неделя, 29 декември 2013 г.

Доза

Сиви голи улици, осезаема липса на сняг, който поне за малко да затрупа хроничната тъга на малкия град, силен вятър, вдигащ всичкия прахоляк във въздуха. Вдишваш го с целите си дробове и крачиш бързо. Над сградите в далечината съзираш част от изгрева. Късче красота. Късче съвършенство. Единственото истинско нещо наоколо. Хора, болнични коридори, лекарски кабинети, купища народ пред тях. Намръщени лица, сериозни, изнервени, угрижени, усмихнати, спокойни, жизнерадостни. Всички цветове на дъгата. Срещаш ги, поздравяваш, няколко разменени реплики, "Весели празници" и отминаваш. Навярно няма да ги срещнеш никога повече. Странно усещане. Съдба. Всеки в коридора си, докато не се пресечете някъде из житейските пътеки. И после продължавате. И пак така. Бързаш. Винаги има основателна причина. Нямаш време да видиш късчето изгрев, онова безкрайното синьо горе, което ти носи безметежност, щом се сетиш да погледнеш. Нямаш време да забележиш много дребни неща, детайли, които биха те изкарали от коридора ти, биха те изблъскали грубо дори. Не се знае кога ще имаш време. Покрай това пропускаш себе си. Пропускаш живота си. Пропускаш още един изгрев или залез, още една среща със себе си. Като слепци се бутаме, без да се виждаме. Като глухи си викаме, без да се чуваме. Като сутеньори оглеждаме и опипваме телата си, пропускайки душата. Грижим се за обвивката, наказваме с глад ядрото. Обричаме ги на студ и мрак.
Млад баща и момченце на три или четири. Пристигат пред кабинета, питат кой е последен и сядат да чакат. Бащата съблича внимателно детето, докато му шепне нещо явно успокоително. Леко уплашено, то се вкопчва в бащата. Сигурният остров. Безусловната закрила. Мъжката нежност. Сурова мекота. Бащинска. Трогателни са, защото не знаеш кой е по-уплашен. Защото, въпреки страха си, той успокоява сина си, прегръща го, дава му онова, от което той самият има нужда.
Наблюдавам ги с интерес. Не крадешком. А право в тях. Изучавам ги, лицата, очите, ръцете им. Жестовете, мимиките, усмивките и смръщванията. Всичко е важно. Децата така гледат. Втренчват се невъзмутимо в теб и те сканират. Нищо не пропуска детският поглед. И нищо не може да го излъже. Повечето възрастни гледат крадешком, внимателно, да не ги видят. Като крадци. Някои професионални дори. Неведнъж съм спипвала и заклещвала нечий поглед така. Или продължават нахално, или се извръщат смутени.
Бащата и момчето. Цветно петно сред сивотата. Не можеш да не се изкушиш. Доза човечност. Нежност. Топлина. Скоро ще усещаме остър дефицит от тях. Ще имаме нужда от ежедневна доза, за да оцелеем. Минимална такава. За душата. Ще я търсим жадно навсякъде около нас, в хора и ситуации. Ще е по-необходима от храната, дрехите и лекарствата. Ще се открива все по-трудно, защото ще ставаме все по-глухи, слепи, все по-безчувствени и с гладуващи души. Други неща ще стават все по-важни. Стават. Вече стават. Станали са. Ще си търсим дозата като отчаяни наркомани сред морето от ония равнодушните, наяве спящите. Ще разменяме всичко за нея. Ще е безценна и необходима като въздуха, който дишаме. Онова мъничко нещо без име, което те стопля отвътре. Изкарва те от този свят поне за малко. Неопределен копнеж по нещо, загубване и намиране едновременно, отплаване и завръщане. Кулминацията на всичките ти празноти. И самоти. Есенцията на смисъла, който търсиш цял живот.
Търся им очите. И на двамата. Очите могат да ми говорят дълго. Умея да ги слушам и те ми говорят тихо. Важните неща винаги се казват тихо. Шепнешком. Трябва да се напрегнеш, за да ги чуеш. Не вярвам на някой, който крещи, който си казва истините на висок глас. А най-важните неща се казват мълчаливо. С очи например. С ръце. Възхищавам се на художници, които рисувайки човешко лице, вкарват в погледа онова нещо, което го прави истински. Човешки. Очи с душа. Или фотографи, които изтръгват онзи поглед. Не на самодоволни бозайници или съблазнителни хиени, а онзи редкия, който се забелязва и изчезва за част от секундата и изкуството е да го уловиш.
