четвъртък, 30 декември 2021 г.

Ревю на "Кая" (2020) и "Има още време" (2021)

 "Два сборника с разкази, но всъщност една единствена книга. Такова е усещането след прочита на “Кая” (Фама, 2020) и появилата се току-що “Има още време” (Фама, 2021) на Дияна Тончева. Историите в тях са сюжетно свързани, а централната им ос е главната героиня Кая - писателка, майка, дъщеря, любима, самотна и чувствителна жена, през чиято гледната й точка в трето лице върви повествованието.

В първия сборник то следва хронологичен ред - от детството на Кая, през загубата на нейни близки, случайните срещи с неслучайни хора и отглеждането на малките й деца, докато във втория сборник действието непрекъснато прескача между различни минали години и нашето “Сега” (както, с едно и също име, е озаглавена всяка втора глава от едно лято). Така сюжетното време се затваря между последното посещение на мъничката Кая при нейния отиващ си прадядо и изпращането в последния му път на собствения й баща след много години; между раждането на сина й и онзи миг, в която всяка майка трябва да пусне детето си и да се прегърне в изначалната си самота, в която току възкликваме: “Виках те, но ти не ме чу”.

Две са основните теми, които обединяват тези “сцени от един семеен живот”. Първата е преходността, отминаването на всичко във времето, неизбежната загуба, остаряването и самотността, в която си отиваме. Неслучайно действието на много от разказите се развива по време на пътуване с кола - пътят е вечната метафора за прекосяването на живота, за отминаващото. На страниците се появяват и много възрастни хора, рушащи се къщи, животни, които умират. Впрочем в книгата има много от неумолимия кръговрат на “живата” природа и брънките в него - всички онези животинки, чийто живот децата напразно се опитват да спасят; но пред нас е и парадоксално наречената “мъртва” природа, в лицето на морето срещу вилата на Кая - онзи вечен пейзаж, онова “неизменно, непроницаемо, безусловно като постулат” надвременно цяло, срещу което човекът съизмерва своята (не)значителност.

Макар и с горчивина, с човешка меланхолия, осъзнаването и приемането на тази вездесъща тленност, срещу която “нищо не може да се направи”, е наложително. Продължаването - въпреки, или дори със, въпросите, които се задаваме - е почти дълг. Отказът да заменим с друго онова, което си е отишло, понеже страхът е свързал неразривно любовта със страданието и не пуска ръцете ни, е равносилно на това да спрем да съществуваме. “Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината”. Защото “не можеш да надхитриш времето”.

Втората основна тема в двете книги е майчинството, и по-конкретно особената, болезнено-сладостна връзка между майка и син. Именно Кая и нейният Мати са в центъра на тези крехки и ненарушими отношения, докато останалите близки остават на заден план. И двете книги завършват с писмо-обръщение към сина, затваряйки кръговрата на времето, завръщайки се отново към първите мигове, когато се сключва онзи “безмълвен вечен съюз, скрепен от кръвта”. Читателките, които са майки на пораснали момчета (макар и не само) ще разпознаят с болка онази неумолима динамика, която превръща “обичам те оттук до края на космоса и обратно” на малкото дете във възгласа “ти си най-ужасната майка на света” на тинейджъра. Онова буквално и символично издърпване на ръката за пръв път, поради срам и неудобство, е неизбежната ентропия в любовта - необходимото отделяне. Наш е дългът да скъсаме пъпната връв и да освободим децата си." (...)

Антония Апостолова

https://literaturnirazgovori.com/bookreviews/2021/12/29/14-10-%D0%BA%D0%B0%D1%8F-%D0%B8-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар