Бащи и синове

Татко?- чува гласа му някъде много отдалеч.- Татко? Помогни ми.
Събужда се облян в пот, с невъобразимо омотан около тялото, чаршаф. Отново. В редките моменти, когато успее да заспи, се събужда по този начин. Гласът му е толкова реален, така истински. Сякаш ще отвори очи и ще го види пред себе си от плът и кръв, а не изтъкан от спомените му. Такъв, какъвто си го спомняше съвсем ясно последния път, когато го видя. Преди колко, дванайсет години? Или тринайсет? Имаше ли вече значение? По дяволите, нямаше никакво скапано значение сега, когато беше загубил напълно надежда. Лежи няколко минути в леглото с очи, вперени в прозореца отсреща. Планината си стои най-невъзмутимо на същото място, където е била цял живот, върховете й покрити с вечен сняг. Не знае какво би правил без нея. Такава утеха му е. Дълги години беше живял в града без нито една планина наоколо. Как да ти липсва нещо, което никога не си имал?
Надига се с мъка. Има дни, в които така му се иска да остане в леглото. Със спомените си за компания. Не и днес. Днес има да върши важни неща. Такива, за които все нямаше време преди. Да създава спомени.
Синът му се роди преди трийсет и две години. Или трийсет и три. Не беше от късметлийските бебета, дето ги чакат с радост и нетърпение. А случайност, непланирано. Точно тогава беше в подножието на кариерата си и нямаше никакво време или пък желание да се занимава с бебета. Така и каза на жена си, веднага щом разбра за бременността й. Право в щастливото й греещо лице. Точно сега ли трябваше? В най-неподходящия момент. И изтри от раз усмивката й.
Не отиде на нито един преглед. Училището за бъдещи родители намери за невероятно глупаво и излишно. Не отиде на раждането. Беше на важно съвещание. Момче, здраво и едро, без никакви усложнения. Жена му избра името. Пак тя организира кръщенето, събирането на роднини, всичко. Беше кротко бебе. Не плачеше, сякаш още тогава усети, че не трябва да създава проблеми. Лежеше си тихо в люлката, нощем спеше непробудно, а в редките моменти, когато беше неспокоен, било то заради зъб или някое друго бебешко неразположение, майка му го усещаше веднага и беше достатъчно да го прегърне, за да заспи.
Може да се каже, че пропусна цялото детство на сина си. Винаги имаше по-важна работа, която трябваше да се свърши в убийствено къси срокове. Все пак се грижеше за семейството си. Така отвръщаше на мълчаливите укори в погледа на жена си. Заради вас правя всичко това. Почти успяваше сам себе си да убеди. Но истината бе, че се чувстваше по-добре в офиса, особено късно вечер, когато служителите му си тръгваха, а той останеше да довърши никога несвършващата работа. Тишината на потъналите в мрак, кабинети, му действаше успокояващо и неведнъж заспиваше с глава, отпусната на бюрото. Просто не обичаше да се прибира. И да си припомня как се е провалил като съпруг и баща. А те сякаш нямаха особена нужда от него. Годините си минаваха, синът му растеше и все така не създаваше проблеми, мълчаливо и кротко момче. В училище се справяше с лекота, учителите винаги ги хвалеха, всички го харесваха. Разбира се, това той научаваше от жена си. Сега, като погледнеше назад, не помнеше някога да е ходил на родителска среща, училищно тържество или нещо подобно. В началото, в самото начало съпругата му се опитваше да го привлече към света на родителството и след като се убеди в твърдото му противопоставяне, го остави на мира.
