сряда, 21 декември 2016 г.

Enclave

https://www.youtube.com/watch?v=Ac-2S1IsHNw&feature=share

Това не е лек, приятен филм, подходящ за гледане около празниците. Тя и войната не е подходяща по празниците, че и изобщо, но е отчетлива реалност. Сурова, почти мълчалива картина през очите на едно дете. Чиста болка, отново почти мълчалива, страх, но и обич, и прошка. Децата са най-добрите учители на възрастните, освен техни собствени огледала. Факт.

понеделник, 19 декември 2016 г.

The young pope

https://www.youtube.com/watch?v=N2ZFdepTu-w&feature=share

Изгледах го на един дъх. Чиста наслада за сетивата. Великолепният стил на Сорентино личи във всеки кадър, звук, реплика. Естетика и безупречност във всеки детайл. Перфекционист като мен няма как да не го оцени високо. Нямам поглед върху историческия аспект на сериала, нито съм компетентна по папските въпроси във всеки смисъл. Добър, лош, с безумни идеи, светец или дявол, арогантен или смирен- конкретно тук папата го виждаме във всякакви светлини (Джъд Лоу е както винаги изумителен като присъствие и игра). Но при него липсва една така разпространена, за съжаление, човешка черта. Лицемерие. 
Веднъж попитах младата монахиня (всъщност моя връстничка) от един манастир- кое е страшното в живота? Лицемерието, отвърна тя, без да си замисли. 
Сериалът е чуден. Сорентино е голям, голям. Титан.

сряда, 7 декември 2016 г.

Au Revoir Les Enfants

https://www.youtube.com/watch?v=lKV9gCf6VvM&feature=share

Топъл, човешки филм за абсурда, студа и безсмислието на войната. Но повече за обичта и достойнството, които нищо и никой не може да отнеме. 
"... на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства..." Виктор Франкъл

понеделник, 28 ноември 2016 г.

За древните души

Срещаш някого, взираш се в очите му, проследяваш линията на носа, ъгълчетата на усмивката и още преди да сте се запознали, го разпознаваш. И не, не става дума за любов от пръв поглед. Или поне не е задължително да е това.
По-скоро разпознаване на душите от пръв поглед. Не вярвам толкова в разума и сърцето, колкото в душата и духа. Вярвам в безсмъртието им. Те са древни и незаличаващи се. В този смисъл нищо не свършва и няма никакъв край. Напротив, има само една безкрайност. Харесва ми този термин в математиката: минус безкрайност, плюс безкрайност. Когато видя картинка на Космоса, я виждам и усещам тази безкрайност.
Та когато срещнеш душа от миналото, не непременно близкото минало, а някакво далечно минало, ти разбираш. Рано или късно разбираш, че и преди сте се срещали, и отново ще се срещнете тук в този свят или някъде другаде. Може да изплуват неясни спомени, откъслечни моменти, а може и да не се появят такива. Вместо това имаш само усещанията.
Думичката усещания не е много уместно използвана тук, защото всъщност усещанията са всичко, което имаш. Истината за нещата се усеща, обичта се усеща, топлината, нежността. Познанието, мъдростта се усещат. Изобщо всички ония безименни неща, дето ако се опиташ да ги хванеш и назовеш, и ще се разпаднат. А не бива. Не можеш да ги пипнеш, можеш само да ги усещаш. Те те изпълват и те карат да се чувстваш жив. Понякога имаш подчертана необходимост да се чувстваш жив. И смислен.
Разбира се, възможно е да изпиташ страх, болезнен страх от загубата на такава душа. Ето, отново си я намерил, кой знае след колко време, години, хилядолетия дори, и ако я загубиш пак, как ще запълниш празнотата? Може дори дълго да те държи парализиран този страх, да се е впил в теб коварно и да не те пуска. Да не те пуска да изпиташ чистата радост от шанса, че изобщо си я срещнал. И си я разпознал.
После минава време, понякога не много време, друг път много, много, безконечно дълго време, и един ден разбираш. Разбираш, че няма нужда от страх, няма нужда от притежание, от тревога. Някак са си отишли. Няма ги. Вместо тях е останало, какво е останало, да видим. Щастие, че тази душа или души изобщо съществуват, ходят там някъде по света, по Земята, усмихват се, дишат същия въздух, натъжават се, защо не, изпитват всички човешки емоции, защото са се родили като хора и го имат този живот, даден им е да го изживеят, а след това душата просто ще продължи нататък. Не знам точно къде, но със сигурност някъде нататък в безкрайността.
Щастие, че си имал безценната възможност тук, в този кратък или пък дълъг живот, кой знае, да срещнеш такава душа и да я разпознаеш. Твоята древна душа да познае другата древна душа след толкова път, толкова пътувания, отвъд тленността, отвъд ограниченията на ума, отвъд всичко. И въпреки всичко.
Може понякога да има тъга, дори болка насред всичко това, не е изключено, даже е напълно възможно, но не е болка за умиране, както се казва. Отминават, нужно е мъничко търпение и остава другото, важното, смисленото. Всичко останало е без особено значение.

