четвъртък, 28 октомври 2021 г.

СИНОПСИС на "ИМА ОЩЕ ВРЕМЕ"

 Писателката Кая отива със седемнайсетгодишния си син Мати на вилата им край морето, за да прекарат там лятото. В последно време синът й се е отчуждил от нея и сега това е последният й шанс отново да се сближат преди да приключи юношеството му и да поеме по своя път.

Когато е бил малък, двамата са били изключително близки:
"Мамо, обичам те до края на Космоса."
"И обратно."
Някъде във времето нещо се случва и двамата се озовават от двете страни на реката. Без мост помежду им.
Настоящето ритмично се редува със спомени от миналото, от детството на Мати. Онова свещено време, когато те двамата са били всичко един за друг.
Същевременно бащата на Кая, болен от деменция, е настанен от години в хоспис в близост до вилата. Кая го посещава един път в седмицата, задължително сядайки на няколко метра от него точно за трийсет минути. Нито минута повече, нито сантиметър по-близо. И там има дълбок разрив в отношенията, зародил се някъде в миналото. Навярно в нейното собствено детство.
Помежду отчаяните на моменти опити за стопяване на ледовете между нея и сина й, невъзможността да спи, тежките кошмари, саморазрушителните навици, безплодните сеанси с психотерапевта й по скайп и посещенията при баща й, който често не я разпознава, Кая си пише всяка вечер преди лягане с мъж от миналото й, който живее със семейството си на другия край на света. В друг ден от нея. Обичайно му задава въпрос, той й отговаря. И това е всичко.
-
„Никой не ни учи как да сме добри родители. Собствените ни родители ни учат точно на обратното.“
Телефонът й светна няколко минути по-късно, точно когато се канеше да го изключи.
„Никой не ни учи как да сме възрастни. Как да спрем да бъдем деца в тяло на възрастни. Това е, Кайче.“
-
Какво се е случило в миналото между тях, изчерпано ли е безвъзвратно то, ще намери ли мост към сина си през бурните води на отношенията им, ще прости ли на баща си за неща, които той дори не помни, ще започне ли отново да пише след години на прекъсване - все въпроси, които най-често в живота остават без конкретен, ясен, еднозначен отговор.
И все пак в този объркан и красив свят на нескончаеми въпроси, не отговорите са важни, нали?
Харесване
Коментар
Споделяне

сряда, 27 октомври 2021 г.

Нова книга "Има още време"


 

На финала сме. 🙂

За предварителни поръчки ми пишете.
Съвсем скоро "Има още време" ще хване пътя си благодарение на изд."Фама" и любимия Игор Шемтов. Надявам се и премиерата да се случи, даже двойна заради "Кая". Ако е писано и с времето си, както всяко нещо на този свят.

И, разбира се, кратък откъс по молба на разни хора. 🙂
-
Току-що наруши едно от железните си правила. Да не му пише през деня. Но какво пък, явно е дошло времето за чупене на смахнатите й правила.
„Хей“, последвано до минута:
„Ти си хей.“
„Нямаше те с години.“
„Само от снощи, не драматизирай.“
„Аз, ако не драматизирам, кой?“
„Какво става? Никога не пишеш през деня.“
„Чупя собствените си правила. Удобно ли е всъщност? Жена ти и прочие?“
„Щом пиша, значи мога. Окей?“
„Кажи ми нещо топло.“
Кая чу някъде долу да се хлопва силно входната врата и притвори очи. Отново излизаше, без да й се обади. Не беше такава идеята, когато реши да дойдат тук. Как щеше да свърши всичко това?
„Хмм, нещо топло, казваш. Окей. Бях на парти снощи. Към полунощ трябваше да проведа един разговор с чужбина и се качих нагоре по външното стълбище на сградата. Да търся тихо място. Партито беше в някаква полуизоставена сграда. И стигнах до рууфтопа, където се оказа, че има рууфтоп бар, затворен, заключен, но с еднометрова вратичка. Изпуших една цигара, изкарах си разговора и докато говорех, си мислех колко логично би било да се върна на партито, да подбера първата и да я кача на тоя рууфтоп. И да не се занимавам с излишно социализиране долу.“
„Това адски ме стопли. Ебаваш се с мен.“
„Просто споделих въжделение. Не ти ли стана топло?“
„Да разбирам, че заради хармоничния си брак си се въздържал.“
„Сега ти се ебаваш с мен.“
„Не, наистина кажи. Какво те спря, как беше – да подбереш първата?“
„Е, стигаме до момента с топлото. То ме спря. Трябва да бягам.“
„Лош си.“
„Такъв съм, да. Слушай, Кайче. Пусни си Макс и всичко ще бъде наред, знаеш това.“
И излезе. Изписа й, че е офлайн.
Знаеше ли го? Вече имаше сериозни съмнения, че всичко ще бъде наред. По-скоро всичко отиваше по дяволите. 

