вторник, 30 декември 2014 г.

Мъртвият баща, Доналд Бартълм

Забелязали ли сте леката извивка в крайчето на устата на Сам Втори, когато ви поглежда? Тя означава, че той, първо, не желае да го наричате Сам Втори, и второ, че в левия си крачол държи късоцевка, а в десния- кука, и е готов да ви убие с което и да е от двете, стига да има възможност. Бащата е смутен. При подобна конфронтация обикновено казва: "Сменял съм ти пелените, малък нехранимайко." Но това не са правилните думи. Първо, не е вярно (в повечето случаи майките сменят пелените), и второ, моментално напомня на Сам точно това, което го вбесява. Той се ядосва, че е бил малък, когато вие сте били големи, но не, не е точно това, а по-скоро, че е бил безпомощен, а вие- силни, но не, и това не е, яд го е, че е бил зависим, а вие- необходими, и пак не е толкова това, колкото фактът, че когато ви е обичал, вие не сте забелязвали.

четвъртък, 25 декември 2014 г.

Бащи и синове



Татко?- чува гласа му някъде много отдалеч.- Татко? Помогни ми.
Събужда се облян в пот, с невъобразимо омотан около тялото, чаршаф. Отново. В редките моменти, когато успее да заспи, се събужда по този начин. Гласът му е толкова реален, така истински. Сякаш ще отвори очи и ще го види пред себе си от плът и кръв, а не изтъкан от спомените му. Такъв, какъвто си го спомняше съвсем ясно последния път, когато го видя. Преди колко, дванайсет години? Или тринайсет? Имаше ли вече значение? По дяволите, нямаше никакво скапано значение сега, когато беше загубил напълно надежда. Лежи няколко минути в леглото с очи, вперени в прозореца отсреща. Планината си стои най-невъзмутимо на същото място, където е била цял живот, върховете й покрити с вечен сняг. Не знае какво би правил без нея. Такава утеха му е. Дълги години беше живял в града без нито една планина наоколо. Как да ти липсва нещо, което никога не си имал?
Надига се с мъка. Има дни, в които така му се иска да остане в леглото. Със спомените си за компания. Не и днес. Днес има да върши важни неща. Такива, за които все нямаше време преди. Да създава спомени.
Синът му се роди преди трийсет и две години. Или трийсет и три. Не беше от късметлийските бебета, дето ги чакат с радост и нетърпение. А случайност, непланирано. Точно тогава беше в подножието на кариерата си и нямаше никакво време или пък желание да се занимава с бебета. Така и каза на жена си, веднага щом разбра за бременността й. Право в щастливото й греещо лице. Точно сега ли трябваше? В най-неподходящия момент. И изтри от раз усмивката й.
Не отиде на нито един преглед. Училището за бъдещи родители намери за невероятно глупаво и излишно. Не отиде на раждането. Беше на важно съвещание. Момче, здраво и едро, без никакви усложнения. Жена му избра името. Пак тя организира кръщенето, събирането на роднини, всичко. Беше кротко бебе. Не плачеше, сякаш още тогава усети, че не трябва да създава проблеми. Лежеше си тихо в люлката, нощем спеше непробудно, а в редките моменти, когато беше неспокоен, било то заради зъб или някое друго бебешко неразположение, майка му го усещаше веднага и беше достатъчно да го прегърне, за да заспи.
Може да се каже, че пропусна цялото детство на сина си. Винаги имаше по-важна работа, която трябваше да се свърши в убийствено къси срокове. Все пак се грижеше за семейството си. Така отвръщаше на мълчаливите укори в погледа на жена си. Заради вас правя всичко това. Почти успяваше сам себе си да убеди. Но истината бе, че се чувстваше по-добре в офиса, особено късно вечер, когато служителите му си тръгваха, а той останеше да довърши никога несвършващата работа. Тишината на потъналите в мрак, кабинети, му действаше успокояващо и неведнъж заспиваше с глава, отпусната на бюрото. Просто не обичаше да се прибира. И да си припомня как се е провалил като съпруг и баща. А те сякаш нямаха особена нужда от него. Годините си минаваха, синът му растеше и все така не създаваше проблеми, мълчаливо и кротко момче. В училище се справяше с лекота, учителите винаги ги хвалеха, всички го харесваха. Разбира се, това той научаваше от жена си. Сега, като погледнеше назад, не помнеше някога да е ходил на родителска среща, училищно тържество или нещо подобно. В началото, в самото начало съпругата му се опитваше да го привлече към света на родителството и след като се убеди в твърдото му противопоставяне, го остави на мира.
Някъде по това време нещо започна да става с него. Както работеше по важен проект, спираше рязко и отиваше в банята. Наплискваше си припряно лицето с вода в отчаяни опити да отмие това безименно нещо, но то не изчезваше. Стоеше си все там, стаено в очакване, безразлично и търпеливо. После се вглеждаше в огледалото пред себе си, взираше се дълго и настойчиво в това чуждо ничие лице, преждевременно уморено от живота, изцедено и равнодушно към света наоколо. Гледаше силно прошарената коса, навремето катраненочерна, безизразните очи, които се бяха втренчили безмилостно в него и не можеше нищо да прочете в тях. Нищо. Пустота. Какво ми става, се питаше безмълвно, а после и на глас. Навеждаше се към отражението си, опрял ръце на мивката, и произнасяше бавно и отчетливо, с надеждата да чуе в отенъците на този чужд глас някак
