Сто години

Пътуваме. Гъста мъгла, а слънцето едва прозира през нея. Мъглата обгръща уютно всичко наоколо, успокоява и утешава. Като мъглата на Виан. Става ти едно леко, хубаво, забравено чувство на дом и топлина. Като в утробата. Защитен. Дали още там изпитваме самота? Плуващи в това тъмно и топло място, толкова дълго време. Сами се раждаме и сами умираме. Нали така беше? Не е ли естествено състояние на човека самотата? И по-скоро неестествено-трескавото бягство от нея, бягството на всяка цена.
Късно вечер. Влизам в тъмната кухня. Светвам лампата. И все пак светлината е приглушена и мека. Приближавам до аквариума. С изненада установявам, че Желязко спи. Не знаех, че костенурките могат да спят под вода. Малка част от корубката му стърчи над водата. Почти си залепям носа в стъклото и го разглеждам любопитно. Не разбирам защо се развълнувах така от тази спяща костенурка. Виждала съм я десетки пъти досега. Будна. Явно в това е обяснението. Сега е стиснала очички и изглежда толкова уязвима. Всъщност като всеки спящ човек. Гледам я и не мога да си тръгна. Сама, в този аквариум, година след година, през целия си костенурски живот. Самотна до непоносимост. И вече стара. Често, когато съм минавала покрай нея, съм я дразнела, признавам. Почуквам по стъклото или направо на корубката й и тя се вбесява. Иска да ме захапе. В очите й го виждам. Хищник. С остри зъби, които късат месо. Сега е беззащитна като бебе. Спи, стиснала клепачи и навярно сънува. Какво сънуват костенурките? Какво сънуват бебетата в утробата? Доказано е, че сънуват. При липсата на жизнен опит какво биха могли да сънуват? Затрогва ме и ме съкрушава гледката на тази спяща самотна костенурка. Не знам защо. Наистина не знам.
Влизам в стаята им. Спят, всеки съответно в леглото си. Дълго оправям завивките им. Трябва да съм сигурна, че няма отвит крак или ръка. Че са на топло и са защитени. Оправям косата й. Подреждам я по възглавницата. Придърпвам одеялото до брадичката й. Навеждам се, вдъхвам миризмата й и й прошепвам няколко думички. Следва той. Завит като пашкул, сякаш вярвам, че така ще го предпазя. От всичко лошо в този свят ще го предпазя. Любовта и заклинанията ми ще ги предпазят. Целувам го по бузките, по главата, по гушката, с мъка се спирам сама. Той въздъхва в съня си и се обръща на другата страна. Какво сънуват момченцата на три? Житни ниви с лисици, змии и рози навярно. Особено ако са малки принцове със златни коси от друга планета. Връщам се при нея. Все така е завита. После при него. Няколко пъти така. Отивам до вратата. Обръщам се. Поглеждам ги. Непоносима мисъл за отминаващото време. За един миг те прорязва в сърцето, дробовете, бъбреците, във всичките ти остаряващи органи. Застиваш. Краката ти се подкосяват. Връщаш се. Сядаш и ги гледаш още малко. Другото ще почака. С всяка изминала секунда растат и стават все по-малко твои. Все по-отдалечаващи се. Обръщат се към теб и ти казват с усмивка: „Виж ме как се отдалечавам.”. С всяка секунда остаряваш, прибавяш по още една бръчка и бял косъм, по още малко самота в душата, по още една миниатюрна резка в сърцето.
Пътуваме и забелязвам бабата с лук край пътя. Мъглата милостиво обгръща и нея. Навярно сутринта са я докарали, стоварили са я и са си тръгнали. Цял ден сама, в студа. С лука. Грубите й ръце са го създали, обгрижвали са го, после са го сплели. Сега е време да го продаде и да си отиде от нея. Като децата й. Самотни старици край пътя. Изоставени и забравени. Ако имат късмет- само до вечерта. Докато дойдат и си ги приберат.
Има и други, които нямат тоя късмет. Сами, на село, в оглушалата от тишина, къща. Дядото си е заминал и е останала тя. Може би с някоя котка или друга животинка. Децата са далече, в града или в друга държава. Самотата тук има други измерения. Друга плътност и температура. Друг вкус и мирис.
Били са три сестри. Останала е най-малката. Не живее сама. Грижи се за внука си. Тревога и утеха. И все пак. Не може да се говори за тази липса просто така. Не може да се обясни какво е да помни телефоните им в техните села, където са живяли, а да не може да им звънне. Да не може да звънне и на децата им. Да не досажда. И тук самотата е с друг нюанс, друга история, друг свят. Двама или трима. Заедност. А после сам като куче. Върви й обяснявай за изкуството да продължиш и да се радваш на живота. Тя и сега живее с тях, говори си с тях, вечер като си ляга им се оплаква за едно друго, на кого иначе, казва им Лека нощ и заспива с болката си. С натежало сърце. Най-малката сестра.
Чета Чехов. Това несравнимо чувство на интимност, което изпитваш, докато го четеш. Това протяжно усещане за безкрайна самота. Сякаш виждаш писателя, седнал зад бюрото си, с прозорец към градината, сам в целия свят, сам с всичките си терзания, с всичко онова в него, което го кара да пише. Да го усещаш толкова близък, че щом протегнеш ръка, да чувстваш, че ще го докоснеш.
Самотата можеш да откриеш навсякъде. Човешка или животинска, у дома или на пътя, в детски поглед или в старец, в любимите книги, музика, кино, в есента и изобщо всички сезони, в морето и чайките, в луната и лунната пътека, в най-шумната компания и в най-веселия човек, късно вечер и в ранния следобед дори. Несправедливо негативно е отношението към нея. Тя е част от теб, също както ръцете, очите и сърцето. Тя те намира, където и да си. Особено ако си се изгубил. Припомня ти кой си, ако си забравил. Прегръща те, когато всички други са изчезнали. Приласкава те във винаги отворените си обятия. Можеш да разчиташ на това. Не я пъди. Тя е твоето вярно куче, твоя най-добър приятел. Там е, за теб, винаги. Поне сто години.