неделя, 23 май 2021 г.

Вярвам в теб

 Миналото лято започнах книга, която не вярвах, че ще довърша. Започнах я, както всяко друго нещо, което започвам - защото не можех другояче. И я паузирах в един момент, още в началото. Усещах, че просто не мога да продължа. Прословутото писателско блокиране, предполагам.

За всяко нещо си има времето в тоя живот, вярвам. Време за съшиване, време за раздиране. Нужно е търпение и това е. Оставяш го настрана и чакаш. Учиш се на тия неща в движение, както за всичко друго.
В началото на тази година писах на Силвия Чолева - знаех, че е прочела "Кая" и исках да разбера мнението й за нея. Беше ми важно. Започваше така:
"Книгата е много добра!
Тук-там бих редактирала дребни неща, но цялостно е чудесна. Пишете ли следваща?"
И нещо натисна спусъците ми. Just like that. Същия ден седнах, отворих тефтера и продължих оттам, откъдето бях спряла преди месеци. Все едно е било преди малко.
За какво се говори в тази книга? Питат ме немалко хора. Ръкописа не са чели дори най-близките ми този път, така се случи. За какво наистина?
Това са неща, за които съм мислила винаги, откакто се помня. Те са неизменно в мен, в битието ми, в съзнанието ден след ден, но не можех да ги изкарам на повърхността. Да ги синтезирам в няколко изречения. Адски фрустриращо чувство. Напипвам ги, чувствам отчетливо присъствието им, но дотам.
И в един момент си благословен. Някой те пита съвсем случайно "пишете ли следваща" и бентът се отприщва. И не можеш да спреш, докато не стигнеш края.
Книгата е за въпросите в живота, не за отговорите, това е сигурно. За опитите ни и за грешките, но най-вече за непрестанните опити въпреки грешките. За човешките ни слабости и колко е важно да ги приемаме, и да си простим, че сме човеци, и да продължаваме напред с любов и упование. За трудността да си човешко същество, трудността да си родител, понякога изпилена до безобразие, трудността да си дете на родителите си, трудността да не си вече дете. За загубите и разделите, и белезите, които те оставят по телата и в душите ни. За дреболиите и случайностите по пътя ни, които не са нищо друго освен Божие откровение. За тишината, в която е притихнала Истината за нещата. За Пътя ни. Отиване, връщане.
И разбира се, за онзи момент, когато наистина, наистина не можеш да продължиш нататък, където и да е това нататък, но в последния момент виждаш светулката в непрогледния мрак, която сякаш ти казва:
Вярвам в теб.
И продължаваш със сетни сили, макар и влачейки се, докато се изправиш в един момент. Защото е толкова важно, когато си спрял да вярваш в себе си, някой да продължи да вярва в теб. И този някой да е онзи, който наднича от огледалото.
-
Когато, час по-късно беше в леглото си и гледаше сивия таван, без да го вижда, се сети за нещо. Взе телефона си и написа:
„Как е възможно в един момент да вземеш най-твърдото решение в живота си, твърдо и непоклатимо като скала, а малко по-късно, понякога дори час по-късно, да го пренебрегнеш, да плюеш на него все едно някой друг, а не ти самият преди е казал: Това – никога.“
Отговори й съвсем кратко:
„Така сме ние, хюмъните.“

сряда, 6 януари 2021 г.

