Най-хубавата симфония

Ще срещнем ли баба тук? Въпросът й ме сепва и аз мълча, не знаейки какво да отговоря. Тук ли живее, продължава настойчиво с въпросите. Не, мисля, че по-нагоре. Колебая се за секунда. Всъщност не съм сигурна. Обърквам се и съзнавам, че обърквам и нея с неясните си отговори. Но не знам какво друго да й кажа. Струва ми се, че идеята за отиването на небето, звездите и т.н. след смъртта не й звучи вече много правдиво. А и ще трябва сама да намери отговорите за себе си. Мълчим и гледаме през малкото прозорче ивицата земя отдолу. Тя надава радостни възклицания всеки път, щом види нещо особено. Значи постоянно. И бърза да ми го покаже. Не я интересуват опитващите се да спят, хора пред нас, нито моите лични страхове, свързани със стабилността на самолета. А тя ме засипва с безкрайни въпроси, засилващи тревогите ми. Къде се намира маската, как се слага, каква е тая торбичка, жилетката как се надува, ще се пуснем ли по надуваемата пързалка. И още, и още.
Той е далеч по-спокоен и невъзмутим, въпреки че това е първото му качване на самолет. Изглежда така, сякаш цял живот го е правил. Кацаме меко и отвсякъде аплодират. Винаги ми е харесвало това. Облекчение и благодарност. Слизаме внимателно по стъпалата и влажният горещ въздух ни близва по кожата. Бях забравила тази просмукваща плътна влага, която се залепва за теб и те следва навсякъде. Не можеш да избягаш от нея. Оплита невъобразимо косите и всеки път, щом оближеш устните си, усещаш соления й вкус. Връщам се тук, на този малък странен остров, след точно четири години. Дойдеш ли веднъж, няма как да не повториш. Не знам с какво точно ме запленява, опитвам се да го откривам всеки път, щом дойда. Освен простичкият факт, че майка ми живее тук от около двайсет години. Има такива места и хора, които веднъж прекосил, остават в теб. И винаги, когато си тръгваш, оставяш частица от себе си.
Последният път, когато идваме, баба е с нас. Качва се за първи път на самолет, излиза за първи път от страната, вижда за първи път море. Много първи неща й се случват за това толкова кратко време. Един хубав подарък от живота малко преди да си отиде. От ония подаръци, които не можеш да пипнеш, но са ти най-ценни. Сега тя не е с нас видимо, на това пътуване, но съм сигурна, че е наоколо. Идва на разходките ни, на плажа, по улиците. Из стаите на къщата се разминаваме с нея. Цъка, както преди, от почуда и изумление пред всичко ново и така странно, толкова чуждо на нейния свят.
На следващата сутрин се събуждам с мисълта, че съм влязла в книга на Маркес. Едно прилепващо чувство на безметежност и безвремие, сетивата отпуснати до краен предел, не вървиш, а се рееш наоколо, бавно и лениво, за никъде не бързащ. Излизам на двора, замаяна все още от съня, и въпреки че денят едва загатва за събуждането си, въздухът вече е нажежен, насекоми бръмчат неистово, отнасят ме някъде надалеч, в един паралелен свят и усещам сякаш краката ми се отлепват от земята и започвам да се нося из знойния въздух. Всеки елемент от картината пред очите ми е в съвършен синхрон и допълва Маркесовата асоциация. Кепенци по прозорците, включени навсякъде вентилатори, широко отворени врати с надежда за животоспасяващо раздвижване на въздуха, издути бели ленени или прозрачни завеси, безброй дребни буболечки, маслинови и лимонови дръвчета, смокини, нар, розмарин. И жасминови храсти, разбира се. И тоя техен опиващ аромат, неподатлив на описване.
Още първият ден чувам някакъв пронизителен звук сякаш на насекомо и всеки път, щом доближа мястото, откъдето идва, веднага и категорично млъква. Пази се. А иначе по цял ден жужи. Дълго, напевно и монотонно. Оказва се цикада или нещо подобно на българските жетварки. Или както местните го наричат-зузуняк. Някои твърдят, че пее, докато умре. Кой знае. Но много ми харесва. Успокоява. Унася. Утешава. С големи очи, отстрани на главата и полупрозрачни крилца. Звукът идвал от търкането им.
Отиваме до старото работно място на майка ми. И там, където живееше години наред. Представлява една дълга постройка, нещо като хале, хангар, включващ поредица от стаи за живеене, голяма обща трапезария с кухня и няколко офиса за администрацията. Помня, когато съм идвала няколко пъти през годините, колко много хора, мисля все българи, живееха тук. А градините или голяма част от тях бяха отзад.
Сега няма нищо. Всичко е разпродадено. Разруха цари наоколо. Неизбежният край на една епоха. Малкото останало е потънало в прах и забрава, почти без следа от живота, който се е разпростирал тук. Сега е само тишината.
Тишина откривам и една вечер, докато тичам по твърдия, набит пясък край морето. Плажът е очарователно пуст, тук-там се мярка по някоя самотна каравана и тишината се просмуква във всяка пора и клетка. Бягам с лекота, слънцето залязва някъде от лявата ми страна бавно и с удоволствие, така, както винаги го е правило и нито секунда по-бързо или пък припряно, плъзга се гордо и смирено по вечния си неизменен път, а отдясно топлата вода току ме закача по краката.
Малко след това сме се прибрали и се къпя, когато до насапунисаните ми уши през прозорчето на банята достига настойчив камбанен звън. А веднага след него протяжна молитва, идваща, както се оказа по-късно, от близката църква. Песен или молитва, а може би и двете. Продължава дълго, часове, с кратки прекъсвания от камбаните. Харесва ми. Много ми харесва. На другия ден ще има голям християнски празник и навярно това е нещо като приканване. Нежно приканване.
След като изпиваме кафето си на другата сутрин, отиваме до църквата да запалим свещички. Пресичаме улицата и сме там. Голяма Богородица е. Църквата е пълна с млади и стари хора, деца и бебета. Тишината е заместена от звуци. Мелодия, гласове, шумове човешки.
Приказка чувам сега някъде над главата ми, баба разказва на внучето си, а от време на време то я прекъсва с тънкото си звънливо гласче. Дърветата шумят през щедро отворените врати, цикадите и щурците си пеят техните песни, бързащите самолети прорязват небето през няколко минути и всички тия единични шумове преливат един в друг, докато накрая в главата ми зазвучи най-хубавата симфония. А после идва тишината.