си така нужния отговор, какво ми става? Колко още мога да продължавам така? Какъв е смисълът? И какво е това натрапчиво усещане за невидима заплаха, което тровеше напоследък сънищата му? Нещо смазващо и тежко като истина беше надвиснало над главата му и не му даваше мира. Ако ще се случва нещо, да става по-бързо, по дяволите, си мислеше в дългите безсънни нощи, въртящ се до полуда в леглото, до спокойното отпуснато тяло на съпругата си, спяща като новородено. Бавното й равномерно дишане вместо да го успокои, го дразнеше още повече, и в такова състояние посрещаше с истинско облекчение първите слънчеви лъчи, промушили се през завесите.
Междувременно синът му завърши успешно училище, както се очакваше и пак така, гладко и без никакви сътресения, беше приет в престижен университет. Със жена му отдавна си бяха станали чужди, всеки имаше свой собствен живот и в него нямаше място за другия. Безсъниците и кошмарите му продължаваха все така, омаломощаваха го и го изстискваха, но той не знаеше как да им сложи край.
Едно ново усещане се беше появило обаче. Че нещо се задава. Онова, което го ядеше през всичките тия празни и дълги години, дето го изпиваше и оставяше да се гърчи в мъчителна агония, идваше неумолимо и безвъзвратно към него. Най-сетне ще се свърши, каквото и да е то, така се успокояваше. И то дойде.
В един слънчев ден, като в онези дни, в които си мислиш, че нищо лошо не може да се случи, просто няма как, така си мислиш, при такова ясно време с чист прозрачен въздух, наситено-синьо небе без ни едно облаче и щедро греещо слънце, той си отиде. Тръгна си без да се сбогува, без да остави и един ред, без предупреждение. Синът му, единственият му непланиран син, момчето, което беше част от живота му, но не и в него. Случи се без гръмко сътресение, така, както беше живял дотогава с тях двамата. Просто не си дойде за вечеря. Предната седмица беше церемонията по повод дипломирането му, тримата отидоха на тържествен обяд след нея, но го извикаха спешно от офиса, и се наложи да се извини и да ги остави в ресторанта. Не беше нещо необичайно, толкова пъти се беше случвало в миналото. Всичко изглеждаше нормално.
Но онази вечер не се прибра. Помислиха си, че се е запилял нанякъде и е забравил да се обади, с приятел навярно. Не че беше характерно за него. Не си дойде и на следващия ден. И на последващия. В началото жена му запази самообладание, както винаги, но на третия ден тревогата се беше настанила трайно в очите й. По леко треперещите ръце той разбра, че е на прага на помитаща паника и едва тогава се обезпокои и той. Първо отиде в стаята на непознатия син, където никога преди не беше стъпвал. Бебешката стая, каквато смътно си я спомняше някога, преди толкова години, неусетно за него беше пренаредена от майката в младежка. Но това, което го изненада, направо стъписа, беше подчертаната липса на младежки принадлежности, къде бяха символите на бунта на младото поколение. Просто не приличаше на стая, в която е живяло момче. Леглото, безупречно изпънато, празно бюро, рафтовете обаче претрупани с книги. Компютърът си беше там и след кратко преглеждане установи, че каквото и да е имало на него, е било внимателно изтрито. Дрехите си стояха непокътнати и изрядно подредени в гардероба. Не намери нищо, което да обясни внезапното му изчезване. Потърси приятелите му, които се оказаха, че са само двама, но и от тях не научи нищо. Всъщност разбра, че изобщо не е познавал собствения си син. Нищо не е споделил с нас, господине, не по-малко изненадани от самия него отвърнаха, когато директно, без заобикалки ги попита дали знаят къде е отишъл. Бил мълчалив и затворен, трудно отпускащ се, но безкрайно добър и идеалист, поне според думите им. Не изглеждал потиснат, поне не повече от обикновено. Не повече от обикновено, рязко ги прекъсна. Спогледаха се смутено и след кратко мълчание, виждате ли, господине, синът ви не беше от най-щастливите хора.
Обърнаха се към полицията и за всеки случай наеха частен детектив само, за да разберат, че няма насилствена намеса в изчезването. Няма отвличане, няма престъпление. Тръгнал си е сам, по своя воля. И както каза детективът, след дълго и прецизно планиране. Не иска да бъде намерен, заключи накрая, след повече от две години издирване.
Безкрайно добър, потиснат не повече от обикновено, не беше от най-щастливите хора, сър, тръгнал си е сам, съжалявам, не иска да бъде намерен, госпожо. Удряха го като чук в главата, изплуваха в съзнанието му във всякакви моменти, преследваха го навсякъде, дълбоко запечатани завинаги там вътре в него.
Една вечер, може би три години след онзи слънчев ден с ясно небе без нито едно облаче, три протяжни години на очакване и надежда, жена му го помоли да отиде за салата до близката бакалия. Той си взе палтото, ключовете и портфейла, и излезе от къщата. Мина по алеята, покрай пощенската кутия и пое по тротоара. Беше мразовит януарски ден, дебела снежна покривка се разстилаше навсякъде, докъдето му стигаше погледът, и той усети пронизващ студ чак до старите си уморени кости. Тогава ги видя. Малко преди да свие към магазина, с ръце, скрити в джобовете, стискащи ключовете, съзря млад баща, седнал в детска шейна, а пред него момченце на около три-четири години. Пързаляха се, целите побелели от сняг и се смееха, Господи, как заразително се смееха това малко дете и баща му. Спря, ахвайки, закован от внезапната болка, която преряза гърдите му точно през средата, без да разбере, че е изтървал ключовете в снега. Опустошението подкоси краката му и той седна право на земята. Божичко, какво направих, едва продума през изкривената уста, заради мен си отиде. Това чуха и веднага притеклите се на помощ, съседи. Заради мен си отиде момчето ми. Малкото ми момченце, детето ми. Дойде и жена му и едва го позна. За няколко минути се беше превърнал в старец, побелял до последния косъм, неспирно повтарящ едно и също. Не искаше да стане от мястото си, няколко по-едри мъже едва го отлепиха от земята, докато той гледаше като хипнотизиран изплашените баща и син.