ТОГАВА

 Когато се усъмниш в себе си,

да - в себе си, кажеш си:
Аз съществувам ли въобще, тук ли съм
или съм там,
когато се почувстваш слаб
(а така да не понасяш това),
когато се усетиш изгубен,
счупен, куцащ, несекси
(не ти стои секси да си изгубен, счупен и куцащ),
когато се сетиш, че си почти на 40,
а така често да се чувстваш на 14 и
на 4 и на 104 едновременно,
когато просто искаш да зарежеш всичко,
ама наистина всичко, и да се отпуснеш,
да се отпуснеш мащабно като ръбесто камъче
в гладко езеро - точно така -
което от тежестта си пада директно
на дъното и остава там,
камък при вода, а не прах при прахта,
когато си толкова уморен от себе си
и от другите - от сладките им, съблазнителни думички,
които просто искат да те впримчат,
това е думата - впримчат,
да си нахранят егото -
адски модерно е това с егото, но и адски вярно,
но най-вече уморен от себе си, от глада си,
тоя нестихващ глад, който те яде отвътре, изначално
и докрай, глад за... попълни свободно, и това
трескаво търсене, търсене на какво,
за бога и по дяволите,
тогава поглеждаш нагоре и виждаш
всички тия ослепителни светулки в мрака
и в небето, заслепяващи
до сълзи - точно така -
до сълзи в иначе сухите ти очи
тогава чуваш синът ти да се провиква от другата стая
Идвай, мамо, чакам те,
дъщеря ти да пише гневно във вайбър
Потърси ми в къщата оня гланц за устни,
който забравих, важен ми е,
споменът за баба ти - слабата ти ръка,
държаща нейната изящна, изчезваща ръка,
същата, която държеше твоята в оная
призрачна, нафталинена стая на спомените ти
или детството май,
котките на село, които си оставил, отивайки си,
и не спираш да ги мислиш,
и всички ония души́ по пътя си,
които си оставил, отивайки си,
но не спираш да ги мислиш
със съкрушено, кървящо сърце,
процеждащо бавно
кап-кап-кап,
но галопиращо с пулс 120, няма време, разбери,
пълзи, върви, движи се, но не спирай,
тогава избърсващо плъзгаш показалец
по издайническата влага в очите,
в иначе сухите очи, винаги сухи - желязното ти правило,
което за нищо не ти върши работа, човече,
и се усмихваш широко,
клоунът не си тръгва уморен след чаша чай,
ама разбира се,
изпъваш гръбнак, гърди и брадичка,
и продължаваш към непроницаемия хоризонт нататък,
където и да е това нататък.
януари, 2021

сряда, 9 декември 2020 г.

Литературно ревю на "Кая"