Някъде по това време нещо започна да става с него. Както работеше по важен проект, спираше рязко и отиваше в банята. Наплискваше си припряно лицето с вода в отчаяни опити да отмие това безименно нещо, но то не изчезваше. Стоеше си все там, стаено в очакване, безразлично и търпеливо. После се вглеждаше в огледалото пред себе си, взираше се дълго и настойчиво в това чуждо ничие лице, преждевременно уморено от живота, изцедено и равнодушно към света наоколо. Гледаше силно прошарената коса, навремето катраненочерна, безизразните очи, които се бяха втренчили безмилостно в него и не можеше нищо да прочете в тях. Нищо. Пустота. Какво ми става, се питаше безмълвно, а после и на глас. Навеждаше се към отражението си, опрял ръце на мивката, и произнасяше бавно и отчетливо, с надеждата да чуе в отенъците на този чужд глас някак си така нужния отговор, какво ми става? Колко още мога да продължавам така? Какъв е смисълът? И какво е това натрапчиво усещане за невидима заплаха, което тровеше напоследък сънищата му? Нещо смазващо и тежко като истина беше надвиснало над главата му и не му даваше мира. Ако ще се случва нещо, да става по-бързо, по дяволите, си мислеше в дългите безсънни нощи, въртящ се до полуда в леглото, до спокойното отпуснато тяло на съпругата си, спяща като новородено. Бавното й равномерно дишане вместо да го успокои, го дразнеше още повече, и в такова състояние посрещаше с истинско облекчение първите слънчеви лъчи, промушили се през завесите.
Междувременно синът му завърши успешно училище, както се очакваше и пак така, гладко и без никакви сътресения, беше приет в престижен университет. Със жена му отдавна си бяха станали чужди, всеки имаше свой собствен живот и в него нямаше място за другия. Безсъниците и кошмарите му продължаваха все така, омаломощаваха го и го изстискваха, но той не знаеше как да им сложи край.
Едно ново усещане се беше появило обаче. Че нещо се задава. Онова, което го ядеше през всичките тия празни и дълги години, дето го изпиваше и оставяше да се гърчи в мъчителна агония, идваше неумолимо и безвъзвратно към него. Най-сетне ще се свърши, каквото и да е то, така се успокояваше. И то дойде.
В един слънчев ден, като в онези дни, в които си мислиш, че нищо лошо не може да се случи, просто няма как, така си мислиш, при такова ясно време с чист прозрачен въздух, наситено-синьо небе без ни едно облаче и щедро греещо слънце, той си отиде. Тръгна си без да се сбогува, без да остави и един ред, без предупреждение. Синът му, единственият му непланиран син, момчето, което беше част от живота му, но не и в него. Случи се без гръмко сътресение, така, както беше живял дотогава с тях двамата. Просто не си дойде за вечеря. Предната седмица беше церемонията по повод дипломирането му, тримата отидоха на тържествен обяд след нея, но го извикаха спешно от офиса, и се наложи да се извини и да ги остави в ресторанта. Не беше нещо необичайно, толкова пъти се беше случвало в миналото. Всичко изглеждаше нормално.
Но онази вечер не се прибра. Помислиха си, че се е запилял нанякъде и е забравил да се обади, с приятел навярно. Не че беше характерно за него. Не си дойде и на следващия ден. И на последващия. В началото жена му запази самообладание, както винаги, но на третия ден тревогата се беше настанила трайно в очите й. По леко треперещите ръце той разбра, че е на прага на помитаща паника и едва тогава се обезпокои и той. Първо отиде в стаята на непознатия син, където никога преди не беше стъпвал. Бебешката стая, каквато смътно си я спомняше някога, преди толкова години, неусетно за него беше пренаредена от майката в младежка. Но това, което го изненада, направо стъписа, беше подчертаната липса на младежки принадлежности, къде бяха символите на бунта на младото поколение. Просто не приличаше на стая, в която е живяло момче. Леглото, безупречно изпънато, празно бюро, рафтовете обаче претрупани с книги. Компютърът си беше там и след кратко преглеждане установи, че каквото и да е имало на него, е било внимателно изтрито. Дрехите си стояха непокътнати и изрядно подредени в гардероба. Не намери нищо, което да обясни внезапното му изчезване. Потърси приятелите му, които се оказаха, че са само двама, но и от тях не научи нищо. Всъщност разбра, че изобщо не е познавал собствения си син. Нищо не е споделил с нас, господине, не по-малко изненадани от самия него отвърнаха, когато директно, без заобикалки ги попита дали знаят къде е отишъл. Бил мълчалив и затворен, трудно отпускащ се, но безкрайно добър и идеалист, поне според думите им. Не изглеждал потиснат, поне не повече от обикновено. Не повече от обикновено, рязко ги прекъсна. Спогледаха се смутено и след кратко мълчание, виждате ли, господине, синът ви не беше от най-щастливите хора.