През следващите няколко месеца съпругата му се грижеше за него след прекарания лек удар, докато се възстанови. Почти не говореха за случилото се и година по-късно, когато тя почина тихо в съня си, така, както бе живяла, той за първи път си даде сметка, че така и не разбра как е преживяла заминаването на сина им.
Веднъж, докато разчистваше тавана на къщата малко преди да я продаде, намери огромен, потънал в прах, кашон с детски играчки. Отвори го нетърпеливо, с треперещи ръце, както децата отварят коледен подарък. Дълго гледа със залутани очи, отгатвайки любимата играчка на сина си. Дали е това влакче или счупеното камионче, счупено навярно от много самотни игри, или плюшеният заек със стъклени очи и липсващо ухо. Може би с него е заспивал. Сега нямаше как да го попита. Нито пък майка му. Седна в един стар продънен фотьойл, който им беше подарен за сватбата, и се загледа, без да вижда, през единственото, обрамчено с паяжини, прозорче. Кога точно нещо се обърква в живота ти, изплъзва ти се като пясък през пръстите, така че в самия край да седиш на тавана, в опустялата ти къща, обграден с никому ненужни вече, вещи, които би трябвало да си тръгват с отишлите си, така е честно, а не да остават тук и да ти се навират в очите и в безутешната ти душа, да седиш сред руините на съсипания си живот и да не можеш да направиш нищо. Преди, не чак толкова отдавна, може би. Вече не. Вече е прекалено късно. Спомни си за всички ония моменти, когато като малък синът му все искаше да му покаже нещо, а той беше зает, вечно зает. Как можа да не забележи деня, в който спря да му ги показва? Странно е как нещо, което най-много си пренебрегвал в живота си, се оказва най-важното за теб. Центърът на вселената ти. Смисълът на всичко. Сега, когато го нямаше и вече знаеше, че няма да се върне, не беше способен да мисли за нищо друго. Сега само това имаше значение.
След като продаде къщата, взе кашоните от тавана и всички албуми със снимки, които намери, купи си каравана и отиде да живее в планината. Непоносима му беше мисълта да среща хора, още по-малко съседи, да живее в същия град, който вече не беше същия без тях, да ходи по улиците, по които е вървял синът му, да минава покрай училището му. Да се събужда и заспива, да диша там без тях.
Сега си говореше с него всеки ден. Разказваше му за собственото си детство, за баба му и дядо му, за работата си, за някогашните си мечти, за майка му. Имаше дни, в които изпитваше силен гняв към него, защо си тръгна, чупеше и помиташе всичко по пътя си, крещеше, ридаеше, а когато бурята утихнеше, го умоляваше да му прости. Заедно посрещаха изгрева и залеза, всеки път неизменно мислейки си как е могъл преди да ги пропусне, разхождаха се из горите, по билата, четеше му приказки за лека нощ. Постепенно с времето в него назря идеята да измисли общи спомени със сина си. Вземаше една негова снимка, ето тук си на няколко дена, представяш ли си, тъкмо ви бяха изписали с майка ти, виж как гледаш ококорено, и се смееше, смееше през сълзи сам, в караваната, а всъщност не сам, тук си се ухилил, да си покажеш първото зъбче, помниш ли как го скрихме под възглавницата, за да го намери феята на зъбките, пък ти ми каза, татко, ама аз знам, че няма такава фея. А аз ти отговарях, ти още малко ще кажеш, че и дядо Коледа не съществува. Тук ти млъкваше, защото подозирам, че все още вярваше искрено в него. Ето те тук, тръгваш на училище, толкова уплашен, но с майка ти останахме, докато се успокоиш, момченцето, седнало до теб, те заприказва и ти ни погледна усмихнат и успокоен. После то стана най-добрия ти приятел. И веднъж, години след това, ми каза господине, синът ви е най-щастливото момче, което познавам. Хей, виж, завършваш университета, с дипломата съм те снимал, майка ти толкова настояваше за тази снимка. Синко, много се гордеех с теб тогава.
На това място се сепваше, защото нямаше нататък. Продължение липсваше и му беше невъзможно да го измисли. Иска ми се да можех да ти кажа, че деня, в който се роди, беше най-щастливият в живота ми. Не знам дали е бил. Наистина не знам. Сега щом се обърна назад, виждам толкова много ценни моменти, които съм могъл да нарека щастливи, а аз не съм го знаел. Или не съм бил там. Когато се загубиш, пропускаш всичко около себе си. Пропускаш самия себе си, губиш пътя си. Губиш всичко.
Татко, татко, помогни ми, някъде отдалеч чува детски глас. Отваря с усилие залепналите си клепачи, татко, ще ми помогнеш ли с пижамата, а после може би една приказка за лека нощ, замаяните му от съня, очи се спират на лукавата усмивка на четиригодишния му син.

