Момичета

Излизаме с нея да пием. Всъщност да се видим, но и поне за малко да си махнем главите. А това върви идеално с чаша червено вино. Или две. Или колкото е нужно. Дълго се суетя в избора на облекло, сякаш ще излизам на среща. Някакво скрито удоволствие има в това. Щипка хедонизъм, особена порода тръпка и наслада. Излизаш с приятелка, пък се гласиш. Избираш рокля по тялото, дълга точно до коленете, тънък чорапогащник напук на кучешкия студ навън, съвсем малко бижута, никакъв грим. Тегав ми е момента с грима. В изключително редки случаи му обръщам подобаващо внимание. Спусната коса. Ботуши до коленете. Очила с дебели рамки тип „строга господарка”. Или лоша даскалица. Дълго се оглеждам в огледалото.
Срещаме се в любимо заведение. Тиха и спокойна обстановка, ненатрапчива музика, приглушена светлина, безшумен персонал. Всъщност безшумен и красив персонал. Някаква рядкост. Не е зле. Тя е страхотна, както винаги. Бяла, копринена риза, леко разкопчана. Тъмен строг панталон. С токчета, разбира се. Също минимализъм в бижутата.
Седим си, пийваме си от виното и си говорим. За всичко. Гледам я и си мисля как може, въпреки всичко, което й се е случило и се случва, да изглежда така. Почти недокосната. Трябва да я познаваш като мен и да се вгледаш внимателно, за да видиш умората в очите й. Очите й са екзотични, леко дръпнати и лично аз ги харесвам много повече без грим. Чисти, сънливи и с леко наивен поглед като на дете.
Слушам това, което ми говори, но следя и жестовете, дребните детайли. Нищо не ми убягва. Не мога да се избавя от това. Винаги попивам с всичките си сетива. Не само петте. От време на време гласът й подозрително се разтреперва, изтънява, но тя засича това и веднага се коригира. Желязо е и рядко се отпуска. Не заради мен. Заради живота. Очите й се напълват. Още малко и ще прелеят, но и тук се справя с лекота. Светкавично стрелващ се показалец и следите се премахнати. За секунда можеш да се заблудиш, че това е било плод на въображението ти. „Добра е” мислено си отбелязвам. Като мен. Аз ли като нея, тя ли като мен, това ми се размива. Старата ми приятелка. Минали сме през какво ли не. От дребни ежедневни драми до апокалипсиси. Университет, съжителство, изпити, бригади, мъже, деца. Пристигащи и отиващи си хора. Абсурдни комични ситуации и тежки моменти, когато плачем безутешно на рамото на другата.
Гледам я пред мен същата, ама и не съвсем. Не сме ли всички така? Уж се променяме, животът ни се случва, поостъргва ни, втвърдява ни, но сякаш си оставаме същите. Там отвътре, надълбоко. Гледам я и виждам още онова болезнено чувствително момиче, толкова чисто и невинно. Може да й се е случило какво ли не, може погледът й да е уморен и на моменти обезверен, може да не си позволява да плаче, както едно време и да й се иска да вярва, че е по-твърда и студена, ако се налага, безкомпромисна и проклета, но аз я гледам и виждам онова момиче. Не може да ме заблуди. То все още вярва, че на добрите хора се случват добри неща. Не познава цинизма и горчивината. То не може да допусне, че хората, които обичаш, са способни да те наранят. Във всеки смисъл. Все едно да кажеш на черното бяло. Или пък нещо, което вижда с очите си, че не съществува. Същото момиче е, но вече е жена, която трябва да се бори, за да оцелява в този мъжки и понякога така бездушен свят. Да е силна и да не плаче. Да не хленчи и да не се оплаква, защото знае, че няма смисъл от това. А така да й се иска да бъде и слаба.
„Още вино?”-питам я с усмивка. Излишно. Още вино. Поръчваме.
Първи курс в университета. Първи ден. Аз съм на първия ред в залата, другите някъде назад. Няма нужда да се обръщам, за да чувам така досадното кудкудякане на колегите. Седя си кротко и неизбежно си задавам излишния въпрос къде съм попаднала. Иде ми да простена от отчаяние и да си заскубя косите. Сякаш през всичките тия години в гимназията са ги наказвали в ъгъла с мълчание и сега трябва да наваксат. Един през друг. Дивя се на тази необуздана ведрост, тая неистова нужда от самоизява, склонност към безсмислени брътвежи, викане и надвикване, за да бъдат чути. Още първия ден, че и рано сутринта. Къде отиде срамежливостта, постепенното опознаване и допускане? Слава богу, има и изключения. Едно такова върви на отсрещния тротоар, докато се прибирам със свито сърце и мрачни предчувствия към общежитието си. Оказва се, че е от моя блок и първите ми впечатления не са особено възхитителни. И тя като другите не млъква и постоянно се смее. Ама без да спира. Бодро и безконечно. Това е един изключително рядък случай, в който съм сбъркала с първия поглед. Обикновено се оказвам права в сканирането, но не и този път.
„Вярвате ли в любовта от пръв поглед?” „Не.” „Тогава внимателно гледайте. Ще мина отново.”
И така повече от тринайсет години. Понякога плътно една до друга, друг път леко отдалечени, за да се пресечем отново. И всичко е такова, каквото трябва да бъде. Всяка от нас знае без излишни думи. И разбира. Все едно слагаш нещо някъде преди много години и знаеш, че то винаги ще е там. Независимо от. То просто е там.
Малко след странното ни запознаване, тя ми признава. „Изглеждаше толкова надута, там отделена от другите, сама, вирнала носа. Високомерна и студена.” После дълго време ще ми говори за това, че не прегръщам хората. Че тя идва и ме прегръща, а аз стоя като дърво и не знам какво да направя. Че не говоря за чувствата си, не й казвам какво е тя за мен. Ще се сърди и разочарова, понякога дори ще плаче, наранена от това, ще ме упреква. Все още няма да знае, че всичко това е стена. Неспособност на топлина и споделяне. Просто защото никога не съм го правила. Не че не искаш, но не знаеш как. Нямаш навика, опита. Трябва ти търпелив учител, който да те преведе през това емоционално минно поле. И да останеш цял и невредим. С всичките ти крайници и още нещо. Със сърце, започващо да се размразява. Да капе малко по малко, бавно и методично. После ще успее да види отвъд. И да започне да действа отвътре.
Сега сме същите и не съвсем. Това май го казах. Малко уморени, с подчертани сенки под очите, със скрита тъга в усмивките, но сме там. Напук на всичко. И аз знам. И тя вече знае. И си пием виното. Това е.