сряда, 27 август 2014 г.

...

Хвърчащите хора
/Валери Петров/

Те не идат от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси и жени ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора
и изобщо - стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е верно, че те не са от реалния свят,
не се срещат на тениса, нямат собствен 'Фиат'.
Но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора -
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?

четвъртък, 21 август 2014 г.

Търпение

- Прекрасна е къщата. И огромна. Точно, каквато я помня.
Потъвам в мекия фотьойл назад и кръстосвам крака. Върху хубавото й лице се прокрадва сянка на тъга.
- Да- отвръща разсеяно- пуснахме я за продажба. Твърде голяма е за нас двамата.
- Празна е вече- допълвам, без да се замисля.
Грешка, късно констатирана. Присвива почти професионално внезапно навлажнените очи.
- Тежки времена са сега за нас.
Гласът й издайнически става още по-дрезгав от обикновено.
- Всъщност това не е съвсем така. Не е празна. Пълна е със спомени.- казвам го убедено, но не съм сигурна това колко й помага.
- И живот -добавя- Много живот. Целият ни живот е тук.
Заглеждаме се мълчаливо в десетките снимки по рафтовете срещу нас. Усмихнати, безгрижни млади и стари лица в хубави семпли рамки. Някои от тях вече ги няма. За липсващите в стаята говорим. И мълчим.
Не знам какво повече да кажа. Неловко ми е, не сме толкова близки, за да прекося дистанцията между нас. Тя запалва нова цигара и аз се заглеждам в леко треперещите й слаби пръсти. Има красиви, нехаещи за годините, ръце.
Особено е това усещане. На липса да, със сигурност, но и на нещо друго. Нереалност, натрапчиво чувство, че всеки момент вратата ще се отвори и ще влязат те.Точно, както си ги спомням. Той със скромните си панталони и риза, нищо че може да купи половината остров. С неизменната хитра усмивка, присмехулна, сякаш ей сега ще измисли някоя дяволия, а погледът остър, изпитателен, преценяващ. Навремето красавец, както го потвърждават и снимките, неистово гонен от жените, и не по-малко гонещ ги той. Тя с вечната си домашна синя рокля, очилата и прическата, безупречен маникюр, безумно дрезгавия глас, милата усмивка и склонността да прегръща и целува.
Нейните родители. Papa и мадам Ана. Отново я поглеждам и мислено се възхищавам на изпънатото й като струна, тяло, грациозните движения, правилните, изписани черти, дори на ниския й гърлен глас, нетърпящ възражение. Не знам как й е минал животът за тия шейсет и няколко години освен малкото известни факти. Мога само да предполагам. Мога да предполагам, че е бил лек, приятен, пълен с нескончаеми удоволствия. Че е минавала безгрижно през него, по лесния наклон на хедонизма, от парти на парти, всекидневни срещи с приятели на покер и бридж белот, във вилите край морето и чести екскурзии зад граница. Че баща й и мъжът й, седнал в този момент до нея, както винаги, са се грижили за нея и не й се е налагало да работи за всичките тия години. Мога, както стоя срещу тях, пия от домашно направената, лично от нея, вкусна лимонада, хапвам от въздушните сладки и соленки, правя й по някой напълно искрен комплимент, да я заклеймя и разпна така, както често правим ние, хората. Така, както обичаме да преценяваме набързо, на база това, което виждаме, да раздаваме присъди. Мога, разбира се. Но не го правя.
Седим всички в удобните кресла, в просторния им хол, в огромната двуетажна къща с десетина-петнайсет стаи, говорим си за приятни, забавни неща, смеем се, децата тичат наоколо, главно подир кучето и с всичките си сетива усещам нещо съвсем определено да витае във въздуха. От ония безименните неща, дето все се опитвам да уловя, опиша, опитомя.
Виждам го в умората, прокрадваща се в ъгълчетата на усмивката й, в често присвиващите се, за да не прелеят, очи. В прекрасното му чувство за хумор и самоирония, отвъд които прозира самота, понякога, а може би често изгубване из лабиринтите на живота, нотки на безсмисленост. Виждам го в кратките, но страшни мигове на забрава, на бели петна в съзнанието му, в трогателното безсилие да си спомни нещо дребно, нечие название, нещо на пръв поглед маловажно, но кошмарно за него заради отчетливите признаци на идващата старост. Неумолимата старост, гостенката, винаги неканена, понякога жестока, друг път милосърдна.