Посвещавам този текст на отишлите си, които знам, че ще се завърнат някой ден.


четвъртък, 18 декември 2014 г.

Валентина

1. Изгрев или залез?
Залез.
2. Любимото ти време от деня?
Вечер преди заспиване.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Когато видях сестра ми да ходи отново.
4. Важна ли ти е самотата?
Важна, когато е желана.
5. От какво изпитваш тъга?
Когато плановете ми станат на пух и прах.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Времето. Поглеждам прозореца и се опитвам да отгатна какво ще е.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Не зная, заспивам неусетно и моментално.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Търся отговорите на няколко важни за мен въпроса.
9. Какво те уморява?
Еднообразието, което сама си създавам.
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла)
Аз все още мисля, че не зная къде се намирам. Сякаш животът ми е генерална репетиция за истинския.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Да, хората, които тази Коледа ще ни гледат отвисоко.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Кискането на малката.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Безсилието.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
На баща ми.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрала?
Предпазлива.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Да преценява правилно хора и ситуации.
Валентина Тодорова, 36г., графичен дизайнер, живее в гр.София.

Маркес

" Още с връщането от сватбеното пътешествие Фермина Даса започна да подбира облеклото на мъжа си в зависимост от времето и случая и да го подрежда на един стол от предната вечер, за да го намери готово, като излезе от банята. Не си спомняше откога бе започнала да му помага да се облича, а накрая изцяло да го облича и съзнаваше, че в началото го беше правила от любов, но от пет години насам трябваше да го прави така или иначе, защото той не можеше сам да се облече. Наскоро бяха отпразнували златната си сватба и не знаеха какво е да живеят един без друг нито за миг или да не мислят един за друг и то им се струваше все по-невъзможно с напредването на старостта. Нито той, нито тя можеха да кажат дали взаимната им грижовност се дължи на любовта или на удобството, а и никога не бяха се запитвали за това с ръка на сърцето, защото и двамата открай време предпочитаха да не знаят отговора. Тя малко по малко бе откривала неувереността в крачките на мъжа си, промените в настроението му, пукнатините в паметта му, скорошния му навик да хлипа насън, но не ги възприе като безспорни признаци на окончателната ръжда, а като щастливо завръщане към детството. Затова не се отнасяше с него като с труден старец, а като с възрастно дете и тази измама беше като провидение за двамата, защото ги спасяваше от съжалението.
Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо. В продължение на години Фермина Даса бе понасяла с раздразнение жизнерадостното разсъмване на мъжа си. Тя се вкопчваше в последните нишки на съня, за да не се изправи пред неизбежността на една нова сутрин, изпълнена със злокобни предзнаменования, докато той се събуждаше с невинността на новородено: всеки нов ден беше за него още един спечелен ден. Чуваше го да се събужда с петлите и първият му знак за живот беше едно съвсем безпричинно кашляне, което сякаш имаше за цел да я разбуди. Чуваше го да мърмори, само за да я обезпокои, докато търсеше опипом чехлите си, които трябваше да са до леглото. Чуваше го как се запътва към банята, залитайки в тъмното. След един час, който той прекарваше в кабинета си, а тя отново заспиваше, го чуваше как се връща да се облече, все още без да пали светлината. Веднъж в една салонна игра го попитаха как би определил сам себе си и бе отвърнал: „Аз съм човек, който се облича на тъмно.“ Тя го чуваше и знаеше, че той може да избегне всеки от тези шумове, но го прави нарочно и нарочно се преструва, тъй както тя беше будна, а се преструваше, че спи. Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея — жива и съобразителна — именно в тези неспокойни мигове.
Никой не умееше да спи така изящно като нея: сякаш изобразяваше движение от танц, вдигнала ръка на челото, но и нямаше по-свиреп човек от нея, когато прекъснеха усещането й, че спи, макар вече да не спеше. Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:
— Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.
После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.
Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:
— Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.
Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.
— Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше— изкрещя тя, извън себе си.
Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.
Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. Накрая той предложи да се изповядат заедно, ако трябва и пред господин архиепископа, и нека сам бог реши като последен арбитър дали е имало сапун, или не в сапуниерата на банята. Тогава тя, която винаги имаше здрави нерви, този път ги изпусна с един исторически вик:
— По дяволите господин архиепископа!
Ругатнята разтърси града из основи, породи приказки, които не беше лесно да се опровергаят, и бе включена в народния говор като припев от сарсуела[6]: „По дяволите господин архиепископа!“ Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.
Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.
— Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун.
Когато си спомняха този епизод, вече в подножието на старостта, нито той, нито тя можеха да повярват в смайващата истина, че това е било най-сериозният раздор в половинвековния им съпружески живот и единственото нещо, което бе вдъхнало и у двамата желание да се спогодят и да заживеят по нов начин. Дори вече остарели и укротени, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера. "
Любов по време на холера, Маркес

Калоян


1. Изгрев или залез?
И двете.
2. Любимото ти време от деня?
Сутрин около час след събуждане и вечер час- два преди лягане.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал в живота си.
Трудно е да определя. Различни пейзажи в природата.
4. Важна ли ти е самотата?
Понякога.
5. От какво изпитваш тъга?
Като съм далеч от близки хора. Когато гледам как загиват невинни хора/животни.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Любимият човек/семейство.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Същото като 6.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво.
Баланс, когато има дисбаланс .
9. Какво те уморява?
Монотонността.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла).
Бих казал да, но не за дълъг период. Обикновено успявам да намеря баланса.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Близките хора.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Близките хора и любими кътчета по света.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия.
Страхът. Човек трябва да преодолее всичките си страхове. Само тогава може да бъде свободен.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
На никого. Човек трябва да върши това, което трябва Сега. Ако искам много да срещна определени хора и желанието е взаимно, господ ще нареди нещата.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
Не бих.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
На Любов.
Калоян Йорданов, 28г., от Велико Търново, живее в Alexandria, VA, United States, architectural designer.

