събота, 8 февруари 2020 г.

Ръце в ръце

Чакам със сина си пред лекарски кабинет. По диагонал на нас са седнали баща, майка и синът им. Родителите са доста възрастни, момчето изглежда по-голямо от мен, но е с проблем.
Със сигурност синът ми го забелязва, не ме пита нищо, не коментира.
Бащата държи ръцете на момчето в своите, гледа го в очите, говори му нещо тихо и успокоително. Съсредоточавам се в тия преплетени ръце - неестествено малките, изкривени пръсти на сина и дългите, хубави на бащата.
Става въпрос за онази съкрушаваща нежност, която се излъчва от обичащи се същества. Толкова е просто.
За цялото време, докато сме там, нещата не се променят. Питам се какво ще стане с това момче, когато родителите му си отидат. Кой ще му държи ръцете в своите и ще го гледа в очите, такива неща си мисля. Какво става с всички нас, когато онзи, който ни държи ръцете по такъв начин, си отиде?
По-късно слизаме с ескалатора към метрото и виждайки от най-горното стъпало как влакът ще потегли след секунда, решавам да не бързаме. Ще го изпуснем, мамо, ми казва синът ми. Автобус и метро не се гони, запомни го от мен, му отговарям и тъкмо, когато сме почти долу и вратите се затварят, нечий мъжки глас просъсква в гърба ми:
- Ти си виновна.
Обръщам се, за да срещна равния поглед на човека зад мен. Пустотата в очите му ми показва, че всичко мога да очаквам от него. Влакът потегля и тогава разбирам за какво съм виновна.
- Аз? - питам вбесена.
- Ти, ам кой.
В този момент си давам сметка, че не съм сама, а със сина си, и за пръв път усещам тръпките на страха. Онзи подъл страх, който ми затваря голямата уста.
Сядаме на една пейка да чакаме следващия влак, а онзи крачи напред-назад. Нервни тегели от единия до другия край. Хора почти няма наоколо.
- Той какво ти каза? - пита ме тихо синът ми.
Виждам го, че е смутен, объркан. Не знам какво да му отвърна. Гняв и страх в едно, какво да се прави.
След минути идва влакът, малко преди това синът ми ми се разсърдва за нещо, има ги и тия моменти, макар и кратки, качваме се и той сяда през няколко седалки от мен. И на отсрещната редица. По диагонал сме, досущ като със семейството преди пред кабинета. Избягва старателно погледа ми, гледа някъде встрани, на моменти се отнася. Познавам изражението му, когато се отнася. Сигурно хората се чудят как толкова малко момче е самò в метрото.
Сега, докато пиша, си спомням.
Разсърди ми се, защото когато дойде влакът, с ъгълчето на окото проследих в кой вагон ще се качи мъжът, и леко рязко и може би по-грубо дръпнах сина си за ръката, за да се качим в съседния. И тогава той ми се сопна обидено, този малък горд мъж, и седна през няколко седалки от мен. Все едно не е с мен. Когато погледите ни неминуемо се засичат, той отмества своя. Или гледа през мен, все едно съм прозрачна. Все едно ме няма. Бива си го.
От метрото до вкъщи върви няколко крачки зад мен. Когато спра, спира и той. Затова вече не спирам, само леко забавям темпото, въпреки режещия студ, за да се уверя, че не изостава. От време на време хвърлям поглед назад крадешком. Там е. Сърдито, малко момченце.
Когато стигаме до комплекса, установявам, че е скъсил неусетно разстоянието между нас, и в един момент ръката му се промушва в моята. Ръце държат ръце и това е всичко.
Съкрушаващата нежност, която споменах преди. Май за това ставаше въпрос.

вторник, 29 октомври 2019 г.