Бих искала да ги помоля да ми опишат чувството на опустошение, защото естествено, такова има. Но и това не правя. А може да не знаят, че е в тях, въпреки че е изписано на лицата им. И просмукано в къщата и всичките й стаи, в съвършения ред и чистота, в грижливо наредените снимки, албуми, картини по стените. Нещо липсва. Освен хората, които са си отишли и децата, които неизбежно са пораснали.
Радостта липсва. Чистата изначална радост от живота, от дребните неща. Не съм сигурна кога точно си тръгва радостта от една къща. В кой момент започваш бясно да запълваш зейналите в теб празноти, но разбираш, че не можеш, каквото и да направиш, където и да отидеш. Отглеждал си ги толкова дълго време, а сега не знаеш какво да ги правиш. И не виждаш или пък не искаш да видиш те какво правят с теб.
Седим, удобно разположили се в тази приятно хладна стая, пълна с преливаща отвсякъде светлина и един невидим тънък мрак, всичките седим, бъбрещи си, но аз виждам едни опустошени тъжни хора, всеки от тях затворен в своя собствен свят на спомени, носталгия и самота. Съсипани са от живота и от самите себе си, как иначе. Всички го правим. Просто всеки по своя си начин, както намери за добре.
Изпитвам желание да стана и да ги прегърна. Да ги утеша. Да ги успокоя, че няма нищо страшно. Че всичко отминава, и доброто, и лошото. После се сещам, че не сме толкова близки, че са с трийсет години по-възрастни от мен, много повече преживяли и оставам на мястото си. Спомням си за един любим момент от La grande bellezza: "Всички ние сме над бездната на отчаянието. Онова, което можем да направим, е да стоим близо един до друг, да си говорим, да се шегуваме по малко..."
Късно вечерта стоя в полутъмната кухня, три дена преди да си тръгнем, да си отидем отново оттук, замислена за срещата в голямата къща днес, за тия прекрасни хора с интересен житейски път, за успехите и чисто човешките им болки, каквито се полагат на всички, разбира се и за предстощата неизменна раздяла с майка ми, както всеки път от двайсет години насам. Десет дни за една цяла година. Десет дълги и безмилостно къси пълнокръвни дни на слънце, влага, пеещи безспир, цикади, море, смях и спомени, късни разходки с кучето и котката. Чисто удоволствие да съм плътно край нея. Да се превърна отново в малко момиченце. Да си позволя да се отпусна и да я оставя да се погрижи за мен. Да си открадвам, без никакво угризение, време само за нас двете, такова, каквото не сме имали в оскъдното ми детство. Да я разпитвам за едно друго. За онези, които ги няма. Да я наблюдавам как неуморно шета досущ като баба. И тая нейна потребност всичко и навсякъде да е чисто, подредено, опънато по конец. И тези нейни понякога така чудновати убеждения за нещата, че хем ожесточено и безсмислено спорим за нещо, хем й се възхищавам на силата, смелостта и стоицизма, на ината и никога губещото се чувство за хумор, често дори абсурдно. И характерното избухване в неконтролируем смях, когато се съберем трите с нея и сестра ми.
Знам, че вдругиден, когато си тръгна, ще бъде един тъжен ден. Тежък и за двете ни. Знам, че ще се стегнем, както всеки път и почти няма да ни личи. Ще трябва човек да се вгледа внимателно, за да види блестящите ни от влагата, очи. Но ние ще ги присвиваме по нашия си начин, както си знаем, ако се наложи ще ги докоснем за част от секундата избърсващо и скришно. И ще продължим напред. Аз знам и тя знае, убедена съм.
Понякога хората са като бумеранг. Тръгват си, за да се върнат после с по-голяма сила. Ние се завръщаме винаги. Ходим, където ходим и се връщаме. Тя се връща. Аз се връщам. Намираме се, където и да сме. Баба се връща, дядовците ми и те, papa и мадам Ана също. Всички, без изключение.
Сега, когато стоя в полутъмната кухня и си мисля за всички тия неща, погледът ми случайно попада върху залепения колаж на хладилника. Такива, всъщност има из цялата къща. Разбъркани снимки на мама, мен, сестра ми, децата ни, баба. Усмихнати снимки като ония от къщата днес, само дето не са в рамки. Радостта от живота виждам във всяка една. Може понякога да изчезва от нас тая радост, да си тръгва, дори за дълго да я няма, но после се връща. Непременно се връща. И в оная голяма празна къща ще се върне, знам. И в нашата къща на село. И навсякъде, от където си е отишла.
Просто е нужно търпение. Мъничко търпение.