Бащата се навежда на нивото на сина, поглежда го в очите и му се усмихва. Казва му нещо, след което си потъркват носовете един в друг. Някаква си тяхна закачка. Сломяващо, разтопяващо до степен локва. Този момент ще е пред очите ми цял ден. Цял живот. Този съкровен, интимен момент, който събужда нещо в теб. Нещо безутешно, каращо те да се луташ като изгубен, докато не си намериш дозата.

понеделник, 23 декември 2013 г.

Безсъние

Събужда се през нощта по никое време. Както обикновено. Чака търпеливо няколко минути в леглото с надеждата, че сънят отново ще го обгърне милостиво. Не. Няма. Отмята рязко завивката и стъпва на ледения паркет. Раздразнението от тези постоянни еженощни събуждания вече е отминало. Още преди няколко месеца. Сега изпитва някакво тихо примирение. Не че има някакъв избор. Тази теория с винаги съществуващия избор е пълна глупост и той чудесно го знае. Да, има избор да си сипе топло мляко за сън или една водка. Да почете книга или да се разходи из миналото си. Ей такива избори. Дребни на пръв поглед, но важни в дългосрочен план. Няма безсмислени избори и решения. Всеки си има мястото в живота ти. И тежестта. Вземаш по стотици на ден и си пишеш историята. И бъдещето. Това е.
Сипва си една водка, запалва цигара и сяда пред печката. Почти му е хубаво. Знае, че този безумен режим на будуване и спане ще го довърши скоро, но поне да извлече някакво удоволствие от това.
Мисълта му блуждае сънливо и все се връща на онова място. При нея. Понякога я сънува, но сега е буден и пак я намира. Не знае как да спре това и не е сигурен дали иска. Сладка болка. Мазохизъм.
Не разбира поведението й. В един момент открехва леко вратата и го вика закачливо с пръст, а в следващия я затръшва под носа му. Тези игри го объркват и уморяват. Вече не е на ония години. Но тя е малка и й се играе. Или кой знае. Жени. Какво иска от него? Изсмива се горчиво в тъмното. И отпива бързо една изгаряща глътка. За себе си със сигурност знае, че не иска тези игри. Няма нужда от тях. Вече не. И време няма. Иска...иска...замисля се какво иска. Иска нещо истинско. Да го види с очите си, да го пожелае, да го пипне, за да се увери в реалността и плътността му. Иска да се чувства смислен, да се усети самият той истински и жив, до мозъка на костите си. Иска да усети нещо, което не е сигурен дали някога изобщо е усещал. Да държи в ръцете си нещо, което никога не е имал. Да пречупи онова в себе си, което досега го е карало да бяга. Защото знае, че случи ли се, няма връщане назад. Няма да е същият. Никога повече. Но се страхува. Страхува се дали изобщо би се съхранил в такъв случай. Знае на какво е способен или си мисли, че знае. А ако не знае? Ако това е някакъв паралелен свят, в който дори не е надниквал? Ако е място, на което не е стъпвал и толкова му хареса, че да не иска да се върне после? Защото неизбежно ще трябва да се върне. Винаги така става. Там не може да остане. По дяволите, някой някога е решил така и той с жалката си човешка сила не може нищо да направи. Ето ти "винаги имаш избор". Не, понякога нямаш. Просто нямаш. Правилата са си правила. Тия на живота. И на онова обетованото място. Нещо като Невърленд. Вечно младият Питър Пан. Какво не би дал да отиде дори за мъничко там. Онова място между съня и събуждането, където все още си в плен на съня... Май така беше. "Там винаги ще те обичам." Някой казвал ли му го е? Някога? Не, не може да забрави такова нещо.
А му се искат простички неща. От другите вече е уморен. Иска му се понякога като се събужда така по никое време през нощта да има кой да поседи с него пред печката. И да, би пил топло мляко с него. И да си говорят за онзи паралелен свят. Да се хващат за ръце и да пристъпват понякога в него. Като две палави деца, вършещи нещо забранено. Само за малко. И после да се връщат. Ще спазват правилата. И ще им е достатъчно. Нали ще се връщат заедно.