сряда, 17 декември 2014 г.

Ванина


1. Изгрев или залез?
Изгрев - обичам началото на новия ден.
2. Любимото ти време от деня?
Когато съм най-полезна, най-активна - тогава съм най-щастлива.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си.
Дъщеря ми.
4. Важна ли ти е самотата?
Да - за зареждане и за пренареждане на ценности, задачи, цели.
5. От какво изпитваш тъга?
От това, че сме устроени така, че остаряваме и един ден няма да е същото.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Господи, колко задачи имам да свърша!
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Аз съм един щастлив човек.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво.
Търся сродните души, сродните емоции, красотата и всички готини неща, които животът ми поднася.
9. Какво те уморява?
Рутината, еднообразието, монотонността.
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла).
В буквалния- не и в преносния- не. Обичам да съм наясно къде отивам.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Да. Татко. Много.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Коя съм аз и кои са най- близките ми хора.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Остаряването, болестите, човешката амортизация във всички аспекти.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
От миналото- на татко. От настоящето- казвам на хората всичко, което изпитвам и имам нужда да им кажа. От бъдещето- на наследниците ми.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрала?
Обич.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Да следва мечтите си и да не се бои от нищо, да скача и да не го мисли много.
Ванина Трифонова, от Велико Търново, живее в София, стоматолог.

Теодора

1. Изгрев или залез?
Изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Вечерта.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Майка ми.
4. Важна ли ти е самотата?
Ужасна.
5. От какво изпитваш тъга?
От раздялата (и самотата след това).
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Какво ще ми се случи, докато ги затворя отново вечерта.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Какво имам да върша утре. "Провери дали будилникът ти е настроен правилно!"
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Мир.
9. Какво те уморява?
Да се лутам безцелно.
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла)
1-ви смисъл - веднъж като малка на битака във Велико Търново. 2-ри смисъл - та аз почти само това правя - губя се, търся се.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Липсва ми самоувереност. Липсва ми семейство.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Ако ще бъде само едно, то не бих записала нищо.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Никога да не се спра.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Миналото - не. Настоящето - на майка ми. Бъдещето - на дъщеря ми.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
"Fragile"
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
На смелост.
Теодора Казакова, 26г., от гр.Велико Търново.

вторник, 16 декември 2014 г.

Дончо

1. Изгрев или залез?
Изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Ценя всяка секунда, особено ако е с компания. Няма значение кога.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал в живота си.
Родител се радва и си играе искрено с детето си.
4. Важна ли ти е самотата?
Не.
5. От какво изпитваш тъга?
Мисълта, че някои неща никога повече няма да са същите – носталгия.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Да докосна спящата до мен жена.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Същото като горното.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво.
Съмишленици за детинщини.
9. Какво те уморява?
Скуката.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла).
Да, като малък в чужд град, и НЕ в другия смисъл. Но понякога умишлено съм продължавал в грешна посока още малко.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Само починалите. Останалите липси при достатъчно желание могат да бъдат задоволени и това дава спокойствие.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Юзърнейма и паролата на фейса и пина на дебитната карта. Много са красивите ми спомени и никой не искам да пренебрегвам за друг.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия.
Страдание на близък, за което да не мога да помогна.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Не. Винаги съм правил всичко до край и нямам „Ако“ спрямо никой.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
„Елате повече!“ – На всеки индивид трябва да се дава шанс за опознаване. Не бих използвал предупредителна табела независимо колко бързо умея да преценявам хората. По-скоро индивидуализираща, но и това би било ограничаващо.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си? Трудолюбие.
Дончо Бораджиев, 33г., адвокат, живее в гр.Велико Търново.

понеделник, 15 декември 2014 г.

Катерина


1. Изгрев или залез?
Като че ли не мога да избера. Едното е новото начало, очакването и неизвестното, другото е удовлетворението от изминалия ден, чувството на отмора и време за себе си.
2. Любимото ти време от деня?
Тогава, когато се чувствам щастлива и в хармония със себе си.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си.
Очите на децата ми.
4. Важна ли ти е самотата?
Аз не обичам да съм сама, а още по-малко пък да се чувствам самотна. Това страшно ме потиска.
5. От какво изпитваш тъга?
Натъжава ме болката на хората, безчовечните отношения, злобата и прикритата омраза, която виждам все повече около нас.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Колко е часът и какво ме очаква през деня.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Колко е часът и какво в крайна сметка съм успяла да свърша за деня. Обикновено като си легна все по-често ми се случва да се замислям и за някои по- екзистенциални въпроси – дали успявам да съм добра майка, дали давам достатъчно от себе си, дали получавам достатъчно от другите…
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво.
Човек не трябва да престава да търси нещо, било то дребно или не. Търся най-добрия начин да възпитавам и отглеждам децата си точно сега. Търся най-доброто в мен и околните, защото за мен то е най-важно.
9. Какво те уморява?
Безсмислените разговори и чакането.
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла).
В буквалния смисъл – не, не съм. В преносен мисля, че също не съм. Винаги се старая да съм здраво стъпила на земята
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Аз съм щастлив човек, нищо не ми липсва. Виж, има хора, които ми се иска да можеха да са с мен по-дълго време и да споделят радостите ми.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Това, което съм преживяла с най-любимите ми хора. И всяка една секунда с децата.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Страшно няма, стига да имаш опора до себе си. Всичко е преодолимо и винаги има изход, освен смъртта.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Не мисля, че ми се пише такова писмо. Всяко нещо трябва да идва с времето си. Ако съм казала нещо в миналото, то е било за тогава, ако трябва да кажа нещо на някого, бих го направила сега, а бъдещето- не искам да се меся там.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрала?
Оптимист.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Да бъдат човечни, искрени и да обичат, но и да могат да съхраняват себе си.
Катерина Георгиева, 31г., икономист, живее в Хасково, родом от Велико Търново.

