Скочи

Говорим си с него така, сякаш я няма тази пауза от година и половина-две. Стар приятел, който май е влюбен. И ужасно уплашен. И поради второто не знае какво точно иска. И по-скоро му се иска изобщо да не я е срещал. Мога да подуша страха му от няколко стотин километра. Експерт съм по страховете. Чувството му за самосъхранение е болезнено изострено предвид миналото. А миналото не го е пощадило твърде. При последния сърдечен разрив ми споделя с болка, за която не е измислено име: "Никой не е умрял от разбито сърце." Съсипан е и само той си знае как се събира. Нормално е да се страхува, да е предпазлив, да разузнава дълго и внимателно. Веднъж се шегува, че жената до него трябва да е отличничка и сега го питам Тя такава ли е. "Не знам още, не съм разбрал." Обмисля стратегии, тактики, аз давам съвети на килограм. Умни, дълбоки, изстрадани съвети, които мога да взема и да ги...Представям си как не спи нощем, мята се в леглото, разяждан до лудост или гледа луната и търси отговори. И не знае, че те са само в него. И в нищо отвън.
Говоря му какво обичат жените, как да се държи, каква е печелившата походка, поза. В следващия момент се замислям аз ли съм това обезумяло нещо, което произвежда тия шитни и ги изстрелва, без да се замисли, дори с някаква изтънчена наслада и самоувереност, от позицията си на много опитна и успешна мацка. Уморявам се от самата себе си и млъквам. И се замислям.
"Има ли един-единствен или всички се блъскаме с промушени сърца?" Какви ти стратегии, игри, номера, походки, какви отличнички...Какъв е този ненормален свят, в който живеем? Какъв е шанса да отсееш истинското сред всичкия този фалш? Колко нищожна е възможността да видиш истинското лице на един човек? И да обикнеш това, което видиш. Без да извръщаш поглед. С широко отворени очи за всичкото му. Плюс белезите и старите му рани. Получаваш всичко това в едно. Не е ли прекрасно? Да видиш голата му душа, зъзнеща от студ, жадуваща за топла прегръдка, за просто човешко докосване. Да, съществува риск, дяволски реален риск да останеш с разбито сърце. Отново. И какво от това? И да, всеки следващ път е не по-малко болезнен. Скачаш в бездната. Да полетиш. Или да пропаднеш. Или оцеляваш, или не. Простичко е. Ама това май се нарича живеене. Със страх и предпазливост можеш да стигнеш благополучно до пенсия, но не е това идеята. Май не беше това.
Колкото повече се замислям, толкова повече се ядосвам на себе си. Умора и яд. Бяс. Че понякога с такава лекота се поддавам на установеното. На обществено установеното. 22 техники да го спечелиш, 31 хитрини да я задържиш, 1050 начини да се направиш на маймуна и още толкова да си съсипеш живота. "Аз съм овца и ми харесва." По дяволите. Всъщност тези неща по-скоро ме натъжават, отколкото ядосват.
Няма правила в тази игра. Няма. Няма маски, пози, мерене на гордости и пишки. Няма внимателно обмисляне на думите, на държанието, на широчината на усмивката или дълбочината на погледа. Няма печелившо поведение, модерни заучени лафове, за да блеснеш пред него, игра на котка и мишка, перфектната профилна снимка или егати якия статус, с която той да я впечатли. Това е толкова грешна посока, колкото умът ни не може да го побере.
Сега бих му казала: "Бъди искрен, до болка искрен. Искрен до сълза и кръв. Стигни до костта, до най-далечната точка в душата й. Стигни до Северния й полюс и го сгорещи. Втечни го. Ледник да не остане. Стопи снежинката, забита в окото й. Припомни й коя е. Оставяй диря в нея, за да не забравя. Да не се разсейва и да не забравя. Теб. Не се страхувай, защото страхът втвърдява костите, уморява усмивката, натъжава погледа. Страхът създава страшни неща, страшни хора. Той измисля предразсъдъците, папагалските мрачни предсказания и "загрижени" съвети, той коли и беси. Там, където вирее страха, има само студ и мрак. Няма живот там, пусто е и е равно. Равна линия. Нищо. Няма любов. Няма смисъл. Не скочиш ли от пропастта, никога няма да се почувстваш жив. Никога няма да се срещнеш със себе си. Никога няма да полетиш. Дори за един миг, преди да паднеш, си струва. Струва си всяка дяволска секунда. Скочи, приятелю."