Замисля се откъде знае за това забранено място, този таен свят, щом не е бил никога там. Леко му се свива сърцето и му се учестява пулса. Сега си спомня, че някога, много отдавна почти беше стигнал до него. С нея. Не тази, за която не спи сега, а оная, забранената. Нея си я е забранил по всякакъв начин. Само мисълта за нея го кара да се чувства зле. Физически зле дори. Мисълта за нея е токсична, силно заразна и унищожителна. Мисълта за нея го кара да си сипе още една, пълна до горе, чаша и да запали нова цигара. Ръцете му се разтреперват като на старец. Заглежда се в огъня, без да отмества поглед, докато не му защипе на очите. От огъня, разбира се. За нея отдавна не плаче. Някога плакал ли е изобщо? Помни тъпата пулсираща болка от липсата й после. Излъган от обещанието й за онзи свят. С тях двамата. Но сълзи?
Понякога тя се появява сякаш от нищото, загрижена за живота му. През година-две. Твърди, че го обича и го мисли. Разпитва го внимателно за жени и др. работи. Сякаш има право. Оглежда се несъзнателно. Тя тук ли е? Не е. Нито в леглото, нито в живота му. Тогава няма никакво скапано право да се интересува от него.
Държи се нормално с нея, но не показва никаква топлина. Студ не, но не и топлина. Леко равнодушие. Не я разпитва за живота й. За мъжете й, за нощите й. Не я пита буди ли се нощем, за какво мисли, дали още обича да й решат косата. Дали още обича залезите, дали още се смее до сълзи или плаче скришом от другите. Не я пита още много неща, които иначе, при други обстоятелства би я питал цял живот. Защо да я пита? Какъв е смисълът? Само болка и пустота би получил от отговорите. Никакви компромиси повече. С чувствата си.
А да е такова дете. Тя. Беше. Беше-поправя се яростно. Може и още да е, но не с него. Присмехулни очи, момичешка безгрижна усмивка. Така му се радваше. Като на коледен подарък. Дългоочакван коледен подарък. И все го прегръщаше. Последният път, като я видя, беше като изгубено дете. Уплашено, изгубено дете, със счупен поглед. Не я попита нищо. Не искаше да знае. Той не е в живота й, следователно не го интересува какво става. Не иска да знае филмите й. Драмите й. И все пак изглеждаше така...така...Не може да го назове. Това е от ония неща, които не иска да назовава на глас, за да не станат реални. Каже ли го и току-виж се визуализирало, придобило плът и кръв и поиска да живее. Да си иска своето. Минавал е по тоя път. Не отново. По-добре да си стои там, в 3ч през нощта пред печката, сам и да си мисли за тези неща. Отколкото...
През всичките тия години тя не изгубва дирята му. Кратки интервали. Дълги. Но го търси. И го намира. Не в онзи смисъл, но го намира донякъде. Все тя. Той нея никога. Правило номер 1 в живота му. В това е безкомпромисен. Мина времето, когато се пропукваше. Когато падаше стената и...Знае, че някой ден и тя ще спре. Може да е след години, но ще спре. Няма как иначе. Когато се увери напълно, че той няма нужда от нея. Че за него тя е никой. Някой, който е съществувал, но вече го няма. Така е по-добре. Всеки в посоката си, в коридора си. Две линии се пресичат веднъж. Ако не са успоредни. И оттам насетне могат само да се отдалечават. Все повече." Нищо в мен не е така силно, колкото някога е било към теб." Така й каза веднъж.
Трябва само себе си да увери в това. Но има време. Толкова нощи напред. Става тежко и отива до изстиналото легло. Утре всичко ще бъде наред. Не лоша мантра. Наред. В този свят, на това място, в неговия живот. Само да поспи. Без сънища.

сряда, 18 декември 2013 г.