Може би затова я има думичката „завинаги“. Харесва ми. Завинаги. )

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Captain Fantastic

https://www.youtube.com/watch?v=D1kH4OMIOMc&feature=share
Чудесна лента. Има от всичко- смях, чиста радост, загуба, тъга, сълзи, прошка и още, както казах: всичко. Кара те да се замислиш (отново) за чудесата и капаните на цивилизацията, комфортната зона, смазващата мощ на обществото и общественото мнение и абсолютната свобода, когато успееш да се отърсиш от нея. За вътрешната сила, за човешките страхове, за безусловната любов на родителя към детето. И разбира се, грешките, които допускаме, защото природата ни е такава, на нас, хората. Да грешим, в което няма нищо чак толкова страшно. Страшното е другаде. Великолепен филм. Евала.

неделя, 25 септември 2016 г.

...

На какво се учудвам, не зная -
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

             ....................


Вървя срещу смъртта, но аз не зная
тя има ли си дом и как изглежда.
И аз навярно там си имам стая,
която тя усърдно обзавежда.
Живее ми се тук, ала не мога.
Мъглата ми е ясна – с всички ребуси.
И ще поискам гражданство от Бога.
Или ще емигрирам в себе си.

 Добромир Тонев 

понеделник, 19 септември 2016 г.

Гениалността в простотата

Тази нощ в хотела, в нашата стая, с дългия празен коридор отвън, с нашите обувки пред вратата, дебелия килим върху пода на стаята, вън дъждът вали по стъклата на прозорците, а вътре в стаята светло, приятно и уютно, после тъмнина, гладките меки чаршафи и удобното легло, и чувството, че си се върнал у дома си, че не си вече сам, и през нощта, когато се събудиш, намираш другия до себе си, а не заминал нанякъде — всичко останало ти изглежда нереално. Изморени, заспиваме и ако единият се събуди, и другият също се събужда, и не се чувствуваме сами. Често един мъж изпитва нужда да бъде сам, една жена също изпитва нужда да бъде сама и ако се обичат, те стават ревниви, когато единият забележи това у другия, но мога да кажа съвсем искрено, че с нас двамата това никога не се случваше. Когато бивахме заедно, понякога се чувствувахме сами, но само по отношение на другите. Това чувство изпитах само веднъж. Бил съм самотен с други жени, а това е по-лошо, отколкото действително да си сам. Но ние двамата никога не се чувствувахме самотни и никога не се страхувахме, когато бяхме заедно. Зная, че нощта не е същата като деня, че нещата изглеждат различни тогава, че това, което преживяваш през нощта, не може да се обясни на дневна светлина, понеже тогава престава да съществува, и че нощта може да бъде страхотна за самотните, щом осъзнаят своята самота. Но с Кетрин нямаше никаква разлика между деня и нощта, освен може би тази, че нощите бяха по-хубави от дните. Когато хората се изправят пред света с толкова кураж, светът може да ги сломи само като ги убие. И той, разбира се, ги убива. Светът пречупва всички и у мнозина пречупеното място става по-здраво, но ония, които не се оставят да бъдат сломени, тях светът ги убива. Той убива безпристрастно и много добрите, и много кротките, и много смелите. Ако не си между тях, той пак ще те убие, но без да бърза.

из "Сбогом на оръжията", Хемингуей

понеделник, 29 август 2016 г.

Diyana.beyond: Между преди и след

Diyana.beyond: Между преди и след: Когато си си поставил цели и толкова да искаш да ги постигнеш, а все не успяваш. Все нещо не ти достига или пък не можеш да избягаш от себе...

