сряда, 8 май 2019 г.

Да се местим

Пиша тези думи, облегната на една изоставена лодка. Лодката е изтеглена на сушата в старото пристанище на Тасос.
Бих могла да разказвам за това пътуване дълго. За хубавите и не толкова хубави моменти. Не толкова хубавите моменти се заличават бързо в паметта, а хубавите се преувеличават от дистанцията на времето - кой го беше казал, вече не помня.
Бих могла да разкажа за пътуването с лодка в открито море и как всичко ти се клати и ти е леко шантаво, щом слезеш на суша. За бурята с четириметрови вълни и лодката, която се накланя застрашително, но все пак ги преодолява. За делфините, които ни придружаваха от време на време - играещи си като малки дечица с носа на лодката, нехайни и безгрижни. За гръцкия капитан, който още миналото лято остана завинаги в сърцето ми - добър човек с огромно сърце, от ония редки видове, знаеш. Питаш го нещо, предлагаш идея, той се усмихва - yes, of course, my friend, why not.
За остров Лимнос и крепостта, подобна на Царевец, и скалите с козичките и сърничките, и риболовните кораби, пристигащи вечер, и хората, които ги чакат търпеливо, за да си купят прясна риба. За ципурото, рицината и рибената им чорба, и сърдечността и гостоприемството - отварят ресторанта само за теб, да те нахранят и после да го затворят пак.
За старото пристанище на Тасос, за рибарските мрежи, пръснати навсякъде, за грохналите, изоставени лодки, като тази тук - изоставени кой знае откога, толкова самотни и прекрасни, никому ненужни вече, но все още там, за да ги видя и запомня. За гръцките старци, насядали по пейки и столчета, заникъде небързащи с всичкото време зад гърба си и малкото, оставащо пред тях, за спящите котки навсякъде - толкова често ги виждам и са толкова много - с оръфани от нощни боеве, ушички и рани, някое без краче, но оцеляло, гальовни и предпазливи, доверчиви и меки. Божии благословени творения...
И ме обзема онова познато безпокойство, че мога да забравя нещо важно. Че пропускам толкова много. Толкова много. Чак ми се иска да спра да изброявам на мига - всичко или нищо. Но продължавам.
Иска ми се да да мога да опиша подробно до най-мъничките детайли всяка една котка, която срещнах по пътя си, всеки старец, уличен художник, всяка лодка, мрежа, чайка и корморан, и пейка, покрай която минах. Сякаш иначе не биха съществували. Но те съществуват - видях ги с очите си. И със сърцето.
Какво още? За усмихнатото момче, което ми направи кафе преди да е отворило кафенето и ей-така на крак ме успокои, че пак ще дойда, щом му споделих, че не ми се тръгва. За дядото, който хранеше котка и чайка, и ми помогна да ги снимам заедно. Дакси, ме пита. Поли ореа, засмивам се и трескаво се мъча да запомня чертите му, въпреки, че знам, че ще избледнеят.
Сещам се за думите на Селинджър:
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго."

Трябва да тръгвам.
06.05.2019