Спомени

Петък, 13-ти. 13-ти декември. Рожденият ден на обичан човек, който вече го няма в нашия свят. Forever young. Целият ден е един особен, от ония дни, за които не знаеш как да говориш. Не можеш да назовеш чувството, да дефинираш странното усещане, което пълзи из костите ти, разхожда се в главата, плува си необезпокоявано във вените, артериите, в кръвта ти. Това състояние не влиза в категории, класификации. Едва ли има и официална диагноза, доколкото знам. От време на време ти идва да изкрещиш, за да го изкараш от себе си. Но мълчиш. Мълчиш свирепо и търпеливо. Знаеш, че ще отмине. Само трябва да изчакаш. Без резки движения. Да не тръгнат лавини. Да не се случат бедствия. Да не събудиш онова дремещото в теб. Събуди ли се, ще е гладно като мечка след дълъг зимен сън. С какво ще го нахраниш? И мълчиш. Пазиш тишина. Яростна тишина, от която се оглушава. Засега.
Спомням си последния път, когато го видях. Цял ден прехвърлям сцената в ума и сърцето си. Заедно сме на клуб, забавляваме се, а после си тръгваме. Той остава. Тръгвам, но нещо ме кара да се върна. Прегръщам го силно и му прошепвам: „Нали знаеш, че те обичам, каки.” Той се усмихва по неговия си начин. С тази ужасно рошава коса и леко дръпнати очи. Слабо жилаво тяло на катерач. Ръце, които прегръщат силно и вдигат във въздуха хората, които обича. Върти ги, докато им се завие свят и не почнат да крещят. И да се смеят щастливо. Не помня дали казва нещо. Само това. Един път помниш ненужни подробности, друг път паметта ти изневерява за важни детайли. Детайли, допълващи общата картина, уплътняващи спомените, вдъхващи им живот. Връщаш лентата и преживяваш отново момента. Виждаш неща, които тогава са ти убягнали. Както когато гледаш интересен филм. Спираш на пауза и връщаш назад. Толкова пъти, колкото е нужно.
„Майките на страхливите не плачат.” Някъде съм го чувала. Може би е вярно. Майка му е един от най-прекрасните хора, които съм срещала и обичам. Ето една думичка, изтъркана от употреба. Прекрасна. Ако кажа, че е безкрайно добра, съкрушаващо нежна, възхитително силна смела жена и майка, ми се струва, че я вкарвам в граници и обезличаващи и обезценяващи етикети. А това е недопустимо. Такива хора не може и не трябва да се опитваш да опишеш просто така. Нужно е специално да търсиш думички, които рядко се използват, думи забравени, но истински като живота, такива думи, които казват всичко. От такива хора като нея можеш да гледаш само как се прави. И да ги обичаш. Мълчаливо да им се възхищаваш. Ето нещо, за което не може да се пише и говори. Неописуемо в пълния смисъл на думата. Толкова безразсъдно използваме думите, че те вече губят смисъла си. Силата си. Все по-невъзможно е да лекуват. Дори да нараняват. Все по-безвкусни и блудкави са, все по-бездушни. Има неща, за които може само да се мълчи. Истински човек е тя. Май това е най-близката дума. Истинска. Съществува, усмихва се, прегръща, обгрижва, минава достойно през живота. Обича. Тихо, кротко, ненатрапчиво, без капка претенция. Без мъченичество.
Парченца от пъзел. Пъзелът на живота ти. Всички хора, които срещаш, нещата, които ти се случват, са парченца пъзел. Всеки човек оставя някаква диря в теб. Не запомняш всичко от него, а нещо специално. Парченце тук, парченце там. Докато в самия край не подредиш всичките.
Пътувам и си мисля за такива неща. За отишлите си хора и тези, които остават след тях. Learning to fly на Floyd. По радиото. Нещо необичайно. Ето ти знак, че може би си в правилната посока. Чиста детска радост от любимата песен. И вълнение, че не е случайно чута.
От дядо ми помня бистрите сини очи. И как не даваше нищо да изхвърлям. А така да обичам. Изхвърля нещо в коша и след малко го намирам пак там, откъдето съм го взела. Помня как ни е люлеел със сестра ми на люлките. Сестра ми, която носи неговото име. Как ни викаше от терасата да се прибираме. Или стоеше наблизо на детската площадка и ни се караше от време на време. На нас или на другите деца. И ни пазеше. Разбира се, че беше там, за да ни пази. Да не ни се случи нещо. Помня как му се намокряха очите от липсата на сестра ми малко по-късно във времето. Има нещо ужасно тъжно в насълзени старчески очи.