сряда, 29 юни 2016 г.

Top 11 books

Както изготвих наскоро списък на съкрушаващите филми, които съм гледала в последните 1-2 години, така сега прилагам списък на книги с подобно въздействие. Изобщо книги, които няма да те оставят равнодушен, класика и съвременни.

1. Фиеста, Хемингуей (Хемингуей не може да се коментира, гигант)
2. Паула, Изабел Алиенде (по действителен случай, за дъщеря й- боли те сърцето през цялото време)
3. Спасителят в ръжта !!! Дж. Д. Селинджър (за не знам кой път четена, любима, любима, любима)
4. Щиглецът, Дона Тарт (най-масивната книга, която съм чела някога- 960стр, остават ми стотина)
5. Отклонение, Блага Димитрова
6. Вечерята, Херман Кох (великолепно написана, безупречен стил, лек, изчистен, на един дъх се поема)
7. Облакът Атлас, Дейвид Мичъл
8. Калуня Каля, Георги Божинов (толкова се изписа и изговори за нея, че няма какво да добавя- шедьовър)
9. Възвишение, Милен Русков (чудесна, чудесна наистина, смееш се с глас, стяга те за гърлото, от всичко има)
10. Сред дивата пустош, Джон Кракауер (по действителен случай, като се има предвид, че един от най-най-любимите ми филми е по въпросната книга, всяка дума е слаба)
11. Физика на тъгата, Георги Господинов (Георги Господинов повтарям- оттам насетне няма какво да се коментира, всичко е написано в книгата)

(разбира се, има и още, със сигурност пропускам някоя, но това е есенцията, да кажем, онова, което първо изплува ))

събота, 25 юни 2016 г.

Top 12 movies

Гледани през последната година-две и светкавично добавени към списъка с любими ленти с не малка перспектива да бъдат гледани отново и отново. (винаги нещо се пропуска, някой поглед, изречена дума, мъничък детайл, щрих, които допълват картината) Великолепни, истински от първата до последната секунда, неизменно натискащи скритите спусъци в мен:
(не са подредени с умисъл, а хаотично нахвърляни, не ми се замисля кой е най)

1. A love song for Bobby Long (2004)
2. I origins (2014)
3. Room (2015)
4. The lovers of the Arctic circle (1998)
5. Youth (2015)
6. Wild (2014)
7. Twice born (2012)
8. Mr. Nobody (2009)
9. Last night (2010)
10. The great beauty (2013)
11. A perfect day (2015)
12. Mon roi (2015)

La grande bellezza

"Пътешествието тренира въображението. Останалото е разочарование и умора. Пътуването ни е въображаемо. Това е силата му. Върви от живота към смъртта. Хора, животни, градове, вещи, всичко е фантазия. Роман, измислица. Литре го казва, а той не греши. Всеки го може, ако затвори очи. От другата страна на живота е."
Луи-Фердинан Селин, Пътешествие до края на нощта
( из "Великата красота", режисьор Паоло Сорентино)

четвъртък, 19 май 2016 г.

Г.Г.

Сгрешено четене
She walks in beauty like the Knife *
Георги Господинов по Байрон
Тя иде като нож красива
Във нощ под лунен небосвод
Лъчи и сенки се преливат,
Стомана, прах и въглерод,
Графит и диамант проблясват в сиво,
Тя не върви, тя реже в ход.
Да влюбва е дошла и да убива
Като луна студена, остра като стих,
След нея няма мъртви, няма живи,
Тя иде като нож красива,
Тя иде като нож красива,
Как искам аз да съм убит.
* Byron "She walks in beauty like the night"
 "Тя иде като нощ красива"

понеделник, 18 април 2016 г.

Valiente

https://www.youtube.com/watch?v=UTztbKw8kvg&feature=youtu.be

Дълго време го отлагах и все стоеше накрая в списъка ми. Но дойде и неговият ред, макар и леко неохотно да го почнах. Тогава... се случи магията, както се случва при всеки добър филм, книга, човек, с които се сблъскам. Първите сцени, първите думи, образи... Разбира се, за любов е. Без клишета, граници, предразсъдъци, условности. И много повече. Отвъд всичко видимо в нашия видим плътен свят. 
Venga, Vamos, Valiente.