Тодор


1. Изгрев или залез?
Ставам прекалено късно, за да е изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Любимото ми време от деня е между 1 и 4 през нощта, когато мозъкът ми е най-продуктивен.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал в живота си.
Все още нероденото ми дете ще е.
4. Важна ли ти е самотата?
Когато не съм сам, ми е важна.
5. От какво изпитваш тъга?
Подменените ценности на обществото ни.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Жив съм. Кафе.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Това, което чета, докато заспивам.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво.
"Приключенията на Незнайко".
9. Какво те уморява?
Нищото.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла).
Всеки ден се изгубвам, физически никога.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Баща ми.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Името си.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия.
Страшно е да остарееш сам.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Искам да напиша писмо на себе си.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
Аз.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
На чувство за хумор.
Тодор Пеев, 29г., от Велинград, археолог, поет.

вторник, 2 декември 2014 г.

Нева

1. Изгрев или залез?
Летен следобед с цикади или гугутки. Вечерта е още далеч и животинките “тактуват” времето, сякаш е безкрайно.
2. Любимото ти време от деня?
Когато нямам нищо спешно за вършене.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Толкова ми е чуждо да избирам по хубост (все едно е само една и измерима само вертикално), че ако от това сега ми зависеше животът, просто щях да кажа първото, което ми хрумне – колкото маловажно, толкова по-добре, за да не обиждам важните неща.
4. Важна ли ти е самотата?
Да. Когато не е наложена или болезнена, а по собствен избор и в мълчание, от което има много възможни изходи.
5. От какво изпитваш тъга?
От грубостта. От мисълта, че всичко свършва. От невъзможността да намеря общ език с хора, на които държа, и от гледката на хора, които вместо да се разберат, злоупотребяват едни с други.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Чай с мед и лимон!
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Вече не знам дали е нарочно или неволно, но си лягам чак когато изпадна в състояние на безмисловност.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Смисъл и радост в нещата за правене, казване и мислене.
9. Какво те уморява?
Глупавото упорство. Некомпетентността. Увъртането. Тесногръдието.
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла)
В пространството се губя постоянно. Оттам знам, че най-важно е не да знаеш къде си, а как да намериш къде да идеш. В преносния смисъл рядко съм се изгубвала, защото ми е уютно в моята подредба и рядко се отдалечавам от нея към места, в които не мога да се ориентирам.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Моята учителка Валентина Топузова, баба ми Невена – те си отидоха от този свят. От живите: приятелите ми из всякакви места.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
В тефтера си с адресите (пращам картички на хората, които обичам и харесвам) до всяко важно за мен име ще напиша по една-две думи, за да си знам после на кого да продължа да се обаждам.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Нещата да са хем безцелни, хем неприятни. Войната е страшна, насилието. Злонамереността. Разочарованието.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Да, на разни писатели и хора от киното, за да им кажа, че ми направиха живота в пъти по-щастлив.
15. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Дете, идвай вече, после ще мислим на какво ще те уча

Нева Мичева, 41г., превежда от италиански и испански книги, които харесва, за читатели, които се вълнуват от другите хора и техните възгледи и съдби.

понеделник, 1 декември 2014 г.

Искрен

1. Изгрев или залез?
И двете! Няколко пъти ми е минавало през ума дали едното е по-красиво и по-зареждащо от другото, но май не могат да бъдат сравнени. Всеки със своята си магия. Както не можем да сравним Слънцето и Луната.
2. Любимото ти време от деня?
Просто Времето. Всичко ми е любимо – сутрин, обед, вечер, денем, нощем, следобед, привечер. Просто удоволствието да си тук и сега, независимо къде и кога. :)
3. Най-хубавото нещо, което си виждал в живота си?
Няма такова. Величието на планините, изгревът над морето, да си над облаците и да гледаш Земята отгоре, да видиш как деца помагат на възрастен човек, да усетиш доброто в хората. Едно стръкче тревичка или някое коте да погалиш! Отново не могат да бъдат сравнени.
4. Важна ли ти е самотата?
Да. На 100%. Мисля, че всеки има нужда от нея, осъзнавайки го или не. И всеки го прави (да се усамотява) - осъзнавайки го или не. Понякога усещам по-голяма нужда от нея. Време, в което да мълча, без музика (или с класическа или релаксираща такава), без да мисля много-много за ежедневието. Много обичам даже да спирам да мисля.
5. От какво изпитваш тъга?
Последно като изпитах такава веднага погледнах нещата от другата страна и я забравих.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Че съм благодарен (ама много!). Правя едно заявление всичко да се нареди по възможно най-добрия начин за всички (и за мен :P) и ставам.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Горе-долу същото като на ставане. Разликата е, че правя нагласа за съня или за времето, в което ще се наспя. (почва да се получава вече :))
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Направо се чудя какво търся, без майтап.
9. Какво те уморява?
Физически – работата и храната. Или дълъг преход. Психически – еднообразието.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла)
Ако знам накъде съм тръгнал, ще знам дали съм се губил. Иначе се е случвало, да.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Май не. Ако ми липсва нещо, вярвам, че ще ми се даде, стига да го поискам.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Да прощавам, да благодаря и да обичам. Иначе гледам много-много да не се връщам в миналото, така или иначе вече е минало, нали?
13. Кое е страшното в живота? За теб самия.
Страшното е обратното на спокойното. Предпочитам второто.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
За миналото се разбрахме. В настоящето пиша всеки ден. За бъдещето ще проявя търпение.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
Искрен.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
“Infinite love is the only truth”
Искрен Кръстев, 28г., начален педагог, гр.София.