Сънувам, че имам рожден ден. Всички са се събрали и внезапно се сещам, че съм забравила да го поканя. Да забравя да поканя дядо си! После осъзнавам, че не съм го поканила, защото него вече го няма. Събуждам се с мокро лице. Парченце тук, парченце там.
Прадядо ми и игрите ни на табла, когато го вземахме за зимата в града. Толкова му беше тежко далеч от село. Чудех се как да го развеселя, да го разведря и да се усмихне. Също с чисти сини очи.
Баба ми, седнала е с мен на дивана пред градината на село. Любимото ми място. Не помня какво сме говорили в този момент. Помня самия момент. Начинът, по който съм се чувствала. Рядък момент, защото тя винаги нещо шеташе. В градината или в къщата, няма значение. Важното е да се действа. Баба ми, пред болницата по нощница ни изпраща с навлажнени очи. Ужасно отслабнала, повече от всякога, побеляла, със страх в очите, но усмихваща се. Никога за нищо не се е оплаквала, но сега е безумно уплашена. Малко преди това „Колко са пораснала децата”. И плахо взема Влади. Да го подържи. Да го усети с ръцете си, не само със сърцето. Да го погали. И той да я запомни.
Странно нещо са спомените. Трупат се в нас, десетки, стотици, океан. Цял живот. Някои кристално ясни, сякаш от вчера. Други виждаш като през мъгла и колкото повече се приближаваш към тях, толкова повече се отдалечават. Протягаш ръка да ги уловиш, но отлитат като ято подплашени птици. Изтичат като пясък през пръстите. Като звездите, които виждаш на небето, но знаеш, че вече не съществуват.
Знам, че не мога да ги побера всичките в мен. Дори да си ги записвам всеки ден, всеки час. Толкова много неща забравяме. Като започнем от себе си. Може би не е толкова важно да запомниш всички моменти с всички хора в живота ти. Може би е по-важно да не забравяш, че за всеки от тях има специално място в душата ти. Място, което никой не може да измести или да ти отнеме. Не е и толкова важно всичко онова, което сте си казали или премълчали. А дали сте се усетили. Дали сте се срещнали истински. Дори за един момент. Както се срещат парченцата от пъзела. И се нареждат. Парченце тук, парченце там.

сряда, 11 декември 2013 г.

Коледна приказка

Слиза от мотора и се запътва към хижата. Сваля каската в движение и мразовитият вятър го близва по лицето. Толкова време е тук, а няма свикване със студа. „Тук” е на края на света, въпреки че това място го няма на никоя карта. Студът тук не влиза в никакви измервания и категории. Отвъд тях е. Не щипе закачливо, а хапе безмилостно, реже и смъква кожата от кокала. Виелиците са нормално явление, слънцето-рядко. Колкото и да бродиш, няма да срещнеш ни едно живо същество. Освен него и Кай.
Забързва по едва виждащата се пътека към къщата и затваря с облекчение тежката врата зад себе си. Топло. Констатира топлината с цялото си премръзнало същество. Не е най-разумното нещо да караш мотор в такова време. В такъв неподдаващ се на дефиниция, климат. Отива до камината, хвърля някое и друго дърво, уверява се, че няма опасност да загасне скоро. Заглежда се в огъня хипнотизиран и усеща как топлината плъзва по тялото му. Въздъхва от удоволствие. Какво нещо. Въздишка от тежест. Въздишка от наслада. Един нюанс разлика.