понеделник, 4 април 2016 г.

but it`s all right...

https://www.youtube.com/watch?v=ekPXswWFvbY

Dark as roses and fine as sand
I feel your healing in your sting again
I hear you laughing and my soul is saved
On forgotten graves you cry

Crawl like ivy up my spine
Through my nerves, into my eyes
Cuts like anguish or
Recollections of better days gone by

But it's alright
When you're all in pain
And you feel the rain come down
Oh, it's alright
When you find your way
Then you see it disappear
Oh, it's alright

Though your garden's gray
I know all your graces
Someday will flower, oh oh
In the sweet sunshower
In the sweet sunshower

Eyes like oceans so far away
A feather trail to a better way
Worried mornings turn into days
Then into worried nights

But it's alright
When you're all in pain
And you feel the rain come down
Oh, it's alright
When you find your way
Then you see it disappear
It's alright

Though your garden's gray
I know all your graces
Someday will flower, oh oh
In the sweet sunshower
Oh, in the sweet sunshower

Ooh, oh
In the sweet sunshower
In the sweet, sweet, sweet sunshower
Oh, oh

I know all your graces
Someday will flower
In a sweet
In a sweet sunshower

It's alright
All you´ll be you are today, are today
It's alright
All you'll be you are today, are today
Are today
Are today
Are today
Are today

сряда, 30 март 2016 г.

Sometimes there's so much beauty in the world...

https://www.youtube.com/watch?v=gHxi-HSgNPc&feature=share

"It was one of those days when it's a minute away from snowing and there's this electricity in the air, you can almost hear it. Right? And this bag was just dancing with me. Like a little kid begging me to play with it. For fifteen minutes. That's the day I realized that there was this entire life behind things, and this incredibly benevolent force that wanted me to know there was no reason to be afraid, ever. Video's a poor excuse, I know. But it helps me remember... I need to remember... Sometimes there's so much beauty in the world, I feel like I can't take it, and my heart is just going to cave in."
heart emoticon

вторник, 22 март 2016 г.

пречат да върви...

Албатросът
Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят —
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.
На пода повален между въжа дебели,
той — кралят на лазура! — мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.
О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.
Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.
Шарл Бодлер

петък, 19 февруари 2016 г.

Сърцето ти започва да броди извън теб

https://www.youtube.com/watch?v=E_Ci-pAL4eE&feature=youtu.be

 Гледах този филм вчера. Знам, че ще го гледам отново. Съсипа ме. После ме възкреси. Както често прави с нас животът. Заболя ме сърцето, буквално. Заради това, че съм майка на син, че съм изобщо майка. Заради последните тежки седмици, свързани с него и кошмарната мисъл колко крехък може да е животът му, и заедно с това колко жилав, и как той, самият, държи сърцето ми в малките си ръце. Заради безутешната новина, че една друга майка е загубила сина си. Една? Не, не е една. Не е една. Как беше- когато ти се роди дете, сърцето ти започва да броди извън теб. Да броди извън теб. Филмът е красив, болезнен, но красив. Разказва се историята за една майка и един син. За безграничната, извънземна любов между майката и сина. Това е.

вторник, 9 февруари 2016 г.