Keep your head up, my love

Съкрушава ме поривът на есенния вятър, полюшващ небрежно, някак уж между другото прането на терасата. Този същият, местещ пердетата, леко, почти недоловимо. Трябва да се съсредоточиш, за да го забележиш. Вятърът ли е това наистина?
Бог ми казва нещо, но не знам какво. Напрягам се да разбера и същевременно се отнасям нанякъде, смирявам се.
Смирявам се.
Какво ми казваш, Господи?
Какво ми повтаряш упорито, всеки път, цял живот, отново и отново?
Съзерцавам преминаващите облаци в небето, слънцето, проблясващо между тях. Господ наднича между тях, знам го. Надзърта. Може би ми намига. Или просто ме наблюдава безучастно, неосъдително. Той не съди. Само ние, хората съдим.
Какво ми казваш, Господи?
Всичката тая красота, която виждам в тоя свят, и болката също. Животът и смъртта в безкрайния си великолепен танц. Смъртта зад лявото ми рамо, най-добрият ми приятел. Любовта и самотата. Всичко това едно ли е? Едно-единствено?
Всичко е едно и самота не съществува, нали така беше?
Вървя по булеварда и утринното слънце проблясва измежду дърветата, гали лицето ми, замръзналата ми студенокръвна кожа. Топли лекичко, ненатрапчиво, не като лятното.
Слушам Stubborn love и душата ми пее. Толкова рядко душата ми пее. С мъка се удържам да не запея с глас, тананикам си само, когато няма хора наоколо. Душата ми пее щастлива. Толкова рядко душата ми е щастлива. И не, че нещо, тя просто си е такава. Леко счупена, изначално, няма драма.
Но сега е щастлива като празна, танцуваща торбичка на вятъра.
Както, когато обичани мъжки ръце ме прегръщат. И виждам съвсем отблизо косъмчетата по ръцете, блестящи на слънцето. И виждам топли очи, които гледат немигащо в душата ми. И се виждам в тия очи такава, каквато никога не успях да се видя иначе. Несъвършена, но достатъчна.
Вятърът полюшва пожълтелите листа по клоните на дърветата, които малко по-късно ще паднат и изгният, няма как. А да са така красиви сега, толкова съкрушаващо красиви малко преди края си.
Ние, хората така красиви ли сме накрая, в края на пътя? Когато грохнем, когато тялото и душата се предадат, когато най-сетне спрем да се борим така ожесточено и се отпуснем като дете в ръцете на майка си.
И аз ще падна и изгния някой ден, но не точно сега. Сега слушам Stubborn love, вървейки по булеварда, усещам любовта в себе си и извън себе си, тя пъпли неуморно из умореното ми, изстинало тяло, по-студено от на мъртвец, затопля го и съживява търпеливо клетките една по една. Чувствам се адски жива в тоя момент, усещам късното октомврийско слънце по лицето си.
Усещам Бог навсякъде. Той е навсякъде. В такива утрини всичко на тоя свят е възможно.
Това ли искаш да ми кажеш, Господи?
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго. Никога ли не сбърка той?"

октомври, 2019

неделя, 13 октомври 2019 г.

Доверие в живота

На рождения си ден съм в една спортна зала в един град на поредното състезание по таекуондо. Синът ми е състезателят.
От сутринта сме тук, вече преваля следобед, ще отиде до вечерта, както винаги.
По-рано през деня, още преди първия си мач, той ме пита някак уж между другото, тихо, почти на ухо:
- Ще слезеш ли долу да ме гледаш?
Имаше случаи преди, когато избирах да не сляза до полето, където се състезава той. Оставах си на мястото и оттам проследявах мача - долу бях установила, че чисто и просто ще ми се пръсне сърцето, сърцето на майката, няма как.
- Искаш ли да сляза?
- Да - отговаря малко срамежливо и поглежда встрани.
- Тогава ще сляза.
Важно е за него значи. Малкият рус принц, влизащ в ожесточени спаринги.
И после, когато е победил, и безмълвно, притихнал преживява победата, заслужена, дългоочаквана, попиваща в малкото му сърчице.
И после, когато плаче от физическа болка от нечий удар или от загуба на мача, и аз не знам дали е по-добре да не отивам да го утеша, понеже вече е голямо момче.
И се лутам като изгубена между хората, стоя за кратко на едно място, колебая се, както за всичко друго, после решавам все пак да тръгна, и го съзирам, качил се вече горе, на седалката - от мястото, където съм, виждам, че е разстроен, виждам дори от така далеко зачервеното му от болка и гняв лице, но се стиска. И ме чака търпеливо.
Отивам при него, до него, сядам и не знам дали да го докосна въобще, да кажа нещо. Понякога е по-добре да не казваш нищо. Скулата, която понесе удара, вече е започнала да посинява.
- Боли ли те?
- Да - едва чувам тънкия му гласец.
Тънкият му треперещ гласец.
Докосвам го леко по лицето и му подавам шишето с вода. И чакам. Той гледа упорито напред, надолу към полетата, нямам представа какво си мисли, какво преживява.
Искаме всичко да знаем, да разбираме за ония, които обичаме, да можем да надникнем в душите им, да не остане нито едно тъмно ъгълче - претендираме, че имаме право на това.
Но не стават така нещата. Можем само да присъстваме за тях, обичайки ги тихичко, нищо повече. То не е и нужно.
Скоро малкият принц тича с приятелите си от отбора из залата, смее се, гледа съсредоточен и подкрепя другите в техните мачове. Виждам русата му глава сред морето от хора, току подаваща се, изчезва, после пак изниква.
Нещата отминават, идват други. На това със сигурност можем да разчитаме в живота, харесва ли ни или не. Болката и тя, за да се върне отново, разбира се, но сега е отстъпила място на радостта. Онази чиста, невинна радост от живота, която заличава умората поне за кратко.
Следобедното съботно слънце наднича през един от огромните прозорци и ме заслепява за момент там, където съм, в тази зала, в този град. Закача ме, поздравява ме за личния ми празник. Хей ти, не се вземай толкова насериозно. Усмихни се.
Какво исках да кажа всъщност?
Всичко е такова, каквото трябва да бъде. Всичко е наред.
Може би единствено ни трябва малко повече доверие в живота така, както е при децата.