Отива до бюфета и си сипва едно малко. Секунда размисъл и го удвоява. Тежък ден. Тежка професия. Връща се и се отпуска в креслото срещу камината. Отпива малка глътка и отново усеща прогаряща топлина. Този път по небцето, в гърлото и до стомаха. Разлива се и се разплисква щедро из тялото му. Въздъхва отново. Пламъците танцуват пред очите му и неканени спомени прииждат. Леко пробождане в сърцето. Безвъзвратно отминали моменти, забравени мечти, пречупени копнежи. Пустота. Късно е вече за тия спомени. Винаги е било късно. И за какво са му изобщо? Да го топлят на старини? Не, не са му нужни. Няма и 40, а понякога се чувства като старец. Всъщност често. Така популярната представа за външността му е пълна глупост. И той не знае откъде се появи и така се разпространи с мълниеносна скорост из целия свят. Добродушният, закръглен, даже откровено дебел старец с бяла коса и брада и червени одежди. Винаги е бил слаб, висок, с жилаво тяло и черна коса. Брада, повече от тридневна, никога не е имал. Кротки, топли очи, нежна усмивка, но често тъжен и уморен поглед. От това, което вижда през повечето време. За разлика от обикновените хора той има способността да вижда на много места, едновременно. И да чувства вътрешния свят на другите. Освен радостта им, и болката. Ех, а тя винаги е повече. Винаги. Да вижда болни деца, страдащи родители, липсващи деца, липсващи хора. Да вижда теглото на хората, толкова различно при всеки и толкова еднакво. Да вижда самотни хора. На Коледа. На най-самотния празник. Понякога наистина мрази работата си. А така да обича децата. Така да ги обича. И да е безсилен пред болката в очите им. Все пак чудеса не може да прави. Просто им носи поръчаните подаръци. Играчки, дрехи, обувки, сладкиши. Такива неща. Но ония другите не може. Забранено му е. В тия неща му е забранено да се меси. По дяволите. Оттам идва умората му. А не че обикаля цял свят за кратко време. Умората, просмукала се в костите и очите му, в ръцете, но не от чувалите с подаръци. Тази умора тежи, колкото всичката мъка по света. Непосилна е, но това му е работата. А и не е само работа. Дълг, любов, съдба. Кой знае.
Присвива очи срещу огъня и се замисля. Кай пристига безшумно и се настанява в скута му. Погалва го разсеяно и черният котарак замърква от удоволствие. Другата жива душа тук освен него. Кръстил го е на онова момче от Снежната кралица. Любимата му детска приказка. Прави му компания, колкото да не е съвсем сам.
Обича да е сам. Обича това място тук, на края на света. Хижа в планината, както винаги си е мечтал. Креслото, камината, Кай, собствените му мисли. Какво повече му трябва? На хората все нещо не им достига, все търсят, искат още. Мъчат ги липси, лутат се, терзаят се, блъскат се. Не разбират, че не това им е проблема. Не това ги прави нещастни. Гневни и уморени. И тъжни. И изгубени.
Тук е домът му. Нещо, което преди, в миналия му живот, никога не е имал. Не е познавал това усещане за уют и топлина. И принадлежност. Прокарва пръсти през косата си, която впрочем е започнала да побелява. И тия бръчици покрай очите. Не го е грижа. Не мисли за това. Никога не е мислил. Мисли за хората, за децата, особено за ония, изоставените, за болните, за непоисканите деца. За войните по света, за лошото, равнодушието и студенината, за алчността, за безграничната суета и вечно гладното човешко его. Тия хора сами ще се затрият. През цялото време мисли и почти не спи. Освен многото работа през деня. Свикнал е да не спи. Няма време. Ако хората разберяха, че нямат това време, което си въобразяват, че им се полага...По-добре, че не знаят. Това, което не знаеш, не може да те нарани.
Сега и шейната се повреди и трябваше да я остави за поправка. Спешна поправка, че Коледа наближава. Елените остави на сигурно място, на топло, където знае, че ще се погрижат за тях. И в този невъзможен студ трябваше да се прибере с мотора. Почти не усещаше пръстите на ръцете си, когато стигна до хижата. Все пак има нещо човешко у него. Нещо останало отпреди. Освен сърцето. Неуморно биещото му уморено сърце.
Леко е притеснен за шейната, защото няма как с мотора да обиколи навсякъде, че и с всичките чували. Помощници няма. Това с джуджетата е също някакъв нелеп и абсурден филм. Винаги, от самото начало е бил сам. Не е сигурен дали да се оплаква от това. Достатъчно хора вижда, за да му липсват тук. Тук е неговият покой, така жадуваната тишина, свободата, за която винаги е копнял. Топлината и Кай. Кай, който го обича и чака. Снежанка също няма и само при мисълта за тази също измислена особа, се засмива горчиво.
