Луна

Късно вечер. Сипвам си чаша вино и излизам да гледам луната. Не е пълнолуние, но тънкият изписан месец е пленителен. Имало е моменти, периоди в живота ми, когато съм се взирала всяка вечер в него, дни наред. Дава ти някаква утеха, спокойствие, такива едни работи. Странно усещане, неподатливо на обяснение. Топла нощ е, не като за ноември месец. Покой и тишина. Усещаш нещо да се носи във въздуха и да те изпълва целия. Потръпваш от това неопределено чувство. Почти нереално е. Само, който го е изпитвал, знае какво е. Хората са си по къщите, поне повечето и цари прекрасна тишина. Релаксираща и замайваща. Насища изтерзаните ти сетива, мозък, клетки, душа. Любимото време от деня. Гледаш луната, отпиваш от виното и се пренасяш в твоя си свят.
Напоследък си мисля за нещата, които казвам и онези, които премълчавам. Чудя се кои са по-важните. Отговор май все още нямам. Понякога имам нужда дълго и плътно да рисувам с думи това, което е в мен и все изпитвам страх, че то няма да е достатъчно, че ще пропусна нещо важно, че думите ми ще го омаловажат. Че ще го осквернят и заплюят. Че няма да бъда разбрана, усетена, почувствана. Друг път имам желание просто да млъкна. Да мълча дълго. И да се надявам, че душата ми сама ще намери пътя и начина да бъде чута и докосната. Без да й преча с приказките и анализите си.
Оставила съм го за малко на роднини. Час, ден или повече, няма значение. Връщам се при него. Влизам в стаята. Извиквам го. Дори не ме поглежда. Бързо се досещам, че е сърдит. И уплашен. И обиден. Най-вече уплашен дали не се връщам за малко, дали няма да си тръгна. Сигурно не смее да повярва, че съм тук. Навеждам се към него, на неговата височина и го поглеждам. Занимава се с нещо, прави се, че ме няма. Но виждам една сълзичка да се спуска бавно от окото му. "Мама е тук, нали няма да ми се сърдиш."-му прошепвам и той се предава. Прегръща ме и без думички ми казва всичко. И аз на него. Той знае. И аз знам. На две и половина е, а знае. И вярвам, че от раждането си знае. Без думи, без обяснения, без логика.
Когато обичаш някого, а си му сърдит, обиден, гневен, разочарован, какво правиш? Когато обичаш някого и знаеш, че точно в този момент, а може би за дълго, не можеш да му го кажеш? Не можеш да вдигнеш телефона или да отидеш при него. Не можеш да пречупиш онова нещо в теб, което ти пречи да стигнеш до него. Не можеш да надвиеш гордостта си, егото може би. Или нещо друго, по-добро и важно като причина. Когато обичаш някого, а се разминете в някакъв момент, за седмица, месец, години. И няма значение колко те боли, колко си железен и неуязвим, или пък слаб и паднал, щом не можеш да преминеш границата с всичкия си багаж, който мъкнеш стоически, за да достигнеш до него. Няма значение дали тъгуваш и плачеш за липсата му, или пък държиш очите си сухи, но душата наводнена, защото го няма. Няма значение дали се тревожиш дали е добре, как минава през живота и какво му се случва. Няма значение какво сте били един за друг.
После се виждате. И се прегръщате. Силно, продължително. И така си казвате всичко. Ама абсолютно всичко. И няма нужда от думи. Прегръщате се и сякаш си казвате "Всичко е наред. Тук съм и винаги съм бил."
И дори поради една или друга причина да не е повече в живота ти, знаеш, че това няма да промени нищо в теб. Знаеш, че и сантиметър няма да помръдне в теб. Че ще е достатъчно да си затвориш очите и да си спомниш дори само един общ момент, поглед, смях, сълза, или пък да погледнеш към морето, планината, хоризонта, прелитаща чайка или орел, изгрева или залеза, цъфнало цвете в градината, диванчето, на което сте седели на село пред градината, вещите, които не са си тръгнали с него, дългите разговори, в които сте спорили, карали и сдобрявали. Ще е достатъчно да си спомниш всичко онова, което и без това е в теб и да разбереш, че нищо не е било напразно, щом си обичал и обичаш така. И дори този човек да е някъде другаде, с други хора, или пък да не е вече в този нашия свят, ти го носиш навсякъде със себе си. Навсякъде, където се разхожда сърцето ти.
Поглеждам към луната, така самотна, там горе. Мълчалива и винаги там. Тя сякаш ми намига в отговор. Разбира се, без думи. Кому са нужни? Така си говорим най-добре.