петък, 15 август 2014 г.

Най-хубавата симфония

Ще срещнем ли баба тук? Въпросът й ме сепва и аз мълча, не знаейки какво да отговоря. Тук ли живее, продължава настойчиво с въпросите. Не, мисля, че по-нагоре. Колебая се за секунда. Всъщност не съм сигурна. Обърквам се и съзнавам, че обърквам и нея с неясните си отговори. Но не знам какво друго да й кажа. Струва ми се, че идеята за отиването на небето, звездите и т.н. след смъртта не й звучи вече много правдиво. А и ще трябва сама да намери отговорите за себе си. Мълчим и гледаме през малкото прозорче ивицата земя отдолу. Тя надава радостни възклицания всеки път, щом види нещо особено. Значи постоянно. И бърза да ми го покаже. Не я интересуват опитващите се да спят, хора пред нас, нито моите лични страхове, свързани със стабилността на самолета. А тя ме засипва с безкрайни въпроси, засилващи тревогите ми. Къде се намира маската, как се слага, каква е тая торбичка, жилетката как се надува, ще се пуснем ли по надуваемата пързалка. И още, и още.
Той е далеч по-спокоен и невъзмутим, въпреки че това е първото му качване на самолет. Изглежда така, сякаш цял живот го е правил. Кацаме меко и отвсякъде аплодират. Винаги ми е харесвало това. Облекчение и благодарност. Слизаме внимателно по стъпалата и влажният горещ въздух ни близва по кожата. Бях забравила тази просмукваща плътна влага, която се залепва за теб и те следва навсякъде. Не можеш да избягаш от нея. Оплита невъобразимо косите и всеки път, щом оближеш устните си, усещаш соления й вкус. Връщам се тук, на този малък странен остров, след точно четири години. Дойдеш ли веднъж, няма как да не повториш. Не знам с какво точно ме запленява, опитвам се да го откривам всеки път, щом дойда. Освен простичкият факт, че майка ми живее тук от около двайсет години. Има такива места и хора, които веднъж прекосил, остават в теб. И винаги, когато си тръгваш, оставяш частица от себе си.
Последният път, когато идваме, баба е с нас. Качва се за първи път на самолет, излиза за първи път от страната, вижда за първи път море. Много първи неща й се случват за това толкова кратко време. Един хубав подарък от живота малко преди да си отиде. От ония подаръци, които не можеш да пипнеш, но са ти най-ценни. Сега тя не е с нас видимо, на това пътуване, но съм сигурна, че е наоколо. Идва на разходките ни, на плажа, по улиците. Из стаите на къщата се разминаваме с нея. Цъка, както преди, от почуда и изумление пред всичко ново и така странно, толкова чуждо на нейния свят.
На следващата сутрин се събуждам с мисълта, че съм влязла в книга на Маркес. Едно прилепващо чувство на безметежност и безвремие, сетивата отпуснати до краен предел, не вървиш, а се рееш наоколо, бавно и лениво, за никъде не бързащ. Излизам на двора, замаяна все още от съня, и въпреки че денят едва загатва за събуждането си, въздухът вече е нажежен, насекоми бръмчат неистово, отнасят ме някъде надалеч, в един паралелен свят и усещам сякаш краката ми се отлепват от земята и започвам да се нося из знойния въздух. Всеки елемент от картината пред очите ми е в съвършен синхрон и допълва Маркесовата асоциация. Кепенци по прозорците, включени навсякъде вентилатори, широко отворени врати с надежда за животоспасяващо раздвижване на въздуха, издути бели ленени или прозрачни завеси, безброй дребни буболечки, маслинови и лимонови дръвчета, смокини, нар, розмарин. И жасминови храсти, разбира се. И тоя техен опиващ аромат, неподатлив на описване.