Жена тук, колебае се. Не може да реши дали иска. При мисълта за жена го заболява гърлото. Не знае защо. Задрасква го, че и очите. Нещо му залютява и започва да премигва яростно, докато отмине. Бяло петно. Още един момент от миналото, който е изтрит. Явно не е трябвало да помни. Само реакциите на тялото му при мисълта за това му показват, че не са завършили добре нещата. Преди малко усети, че прииждат спомени, но не идват напълно. Сякаш спират до вратата, надникват и решават да не влязат. И си тръгват. Това го побърква. Колко нощи е стоял и се е взирал през прозореца навън с надеждата да ги улови, щом доближат. Но те са по-бързи. Появяват се, колкото да го подлудят, да се разсъни и да не може да заспи повече. И никога не остават с него. Все се надява, че някой ден ще ги изпревари. Постоянно вижда как хората се надяват за едно-друго и понякога им се получава. Защо да не се получи и при него? Вижда и как няма хора без минало, като него. Как са се вкопчили в миналото, съжаляват или копнеят за него, но са в него. В спомените си. А той не. И той си ги иска. Негови са си и му се полагат. Човек без минало сякаш е наполовина човек, сякаш нещо важно си оставил някъде и си забравил къде. Мъчи се да си спомни, но колкото повече опитва, толкова по-плътна стена се спуска между него и тях. И нея. Тази без името. И без лицето. И ръцете й не може да си спомни. Как можеш да забравиш ръце, които са те прегръщали, очи, които са ти се усмихвали, коси, които дълго си ресал и подреждал? Помни само усещането от нея. Усещане за завръщане. За дом. Жена. Нечия дъщеря, майка, любима. Неговите ли? Не знае.
Докосва несъзнателно лицето си. Влага под окото. За момент се изненадва. Поглежда към Кай, който си спи невъзмутимо все така в краката му. Засмива се на себе си. Ако можеше някой да го види сега. Дядо Коледа да плаче. А толкова работа да го чака.

вторник, 3 декември 2013 г.

Момичета

Излизаме с нея да пием. Всъщност да се видим, но и поне за малко да си махнем главите. А това върви идеално с чаша червено вино. Или две. Или колкото е нужно. Дълго се суетя в избора на облекло, сякаш ще излизам на среща. Някакво скрито удоволствие има в това. Щипка хедонизъм, особена порода тръпка и наслада. Излизаш с приятелка, пък се гласиш. Избираш рокля по тялото, дълга точно до коленете, тънък чорапогащник напук на кучешкия студ навън, съвсем малко бижута, никакъв грим. Тегав ми е момента с грима. В изключително редки случаи му обръщам подобаващо внимание. Спусната коса. Ботуши до коленете. Очила с дебели рамки тип „строга господарка”. Или лоша даскалица. Дълго се оглеждам в огледалото.
Срещаме се в любимо заведение. Тиха и спокойна обстановка, ненатрапчива музика, приглушена светлина, безшумен персонал. Всъщност безшумен и красив персонал. Някаква рядкост. Не е зле. Тя е страхотна, както винаги. Бяла, копринена риза, леко разкопчана. Тъмен строг панталон. С токчета, разбира се. Също минимализъм в бижутата.
Седим си, пийваме си от виното и си говорим. За всичко. Гледам я и си мисля как може, въпреки всичко, което й се е случило и се случва, да изглежда така. Почти недокосната. Трябва да я познаваш като мен и да се вгледаш внимателно, за да видиш умората в очите й. Очите й са екзотични, леко дръпнати и лично аз ги харесвам много повече без грим. Чисти, сънливи и с леко наивен поглед като на дете.
Слушам това, което ми говори, но следя и жестовете, дребните детайли. Нищо не ми убягва. Не мога да се избавя от това. Винаги попивам с всичките си сетива. Не само петте. От време на време гласът й подозрително се разтреперва, изтънява, но тя засича това и веднага се коригира. Желязо е и рядко се отпуска. Не заради мен. Заради живота. Очите й се напълват. Още малко и ще прелеят, но и тук се справя с лекота. Светкавично стрелващ се показалец и следите се премахнати. За секунда можеш да се заблудиш, че това е било плод на въображението ти. „Добра е” мислено си отбелязвам. Като мен. Аз ли като нея, тя ли като мен, това ми се размива. Старата ми приятелка. Минали сме през какво ли не. От дребни ежедневни драми до апокалипсиси. Университет, съжителство, изпити, бригади, мъже, деца. Пристигащи и отиващи си хора. Абсурдни комични ситуации и тежки моменти, когато плачем безутешно на рамото на другата.