Обърнаха се към полицията и за всеки случай наеха частен детектив само, за да разберат, че няма насилствена намеса в изчезването. Няма отвличане, няма престъпление. Тръгнал си е сам, по своя воля. И както каза детективът, след дълго и прецизно планиране. Не иска да бъде намерен, заключи накрая, след повече от две години издирване.
Безкрайно добър, потиснат не повече от обикновено, не беше от най-щастливите хора, сър, тръгнал си е сам, съжалявам, не иска да бъде намерен, госпожо. Удряха го като чук в главата, изплуваха в съзнанието му във всякакви моменти, преследваха го навсякъде, дълбоко запечатани завинаги там вътре в него.
Една вечер, може би три години след онзи слънчев ден с ясно небе без нито едно облаче, три протяжни години на очакване и надежда, жена му го помоли да отиде за салата до близката бакалия. Той си взе палтото, ключовете и портфейла, и излезе от къщата. Мина по алеята, покрай пощенската кутия и пое по тротоара. Беше мразовит януарски ден, дебела снежна покривка се разстилаше навсякъде, докъдето му стигаше погледът, и той усети пронизващ студ чак до старите си уморени кости. Тогава ги видя. Малко преди да свие към магазина, с ръце, скрити в джобовете, стискащи ключовете, съзря млад баща, седнал в детска шейна, а пред него момченце на около три-четири години. Пързаляха се, целите побелели от сняг и се смееха, Господи, как заразително се смееха това малко дете и баща му. Спря, ахвайки, закован от внезапната болка, която преряза гърдите му точно през средата, без да разбере, че е изтървал ключовете в снега. Опустошението подкоси краката му и той седна право на земята. Божичко, какво направих, едва продума през изкривената уста, заради мен си отиде. Това чуха и веднага притеклите се на помощ, съседи. Заради мен си отиде момчето ми. Малкото ми момченце, детето ми. Дойде и жена му и едва го позна. За няколко минути се беше превърнал в старец, побелял до последния косъм, неспирно повтарящ едно и също. Не искаше да стане от мястото си, няколко по-едри мъже едва го отлепиха от земята, докато той гледаше като хипнотизиран изплашените баща и син.
През следващите няколко месеца съпругата му се грижеше за него след прекарания лек удар, докато се възстанови. Почти не говореха за случилото се и година по-късно, когато тя почина тихо в съня си, така, както бе живяла, той за първи път си даде сметка, че така и не разбра как е преживяла заминаването на сина им.