Още първият ден чувам някакъв пронизителен звук сякаш на насекомо и всеки път, щом доближа мястото, откъдето идва, веднага и категорично млъква. Пази се. А иначе по цял ден жужи. Дълго, напевно и монотонно. Оказва се цикада или нещо подобно на българските жетварки. Или както местните го наричат-зузуняк. Някои твърдят, че пее, докато умре. Кой знае. Но много ми харесва. Успокоява. Унася. Утешава. С големи очи, отстрани на главата и полупрозрачни крилца. Звукът идвал от търкането им.
Отиваме до старото работно място на майка ми. И там, където живееше години наред. Представлява една дълга постройка, нещо като хале, хангар, включващ поредица от стаи за живеене, голяма обща трапезария с кухня и няколко офиса за администрацията. Помня, когато съм идвала няколко пъти през годините, колко много хора, мисля все българи, живееха тук. А градините или голяма част от тях бяха отзад.
Сега няма нищо. Всичко е разпродадено. Разруха цари наоколо. Неизбежният край на една епоха. Малкото останало е потънало в прах и забрава, почти без следа от живота, който се е разпростирал тук. Сега е само тишината.
Тишина откривам и една вечер, докато тичам по твърдия, набит пясък край морето. Плажът е очарователно пуст, тук-там се мярка по някоя самотна каравана и тишината се просмуква във всяка пора и клетка. Бягам с лекота, слънцето залязва някъде от лявата ми страна бавно и с удоволствие, така, както винаги го е правило и нито секунда по-бързо или пък припряно, плъзга се гордо и смирено по вечния си неизменен път, а отдясно топлата вода току ме закача по краката.
Малко след това сме се прибрали и се къпя, когато до насапунисаните ми уши през прозорчето на банята достига настойчив камбанен звън. А веднага след него протяжна молитва, идваща, както се оказа по-късно, от близката църква. Песен или молитва, а може би и двете. Продължава дълго, часове, с кратки прекъсвания от камбаните. Харесва ми. Много ми харесва. На другия ден ще има голям християнски празник и навярно това е нещо като приканване. Нежно приканване.
След като изпиваме кафето си на другата сутрин, отиваме до църквата да запалим свещички. Пресичаме улицата и сме там. Голяма Богородица е. Църквата е пълна с млади и стари хора, деца и бебета. Тишината е заместена от звуци. Мелодия, гласове, шумове човешки.
Приказка чувам сега някъде над главата ми, баба разказва на внучето си, а от време на време то я прекъсва с тънкото си звънливо гласче. Дърветата шумят през щедро отворените врати, цикадите и щурците си пеят техните песни, бързащите самолети прорязват небето през няколко минути и всички тия единични шумове преливат един в друг, докато накрая в главата ми зазвучи най-хубавата симфония. А после идва тишината.

понеделник, 4 август 2014 г.