Гледам я пред мен същата, ама и не съвсем. Не сме ли всички така? Уж се променяме, животът ни се случва, поостъргва ни, втвърдява ни, но сякаш си оставаме същите. Там отвътре, надълбоко. Гледам я и виждам още онова болезнено чувствително момиче, толкова чисто и невинно. Може да й се е случило какво ли не, може погледът й да е уморен и на моменти обезверен, може да не си позволява да плаче, както едно време и да й се иска да вярва, че е по-твърда и студена, ако се налага, безкомпромисна и проклета, но аз я гледам и виждам онова момиче. Не може да ме заблуди. То все още вярва, че на добрите хора се случват добри неща. Не познава цинизма и горчивината. То не може да допусне, че хората, които обичаш, са способни да те наранят. Във всеки смисъл. Все едно да кажеш на черното бяло. Или пък нещо, което вижда с очите си, че не съществува. Същото момиче е, но вече е жена, която трябва да се бори, за да оцелява в този мъжки и понякога така бездушен свят. Да е силна и да не плаче. Да не хленчи и да не се оплаква, защото знае, че няма смисъл от това. А така да й се иска да бъде и слаба.
„Още вино?”-питам я с усмивка. Излишно. Още вино. Поръчваме.
Първи курс в университета. Първи ден. Аз съм на първия ред в залата, другите някъде назад. Няма нужда да се обръщам, за да чувам така досадното кудкудякане на колегите. Седя си кротко и неизбежно си задавам излишния въпрос къде съм попаднала. Иде ми да простена от отчаяние и да си заскубя косите. Сякаш през всичките тия години в гимназията са ги наказвали в ъгъла с мълчание и сега трябва да наваксат. Един през друг. Дивя се на тази необуздана ведрост, тая неистова нужда от самоизява, склонност към безсмислени брътвежи, викане и надвикване, за да бъдат чути. Още първия ден, че и рано сутринта. Къде отиде срамежливостта, постепенното опознаване и допускане? Слава богу, има и изключения. Едно такова върви на отсрещния тротоар, докато се прибирам със свито сърце и мрачни предчувствия към общежитието си. Оказва се, че е от моя блок и първите ми впечатления не са особено възхитителни. И тя като другите не млъква и постоянно се смее. Ама без да спира. Бодро и безконечно. Това е един изключително рядък случай, в който съм сбъркала с първия поглед. Обикновено се оказвам права в сканирането, но не и този път.
„Вярвате ли в любовта от пръв поглед?” „Не.” „Тогава внимателно гледайте. Ще мина отново.”
И така повече от тринайсет години. Понякога плътно една до друга, друг път леко отдалечени, за да се пресечем отново. И всичко е такова, каквото трябва да бъде. Всяка от нас знае без излишни думи. И разбира. Все едно слагаш нещо някъде преди много години и знаеш, че то винаги ще е там. Независимо от. То просто е там.
Малко след странното ни запознаване, тя ми признава. „Изглеждаше толкова надута, там отделена от другите, сама, вирнала носа. Високомерна и студена.” После дълго време ще ми говори за това, че не прегръщам хората. Че тя идва и ме прегръща, а аз стоя като дърво и не знам какво да направя. Че не говоря за чувствата си, не й казвам какво е тя за мен. Ще се сърди и разочарова, понякога дори ще плаче, наранена от това, ще ме упреква. Все още няма да знае, че всичко това е стена. Неспособност на топлина и споделяне. Просто защото никога не съм го правила. Не че не искаш, но не знаеш как. Нямаш навика, опита. Трябва ти търпелив учител, който да те преведе през това емоционално минно поле. И да останеш цял и невредим. С всичките ти крайници и още нещо. Със сърце, започващо да се размразява. Да капе малко по малко, бавно и методично. После ще успее да види отвъд. И да започне да действа отвътре.
Сега сме същите и не съвсем. Това май го казах. Малко уморени, с подчертани сенки под очите, със скрита тъга в усмивките, но сме там. Напук на всичко. И аз знам. И тя вече знае. И си пием виното. Това е.