Веднъж, докато разчистваше тавана на къщата малко преди да я продаде, намери огромен, потънал в прах, кашон с детски играчки. Отвори го нетърпеливо, с треперещи ръце, както децата отварят коледен подарък. Дълго гледа със залутани очи, отгатвайки любимата играчка на сина си. Дали е това влакче или счупеното камионче, счупено навярно от много самотни игри, или плюшеният заек със стъклени очи и липсващо ухо. Може би с него е заспивал. Сега нямаше как да го попита. Нито пък майка му. Седна в един стар продънен фотьойл, който им беше подарен за сватбата, и се загледа, без да вижда, през единственото, обрамчено с паяжини, прозорче. Кога точно нещо се обърква в живота ти, изплъзва ти се като пясък през пръстите, така че в самия край да седиш на тавана, в опустялата ти къща, обграден с никому ненужни вече, вещи, които би трябвало да си тръгват с отишлите си, така е честно, а не да остават тук и да ти се навират в очите и в безутешната ти душа, да седиш сред руините на съсипания си живот и да не можеш да направиш нищо. Преди, не чак толкова отдавна, може би. Вече не. Вече е прекалено късно. Спомни си за всички ония моменти, когато като малък синът му все искаше да му покаже нещо, а той беше зает, вечно зает. Как можа да не забележи деня, в който спря да му ги показва? Странно е как нещо, което най-много си пренебрегвал в живота си, се оказва най-важното за теб. Центърът на вселената ти. Смисълът на всичко. Сега, когато го нямаше и вече знаеше, че няма да се върне, не беше способен да мисли за нищо друго. Сега само това имаше значение.
След като продаде къщата, взе кашоните от тавана и всички албуми със снимки, които намери, купи си каравана и отиде да живее в планината. Непоносима му беше мисълта да среща хора, още по-малко съседи, да живее в същия град, който вече не беше същия без тях, да ходи по улиците, по които е вървял синът му, да минава покрай училището му. Да се събужда и заспива, да диша там без тях.
Сега си говореше с него всеки ден. Разказваше му за собственото си детство, за баба му и дядо му, за работата си, за някогашните си мечти, за майка му. Имаше дни, в които изпитваше силен гняв към него, защо си тръгна, чупеше и помиташе всичко по пътя си, крещеше, ридаеше, а когато бурята утихнеше, го умоляваше да му прости. Заедно посрещаха изгрева и залеза, всеки път неизменно мислейки си как е могъл преди да ги пропусне, разхождаха се из горите, по билата, четеше му приказки за лека нощ. Постепенно с времето в него назря идеята да измисли общи спомени със сина си. Вземаше една негова снимка, ето тук си на няколко дена, представяш ли си, тъкмо ви бяха изписали с майка ти, виж как гледаш ококорено, и се смееше, смееше през сълзи сам, в караваната, а всъщност не сам, тук си се ухилил, да си покажеш първото зъбче, помниш ли как го скрихме под възглавницата, за да го намери феята на зъбките, пък ти ми каза, татко, ама аз знам, че няма такава фея. А аз ти отговарях, ти още малко ще кажеш, че и дядо Коледа не съществува. Тук ти млъкваше, защото подозирам, че все още вярваше искрено в него. Ето те тук, тръгваш на училище, толкова уплашен, но с майка ти останахме, докато се успокоиш, момченцето, седнало до теб, те заприказва и ти ни погледна усмихнат и успокоен. После то стана най-добрия ти приятел. И веднъж, години след това, ми каза господине, синът ви е най-щастливото момче, което познавам. Хей, виж, завършваш университета, с дипломата съм те снимал, майка ти толкова настояваше за тази снимка. Синко, много се гордеех с теб тогава.
На това място се сепваше, защото нямаше нататък. Продължение липсваше и му беше невъзможно да го измисли. Иска ми се да можех да ти кажа, че деня, в който се роди, беше най-щастливият в живота ми. Не знам дали е бил. Наистина не знам. Сега щом се обърна назад, виждам толкова много ценни моменти, които съм могъл да нарека щастливи, а аз не съм го знаел. Или не съм бил там. Когато се загубиш, пропускаш всичко около себе си. Пропускаш самия себе си, губиш пътя си. Губиш всичко.
Татко, татко, помогни ми, някъде отдалеч чува детски глас. Отваря с усилие залепналите си клепачи, татко, ще ми помогнеш ли с пижамата, а после може би една приказка за лека нощ, замаяните му от съня, очи се спират на лукавата усмивка на четиригодишния му син.

Посвещавам този текст на отишлите си, които знам, че ще се завърнат някой ден.