Как да бъда човешко същество

"- Обикаляме в някаква мъгла. Мисля, че всички сме в транс. Обикаляме като зомбита. Не мисля, че дори осъзнаваме себе си и реакцията ни към света. Обикаляме по цял ден като несъзнателни машини, докато вътре в нас се развиват ярост, тревога и опасение.
- Точно така. Надигат се и изведнъж изскачат в неподходящ момент. Някакси социалният ни живот днес ни позволява да изразяваме чувствата си странно и индиректно. Ако ги изразиш директно, всички откачат.
- Всеки се носи през мъглата от символи и несъзнателни емоции. Никой не казва какво наистина мисли. След това хората подхващат шеги, които са като някакъв таен код. (...) Живеем в свят, в който бащи, необвързани хора или артисти се опитват да живеят според нечия фантазия за това как един баща, необвързан човек или артист трябва да се държи. Държат се сякаш по точно определен начин във всеки момент. И всички те изглеждат напълно самоуверени. Разбира се, в уединение хората са по-сложни. Не знаят какво би трябвало да правят с живота си. Четат всякакви наръчници.
- Господи, тези книги са толкова покъртителни, защото показват колко любопитни сме как всички други се справят в живота. Дори непрекъснато да играем тези роли, просто скриваме собствената си действителност от всички останали. Живеем в такова нелепо неведение един за друг. Обикновено не знаем нещата, които бихме искали да знаем за, предполага се, най-близките ни приятели. Ако преминаваш през някакъв ад в своя живот, би искал да знаеш дали приятелите ти не са преживявали нещо подобно. Но просто не смеем да се питаме.
- Все едно да помолиш своя приятел да прекъсне ролята си.
- Въобще не оценяваме възприемането на действителноста. Напротив, това наблягане на всички върху т.нар. "кариери" автоматично поставя на възприемането на реалността нисък приоритет. Защото ако животът ти е организиран около това да имаш успешна кариера, просто няма значение какво възприемаш или преживяваш. В известен смисъл можеш да изключиш ума си за години наред. Можеш да преминеш на автопилот.
- Умовете ни са фокусирани в целите и плановете, които сами по себе си не са действителността.
- Не. Целите и плановете са фантазия, част от един живот в сън. Нелепо е как всеки трябва да има някаква малка цел в живота. Абсурдно е, в известен смисъл, когато помислиш, че е без значение каква е тя.
- И понеже хората се концентрират в своите цели, всеки миг от техния живот е навик. Животът става привичен. И той е такъв днес. Ако действаш по навик, не живееш наистина. При санскрит коренът на глагола "бъда" е същият като "раста". (...)
Какво ни причинява живеенето в среда, където нещо толкова гигантско като сезоните, зимата, студа не ни влияе по никакъв начин? В крайна сметка сме животни. Какво означава това? Мисля, че вместо да живеем под слънцето, луната, небето и звездите, ние живеем във фантастичен свят, който сами сме създали. Комфортът може да те приспи до едно опасно спокойствие. Не виждаме света. Не виждаме себе си. Не виждаме как действията ни влияят на други хора. Ако си позволим да погледнем действията си, може да започне да ни се повдига. Как се държим с останалите? (...) Това да е началото на бъдещето, като отсега нататък ще има само обикалящи роботи, които не чувстват и не мислят. И почти няма да остане някой, който да им напомни, че е имало вид, наречен "човешко същество" с чувства и мисли. И че историята и паметта в момента се заличават и скоро никой няма да помни, че на планетата е съществувал живот. Според Бьорнстранд почти няма надежда. И вероятно ще се върнем към много див, беззаконен и ужасяващ период. (...) Не знам за теб, но аз трябва да вляза в тренировъчна програма, за да се науча как да бъда човешко същество. Как се чувствам в дадена ситуация? Не знам. Какви неща харесвам, с какви хора наистина искам да бъда? И се сетих за един начин- просто да премахна всичкия шум, да спра да играя своите роли и да слушам това, което е вътре в мен. Мисля, че за всеки идва период, в който има нужда от това. За да го направиш, може да се наложи да отидеш до Сахара. Може да го направиш и вкъщи, но трябва да премахнеш целия шум.
- Лично аз наистина не харесвам тези тихи моменти. Не знам дали е нещо фройдистко, страх от подсъзнателните импулси или собствената ми агресия, но ако стане прекалено тихо и аз просто си седя на едно място, независимо дали съм сам или с някого, ме връхлита чувство като "Господи! Ще бъда разкрит!" С други думи, склонен съм да върша каквато и да е задача, но не и просто да бъда човешко същество. Ако съм затворен и не мога да върша нищо, освен просто да бъда там, няма да мога. Мога да премина всякакъв друг тест, дори да получа шестица, ако положа необходимото усилие. Но не знам как да премина този твой тест. Разбира се, осъзнавам, че това не е тест, но го виждам така и че ще се проваля. Доста е плашещо. Чувствам се като в открито море. Мисля, че точно мигът на контакта с друг човек, ни плаши. Когато застанем лице в лице с друг човек. В момента не бихме го помислили за плашещо. Странно е, че въобще го намираме за такова.
- Не е толкова странно. Има си сериозни причини да бъде плашещо. Човешкото създание е сложно и опасно същество. Ако започнеш да изживяваш всеки момент- ето ти предизвикателство. Но да се протегнеш и да докоснеш другия- това наистина е вече нещо, към което да се стремим."
My dinner with Andre (1981), movie