сряда, 25 септември 2019 г.

Все още

Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.

И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.

сряда, 8 май 2019 г.

Да се местим

Пиша тези думи, облегната на една изоставена лодка. Лодката е изтеглена на сушата в старото пристанище на Тасос.
Бих могла да разказвам за това пътуване дълго. За хубавите и не толкова хубави моменти. Не толкова хубавите моменти се заличават бързо в паметта, а хубавите се преувеличават от дистанцията на времето - кой го беше казал, вече не помня.
Бих могла да разкажа за пътуването с лодка в открито море и как всичко ти се клати и ти е леко шантаво, щом слезеш на суша. За бурята с четириметрови вълни и лодката, която се накланя застрашително, но все пак ги преодолява. За делфините, които ни придружаваха от време на време - играещи си като малки дечица с носа на лодката, нехайни и безгрижни. За гръцкия капитан, който още миналото лято остана завинаги в сърцето ми - добър човек с огромно сърце, от ония редки видове, знаеш. Питаш го нещо, предлагаш идея, той се усмихва - yes, of course, my friend, why not.
За остров Лимнос и крепостта, подобна на Царевец, и скалите с козичките и сърничките, и риболовните кораби, пристигащи вечер, и хората, които ги чакат търпеливо, за да си купят прясна риба. За ципурото, рицината и рибената им чорба, и сърдечността и гостоприемството - отварят ресторанта само за теб, да те нахранят и после да го затворят пак.
За старото пристанище на Тасос, за рибарските мрежи, пръснати навсякъде, за грохналите, изоставени лодки, като тази тук - изоставени кой знае откога, толкова самотни и прекрасни, никому ненужни вече, но все още там, за да ги видя и запомня. За гръцките старци, насядали по пейки и столчета, заникъде небързащи с всичкото време зад гърба си и малкото, оставащо пред тях, за спящите котки навсякъде - толкова често ги виждам и са толкова много - с оръфани от нощни боеве, ушички и рани, някое без краче, но оцеляло, гальовни и предпазливи, доверчиви и меки. Божии благословени творения...
И ме обзема онова познато безпокойство, че мога да забравя нещо важно. Че пропускам толкова много. Толкова много. Чак ми се иска да спра да изброявам на мига - всичко или нищо. Но продължавам.
Иска ми се да да мога да опиша подробно до най-мъничките детайли всяка една котка, която срещнах по пътя си, всеки старец, уличен художник, всяка лодка, мрежа, чайка и корморан, и пейка, покрай която минах. Сякаш иначе не биха съществували. Но те съществуват - видях ги с очите си. И със сърцето.
Какво още? За усмихнатото момче, което ми направи кафе преди да е отворило кафенето и ей-така на крак ме успокои, че пак ще дойда, щом му споделих, че не ми се тръгва. За дядото, който хранеше котка и чайка, и ми помогна да ги снимам заедно. Дакси, ме пита. Поли ореа, засмивам се и трескаво се мъча да запомня чертите му, въпреки, че знам, че ще избледнеят.
Сещам се за думите на Селинджър:
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго."

Трябва да тръгвам.
06.05.2019

неделя, 17 март 2019 г.

вторник, 26 февруари 2019 г.

сп. АРТизанин



"Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие."

Разказът ми "Животът продължава и прочие" е публикуван във февруарския брой на сп. "АРТизанин". Благодаря и приятно четене!