понеделник, 28 ноември 2016 г.

За древните души

Срещаш някого, взираш се в очите му, проследяваш линията на носа, ъгълчетата на усмивката и още преди да сте се запознали, го разпознаваш. И не, не става дума за любов от пръв поглед. Или поне не е задължително да е това.
По-скоро разпознаване на душите от пръв поглед. Не вярвам толкова в разума и сърцето, колкото в душата и духа. Вярвам в безсмъртието им. Те са древни и незаличаващи се. В този смисъл нищо не свършва и няма никакъв край. Напротив, има само една безкрайност. Харесва ми този термин в математиката: минус безкрайност, плюс безкрайност. Когато видя картинка на Космоса, я виждам и усещам тази безкрайност.
Та когато срещнеш душа от миналото, не непременно близкото минало, а някакво далечно минало, ти разбираш. Рано или късно разбираш, че и преди сте се срещали, и отново ще се срещнете тук в този свят или някъде другаде. Може да изплуват неясни спомени, откъслечни моменти, а може и да не се появят такива. Вместо това имаш само усещанията.
Думичката усещания не е много уместно използвана тук, защото всъщност усещанията са всичко, което имаш. Истината за нещата се усеща, обичта се усеща, топлината, нежността. Познанието, мъдростта се усещат. Изобщо всички ония безименни неща, дето ако се опиташ да ги хванеш и назовеш, и ще се разпаднат. А не бива. Не можеш да ги пипнеш, можеш само да ги усещаш. Те те изпълват и те карат да се чувстваш жив. Понякога имаш подчертана необходимост да се чувстваш жив. И смислен.
Разбира се, възможно е да изпиташ страх, болезнен страх от загубата на такава душа. Ето, отново си я намерил, кой знае след колко време, години, хилядолетия дори, и ако я загубиш пак, как ще запълниш празнотата? Може дори дълго да те държи парализиран този страх, да се е впил в теб коварно и да не те пуска. Да не те пуска да изпиташ чистата радост от шанса, че изобщо си я срещнал. И си я разпознал.
После минава време, понякога не много време, друг път много, много, безконечно дълго време, и един ден разбираш. Разбираш, че няма нужда от страх, няма нужда от притежание, от тревога. Някак са си отишли. Няма ги. Вместо тях е останало, какво е останало, да видим. Щастие, че тази душа или души изобщо съществуват, ходят там някъде по света, по Земята, усмихват се, дишат същия въздух, натъжават се, защо не, изпитват всички човешки емоции, защото са се родили като хора и го имат този живот, даден им е да го изживеят, а след това душата просто ще продължи нататък. Не знам точно къде, но със сигурност някъде нататък в безкрайността.
Щастие, че си имал безценната възможност тук, в този кратък или пък дълъг живот, кой знае, да срещнеш такава душа и да я разпознаеш. Твоята древна душа да познае другата древна душа след толкова път, толкова пътувания, отвъд тленността, отвъд ограниченията на ума, отвъд всичко. И въпреки всичко.
Може понякога да има тъга, дори болка насред всичко това, не е изключено, даже е напълно възможно, но не е болка за умиране, както се казва. Отминават, нужно е мъничко търпение и остава другото, важното, смисленото. Всичко останало е без особено значение.

Може би затова я има думичката „завинаги“. Харесва ми. Завинаги. )