събота, 29 ноември 2014 г.

любима Мария

Вода

Животът ни ще мине след няколко цъфтежа
и няколко безкрайни непоносими зими.
Когато си отиваш, дали ще забележа?
Дали ще те оставя, когато си заминеш?

Щом дюни от минути сърцето ми затрупат,
когато се отдръпна и любовта е в отлив,
ти как ще се сбогуваш с каквото ти е скъпо?
Дали ще бъдем мъдри? Смирени? Жалки? Кротки?

Един във друг сглобени и пак сами-самички,
в предателство и вярност, в безмълвие и в крясък…
И който се бунтува, и който свиква с всичко,
накрая ще потъне като вода във пясък. 


Мария Донева

Into the wild

"There is a pleasure in the pathless woods,
there is a rapture on the lonely shore,
there is society where none intrudes,
by the deep sea and music in its roar.
I love not man the less but Nature more..." Lord Byron

петък, 28 ноември 2014 г.

Anonymous

1. Изгрев или залез?
Залез. Изгревите не намирам за красиви. И нощите са по-... мистични.
2. Любимото ти време от деня?
Свободното. В свободното си време правя неща, които ми харесват. Независимо дали ще играя, чета, гледам филм, работя по своя идея или просто ще гледам мъглата през прозореца – мечтая си за свободното си време.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал/а в живота си?
Не бих могъл да кажа. В един момент едно нещо ми се вижда хубаво, в друг момент – друго. Макар че лицето на едно конкретно момиче изниква в съзнанието ми сега, докато пиша...
4. Важна ли ти е самотата?
Много. Без нея се чувствам като човек с клаустрофобия в заседнал асансьор.
5. От какво изпитваш тъга?
От мисълта, че светът би могъл да е много по-хубав. От липсата на втори шанс. От всичко пропуснато.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
„Колко ли е часът? Будна ли е дъщеря ми?“
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
„От утре започвам.“
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Не знам. Може би не. Може би спокойствие. Сигурност. Успех. Онези неща от пирамидата на Маслоу.
9. Какво те уморява?
Провалите. Всеки път, когато реша, че нещата се подреждат и всичко е наред, животът скапва всичко и трябва да започвам отначало. Уморително е.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла)
Изгубвал съм се като дете, но седях на едно място, докато ме намерят. Винаги съм се ориентирал лесно. И съм знаел кой съм и какъв искам да бъда.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
О, да... Не ми се говори за това.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Интересен казус. Имената на хората, които обичам и които в голяма степен ме определят, за да ми помогнат да намеря мястото си в света. Твърде късно е да почвам отначало. Твърде тъжно ще е да загубя всичко постигнато.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия/ата.
Безсилието. Съвсем реално е.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Не. Писмата се оказват напразни. Хората бързо ги забравят.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
„Неверник.“ Неверниците са си плашещи.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Да ненавижда всичко просташко. Да презира простаците.
30г., пътнически агент и SEO оптимизатор, живее във Варна със семейството си.

сряда, 26 ноември 2014 г.

Мария

1. Изгрев или залез?
И двете носят красота по еднакъв и по различен начин.
2. Любимото ти време от деня?
Мързеливото, без значение от конкретния час. Това е времето, в което мога да остана насаме със себе си, да се отдам на любимо занимание, любим човек или просто да затворя очи, без да мисля за нищо.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал/а в живота си?
Обич във всичките й проявления.
4. Важна ли ти е самотата?
Когато е желана – да. Когато не е желана – още повече.
5. От какво изпитваш тъга?
Натъжава ме страданието във всичките му форми.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
За малкото нежно същество, спящо до мен или усмихващо ми се широко, готово за новия ден.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Зависи как е минал денят – ако ми се е случило нещо особено емоционално (независимо хубаво или лошо), мога да прехвърлям моментите още дълго в главата си. Ако е бил просто един спокоен ден, поглеждам спящото до мен бебе и заспивам.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Като че ли не. Всичко, което някога съм търсила, или съм открила, или съм установила, че всъщност не ми трябва.
9. Какво те уморява?
Свръханализирането – прекалено задълбочаване в твърде несъществени и прости (оказва се) неща.
10. Изгубвал/а ли си се някога? (и в двата смисъла)
Да, многократно. Поддържам обаче максимата на един познат литературен герой – щом съм Тук, значи не съм се загубила. Всяко загубване е просто стъпка по пътя.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Не.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Онези два момента от т.6.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия/ата.
Безпомощността е нещо страшно за мен, както и о-без-веряването – и двете видимо поставят човека в ситуация без изход, чувството е смазващо.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Бих си писала със себе си, с писма и отговори : ) В момента, в който нещо излезе изпод химикалката и остане на белия лист, вече е написано от друг човек, толкова бързо се променяме. Що се отнася до други хора, предпочитам да чета писма, отколкото да пращам. Като цяло едностранния процес на комуникация не ми харесва.
15. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Животът е прекрасен не въпреки, а заради. Ако мога да отгледам човек, който винаги държи (поне) наполовина пълна чаша, ще съм щастлива.
Мария, 29г., от Варна
пристрастена към морето
улавям мигове и после ги пускам на свобода
обичам да обичам.

вторник, 25 ноември 2014 г.

Илка

1. Изгрев или залез?
И двете, защото едното не може да съществува без другото. Без изгрева няма залез и обратното, като почти всичко в природата.
2. Любимото ти време от деня?
Мисля, че най–много обичам вечерите, особено когато са през уикендите. Носят ми някакво спокойствие.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал/а в живота си?
Много хубави неща съм виждала в живота си. Аз смятам, че да виждаш хубавите неща е въпрос на отношение към света, другите, себе си. Въпрос на гледна точка .
4. Важна ли ти е самотата?
Разбира се, че ми е важна, особено когато искам да остана насаме с мислите си, да се концентрирам, да работя.
5. От какво изпитваш тъга?
Хм, от какво изпитвам тъга? Изпитвам тъга, когато си отиде близък човек...
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Ех, първото нещо, за което си мисля сутрин, щом си отворя очите, е как искам да остана още малко в топлото легло и ако все пак ми се налага да стана, другата ми мисъл веднага е КАФЕЕЕ.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Не е мисъл, а е усещане - усещане на спокойствие, отпускане.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Не спирам да търся знания, да се развивам в професията си, също и търся себе си.
9. Какво те уморява?
Най–много ме уморява сблъсъка с грубостта, глупостта и простотията.
10. Изгубвал/а ли си се някога? (и в двата смисъла).
Разбира се, кой не е, пътят към себе си, към другите не е лесен и няма карта за него.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Липсват ми хора, които вече не са между живите.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Бих запазила по една снимка на близките си, на семейството си.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия/ата.
Най–страшното за мен в живота е да не знаеш какво искаш от живота, да нямаш път и посока.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Не, не бих написала писмо на никого.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
Не бих си лепила сама етикети, не смятам, че и хората трябва да го правят към никого.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
Да бъде себе си!
Илка Арнаудова, 30г., психолог, гр. Велико Търново.

...

В общата картина

Нещастието ни е в кърпа вързано,
но нека засега да го отложим.
Ела да ме целунеш. Без да бързам,
ръката си в ръката ти ще сложа.

Нещастието вече си е наше
и никой няма да ни го отнеме.
Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.

Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова отблизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

Мария Донева

Илияна

1. Изгрев или залез?
Изгрев. По-светло и стимулиращо ми е в душата. "Утрото е по-мъдро от вечерта."
2. Любимото ти време от деня?
Преди обед. Между първото и второто кафе.
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Дъщеря ми, сучейки. Безбрежното море под самотната пълна луна. Нашата природа, недокосната от човешка ръка. Безкористното добро.
4. Важна ли ти е самотата?
Необходима ми е дори. За да се събера, подредя и започна на нова сметка.
5. От какво изпитваш тъга?
От несправедливост. От болката на хората. От факта, че всеки живее с маските си и истинското остава някъде забравено, дори от самия него. От препускането ни да живеем по-бързо все едно ще изпреварим живота. От безпощадната оценка, която всеки дава за всеки, съдейки по маските му. От бездомни живи същества, от жестокостта на едни към други. И още, и още.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Дано Габи още не си е отворила нейните. Днес искам да ми се случи ...
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Утре вечер няма да пия вино, за да не лягам толкова рано и да си свърша още полезни неща! :)) Мисля за нещата от деня, които са ме накарали да се чувствам пълноценна.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Мир и хармония в душата ми!
9. Какво те уморява?
Най-много от всичко борбата със самата себе си. Очакванията, моите към другите, и на другите към мен. Вечното бързане за някъде. Постоянното чувство на неподреденост около мен, в мен.
10. Изгубвала ли си се някога? (И в двата смисъла)
Когато живеех в София всеки път, когато влизах в подлез, се губех, като къртица се подавах от всеки изход, за да установя, че и този не е моя. Сега си живея спокойно в Търново И в другия смисъл съм се изгубвала, да, неведнъж, там смяната на местожителство не помага, но пък понякога е доста здравословно.
11. Липсва ли ти нещо / някой?
Винаги. Неизбежно е. Ако съм тук с теб, ще ми липсва мама. Ако съм там с нея, ще ми липсваш ти. Ако ... ако ... ако, почти винаги някой любим човек е далеч от теб, а някои безвъзвратно далеч. Липсва ми и търпение, смиреност.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което ще си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Моментите, в които съм се чувствала цяла. И хората, които са допринесли за това чувство.
13. Кое е страшното в живота? За теб самата?
Самите ми лични страхове не са толкова важни, страшното е това, което ме карат да мисля, чувствам, правя и вярвам. Стрaшно е също, че сме много по-добри и отзивчиви с непознатите или малко познатите, отколкото с нашите си хора, които са всеки ден до нас. Страшно е колко лоши можем да бъдем с хората, които твърдим, че обичаме. Страшно е, че всички ние сме пълни със страхове и предразсъдъци. Страшно е, че живеем така, сякаш сме безсмъртни.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
От миналото на Илко, ако знам, че ще го прочете. Иначе сега каквото имам да казвам, си го правя, когато сметна за нужно, без значение дали под формата на писмо или лично.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
"На твоя отговорност!" Ами не мога с една.
16. На какво най-много искаш да научиш детето си?
Да дава от сърце, без да очаква винаги същото в замяна. Ако се научи на това, в замяна ще й се връща много повече дори, но едва ли толкова лесно се дават уроци. До тях се стига самостоятелно.
Илияна Байчева, 28г., козметик, живее в гр. Велико Търново със семейството си.