 „Фама“ напоследък се обърна с лице към не особено познати или пък познати, но все още неутвърдили се български разказвачи: Еди Румян („Баница с локум“), Зорница Гъркова („Те никога не казват“), Милен Стоянов („Дебют на черния кон“)… Току-що, пресен-пресен, излезе и вторият сборник с разкази на Горан Атанасов „Махалата на совите“ (за него повече по-нататък). И – макар и не всякога равностойни, в избора личи вкус и мисъл за добрата литература (дали пък няма да е зле да дадат най после име на поредицата, например „Свежи гласове“?) „Кая“ на Дияна Тончева е част от тази вълна, наистина свежа. Най-напред идеята главна героиня на всички разкази да е Кая: аз харесвам такива концептуализации, има в тях промисъл за единство и цялостност (смятам например, че Любов Кронева щеше още повече да е стилна и увличаща, ако беше свързала разказите в „Бабини Ягини“); за писателска грижа. Това са всекидневни разкази, за живота на една жена първо малка, после голяма, първо внучка, после майка; изобщо семейството, връзката между поколенията е важна тема в сборника. Как да ги запазим във време, което ни раздалечава един от друг с вселенска скорост? Как да обичаме, когато сякаш всичко ни подтиква да обичаме най-много себе си? Как да постъпваме с децата си след изнурителен ден, а те са капризни и изискващи? Такива истории вървят през „Кая“, които на моменти стават малко монотонни, но пък – от друга страна, има ли бит, обикновен живот, житейски грижи, които не са монотонни? В тази връзка Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече ѝ съчувстваш, все повече тегобите ѝ стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство: този жизнеутвърждаващ синергичен възел откриваме в образа на бабата – мъничка, съсухрена, с преминал вече живот в труд и закрила за другите, забравила себе си, никога не поставяща себе си на първо място. О, Боже, че тя на никакво място не се е поставяла, просто е правила онова, което е смятала за нужно! Великолепен образ, който може да възприемем като метафора за цялата книга: тиха, кротка, без фойерверки, повече просмукваща се, отколкото ослепителна, тя реди редовете си на обикновен живот, за да ни каже: няма обикновен живот, всеки живот е необикновен, пък бил той даже и най-обикновеният… Затова „Кая“ е топла книга – книга, която сгрява. А заради студа, дъжда и мъглата навън може би точно такава книга ни трябва…

- Митко Новков за "Кая"


сряда, 21 октомври 2020 г.

Там


Има вятър там. Провира се и ръмжи между клоните.
Има и слънце понякога, проболо разкъсаните облаци. 
Тези облаци с перверзни имена, помниш ли?
Има дъжд, който мие забравените празнични знаменца за нечий рожден ден. Спускат се капките по тъжните им канапи.
Там, в рождения ден има глад, храна по чиниите, обърнати маси, музиката е оставена на самотек и вървят ретро хитове, които никой не слуша. 
Там някъде седя прогизнала с празна хартиена чиния на шарени балони. С празнична триъгълна шапка, висяща на врата ми.
Празнувам с лице на клоун в почивка. С размазан грим, изядено червило…Седя и те чакам под дъжда. Сама.  И ми е студено.

Anna in your head

сряда, 9 септември 2020 г.

Нищо не е такова, каквото изглежда

Тази нощ, докато гледах от терасата на хотелската стая блестящата синя вода на басейна и слушах морето - не го виждах, тъй като терасата не гледа към него, но го чувах идеално - се сетих за онзи разказ на Селинджър, в който Теди говори как оставаме само в съзнанието на хората, щом излезем от стаята. Или нещо такова.

Още първия ден, щом дойдох тук, забелязах празните лястовичи гнезда. Сега и хотелът се изпразни. В късната вечер изглеждаше като призрачен, тук-там блещукаше само по някоя светлинка. Странно усещане. Знаеш, че преди и то съвсем неотдавна, е било пълно с хора с всичкото им, гнездата - с лястовичета. Сега всички са си отишли. Сега е пустош.

Лятото си отива. Виждаш го, с очите си го виждаш как се отдалечава неумолимо, почти се е скрило зад ъгъла, махайки за сбогом. Хората си отиват. Някои са като бумеранг - връщат се малко или много по-късно. Други си отиват завинаги.

В крайна сметка какво правим в тоя живот? Местим се от едно място на друго, вършим нещо там, изпитваме някаква емоция, нещо. После преминаваме нататък. Присъстваме, отсъстваме, чувстваме, уморяваме се. Пълнота. Празнота. Repeat.

Точно преди да вляза в стаята, се сетих. Не виждам морето, но го чувам. То е там в тъмното, вляво зад ъгъла на хотела. Гнездото е тук, над главата ми, разположено върху лампата на терасата. Вярно, празно е, но само засега. Сетне чух щурците. Не ги виждах, но ги чувах някъде наблизо. И хората са там някъде. Дори отишлите си.

Нищо не е такова, каквото изглежда.

После допих виното си и влязох вътре, а терасата се опразни.

Или пък не.

септември, 2020