотна. Появата на психоаналитик в сюжета съвсем не е прищявка, той е необходим: когато съзнанието е зашеметено, то търси всякакви способи, за да възвърне равновесието си, да намери спокойствието си. Проблемът на Кая (героинята на "Има още време" носи същото име като героинята от предишната книга с разкази на Дияна Тончева "Кая") е, че не разбира, че човек не може да бъде цялостен сам по себе си, че човек е цялостен заедно с други и че другите всъщност са онези, които ти осигуряват тази цялост. В това е голямото послание на книгата: ние можем да имаме всякакви спомени и най-различни преживелици и с близките, и с по-далечните си хора, но ако не са те, ако страним от тях нацупени и необщителни, стоим накълцани, бушуващи, разнебитени. Другите са, които съшиват нашата идентичност и вероятно и затова тя така силно се стреми към сина си, забравяйки обаче, че: 1) той не може сам да замести всички други, които е отхвърлила (или отхвърля); 2) тя не е единствената друга, която му е нужна - има нужда от баща, от дядо, от приятели, от сестра... "Има още време" е роман за нашето сляпо всекидневие, когато - втренчени в себе си, губим света и хората около нас. Така ги губим, че сами се погубваме. Дияна Тончева с този свой роман се опитва да ни намери, и успява, прави го. Защото е така, права е тя: "Има още време"...