Един неделен ден



Много си сладка. И усмивките ти са много сладки. Казва ми го, докато лежим напреко на спалнята, лице срещу лице, с почти опряни носове, гледайки се в очите, без да мигаме. Има големи кафяви очи с безумно дълги мигли, малко право носле, изписани устни. Рус, през лятото повече от всякога, като сестра си, напук на тъмната ми коса. Гледаме се сериозно, почти строго, но само след секунда той се ухилва и ми показва дребните си бели зъбки със заострени резци. Вампирчето на мама.
Усмивките ми ли, питам го с цел корекция, развеселена от щедрия му комплимент. И дълбоко искрен, знам. Не намира нищо за коригиране и се ухилва отново утвърдително. Даже и очите ти са сладки, добавя след секунда за по-голяма убедителност. Почти чувам как усилено работи мозъчето му, търсейки какво още сладко притежавам. Съгласявам се, няма как. А той се залива от смях.
Лежим си все така прегърнати на леглото малко по-късно, аз уморена, той притихнал. Мълчим и слушаме някакъв лаундж по радиото. Знам, че след няколко минути трябва да ставам за тренировката, а не мога да помръдна. Току-що съм приключила с пилешката супа и съм го гушнала, за да се успокои и заспи. По-вероятно е той да приспи мен, така ми се струва в този момент. Целият предиобед сме навън, караме колелета. Той е щастлив, защото караме заедно. Отвсякъде му личи. Нищо не го тревожи, целият грее и си кара, както си знае. Нали съм с него. От време на време спира, забелязвайки някой охлюв. Надава радостен възглас и ме вика, за да му се полюбуваме заедно. Пее му песничката за охлювите, която наскоро му казах и чака търпеливо да си покаже рогцата. Любопитни са му, наблюдава ги дълго, а после ги премества внимателно в тревата. Да не ги стъпчат, както сме се разбрали. Все някой трябва да се грижи за тях.
Една вечер, няколко дни преди това, се гласи за сън и аз го гледам, без той да ме вижда. Съблича си дрехите, седнал на ръба на леглото, след известна борба с тениската и посяга към горнището на пижамката. Тогава започва същинската одисея. Повече от минута го върти и преобръща в ръцете си, докато накрая се сещам, че търси етикета. Търси го дълго и методично, но не се отказва. Едва се сдържам да не прихна, гледайки съсредоточеното му личице. Справя се успешно след тая драматична борба, въпреки повторния момент с трудното препятствие на главата. Мамо, готов съм, провиква се победоносно и аз се усмихвам гордо от скривалището си. Прочитаме приказката, след като ме прекъсва няколко десетки пъти с най-невероятните въпроси. След това си казваме също няколко десетки пъти лека нощ, още толкова пъти се носи/пие/разсипва вода, провиквания през стаите „какъв беше тоя шум”- „от съседните апартаменти”, „много те обичам”-„аз повече”-„не, аз”, „ела да те прегърна още веднъж”, „ела да ти покажа нещо/да ме изпишкаш/разля се чашата/да ми я напълниш. И още, и още. Отсечката на коридора накрая я вземам за никакво време и някои моменти почват да ми се губят. Докато умората и сънят не го надвиват. Тогава идва моят момент. Завивам го, подреждам го, целувам крачетата, ръчичките, бузките, очичките, нослето, челцето, без да изпускам нищо, гледам го, вдишвам го и гадая какво сънува. С усилие се откъсвам от него и излизам от стаята. По-късно той ще се събуди и ще ме извика или направо ще дойде. Както всяка нощ. По пътя събирам разпилените играчки, полу-заспала. Мисля си как има нещо ужасно тъжно, даже и нередно в безукорно подредени кошове с играчки. Сортирани панери, прибрани така грижливо, сякаш никога повече няма да се използват. Да са разхвърляни из цялата къща, да вървиш и да се спъваш в тях, да се ядосваш и ругаеш дори, но вътрешно да знаеш, че всичко е наред. Че така трябва.
Лежим си сега на спалнята, гледайки се един друг в очите, невероятно трудно му е да е сериозен, но се старае да ми подражава, и си спомням за онзи момент преди три години и половина, когато пак лежим на същото това място. Той е току-що изписан от болницата, на няколко дена, съкрушаващо мъничък и тих. Пак се гледаме в очите, усещам, че така си говорим, а той има много да ми разказва, навярно за други светове, други души, които е срещал по пътя си. Помня чувството, което изпитвам тогава. Ами то си е все същото.