Търпение

- Прекрасна е къщата. И огромна. Точно, каквато я помня.
Потъвам в мекия фотьойл назад и кръстосвам крака. Върху хубавото й лице се прокрадва сянка на тъга.
- Да- отвръща разсеяно- пуснахме я за продажба. Твърде голяма е за нас двамата.
- Празна е вече- допълвам, без да се замисля.
Грешка, късно констатирана. Присвива почти професионално внезапно навлажнените очи.
- Тежки времена са сега за нас.
Гласът й издайнически става още по-дрезгав от обикновено.
- Всъщност това не е съвсем така. Не е празна. Пълна е със спомени.- казвам го убедено, но не съм сигурна това колко й помага.
- И живот -добавя- Много живот. Целият ни живот е тук.
Заглеждаме се мълчаливо в десетките снимки по рафтовете срещу нас. Усмихнати, безгрижни млади и стари лица в хубави семпли рамки. Някои от тях вече ги няма. За липсващите в стаята говорим. И мълчим.
Не знам какво повече да кажа. Неловко ми е, не сме толкова близки, за да прекося дистанцията между нас. Тя запалва нова цигара и аз се заглеждам в леко треперещите й слаби пръсти. Има красиви, нехаещи за годините, ръце.
Особено е това усещане. На липса да, със сигурност, но и на нещо друго. Нереалност, натрапчиво чувство, че всеки момент вратата ще се отвори и ще влязат те.Точно, както си ги спомням. Той със скромните си панталони и риза, нищо че може да купи половината остров. С неизменната хитра усмивка, присмехулна, сякаш ей сега ще измисли някоя дяволия, а погледът остър, изпитателен, преценяващ. Навремето красавец, както го потвърждават и снимките, неистово гонен от жените, и не по-малко гонещ ги той. Тя с вечната си домашна синя рокля, очилата и прическата, безупречен маникюр, безумно дрезгавия глас, милата усмивка и склонността да прегръща и целува.
Нейните родители. Papa и мадам Ана. Отново я поглеждам и мислено се възхищавам на изпънатото й като струна, тяло, грациозните движения, правилните, изписани черти, дори на ниския й гърлен глас, нетърпящ възражение. Не знам как й е минал животът за тия шейсет и няколко години освен малкото известни факти. Мога само да предполагам. Мога да предполагам, че е бил лек, приятен, пълен с нескончаеми удоволствия. Че е минавала безгрижно през него, по лесния наклон на хедонизма, от парти на парти, всекидневни срещи с приятели на покер и бридж белот, във вилите край морето и чести екскурзии зад граница. Че баща й и мъжът й, седнал в този момент до нея, както винаги, са се грижили за нея и не й се е налагало да работи за всичките тия години. Мога, както стоя срещу тях, пия от домашно направената, лично от нея, вкусна лимонада, хапвам от въздушните сладки и соленки, правя й по някой напълно искрен комплимент, да я заклеймя и разпна така, както често правим ние, хората. Така, както обичаме да преценяваме набързо, на база това, което виждаме, да раздаваме присъди. Мога, разбира се. Но не го правя.
Седим всички в удобните кресла, в просторния им хол, в огромната двуетажна къща с десетина-петнайсет стаи, говорим си за приятни, забавни неща, смеем се, децата тичат наоколо, главно подир кучето и с всичките си сетива усещам нещо съвсем определено да витае във въздуха. От ония безименните неща, дето все се опитвам да уловя, опиша, опитомя.
Виждам го в умората, прокрадваща се в ъгълчетата на усмивката й, в често присвиващите се, за да не прелеят, очи. В прекрасното му чувство за хумор и самоирония, отвъд които прозира самота, понякога, а може би често изгубване из лабиринтите на живота, нотки на безсмисленост. Виждам го в кратките, но страшни мигове на забрава, на бели петна в съзнанието му, в трогателното безсилие да си спомни нещо дребно, нечие название, нещо на пръв поглед маловажно, но кошмарно за него заради отчетливите признаци на идващата старост. Неумолимата старост, гостенката, винаги неканена, понякога жестока, друг път милосърдна.
Бих искала да ги помоля да ми опишат чувството на опустошение, защото естествено, такова има. Но и това не правя. А може да не знаят, че е в тях, въпреки че е изписано на лицата им. И просмукано в къщата и всичките й стаи, в съвършения ред и чистота, в грижливо наредените снимки, албуми, картини по стените. Нещо липсва. Освен хората, които са си отишли и децата, които неизбежно са пораснали.
Радостта липсва. Чистата изначална радост от живота, от дребните неща. Не съм сигурна кога точно си тръгва радостта от една къща. В кой момент започваш бясно да запълваш зейналите в теб празноти, но разбираш, че не можеш, каквото и да направиш, където и да отидеш. Отглеждал си ги толкова дълго време, а сега не знаеш какво да ги правиш. И не виждаш или пък не искаш да видиш те какво правят с теб.
Седим, удобно разположили се в тази приятно хладна стая, пълна с преливаща отвсякъде светлина и един невидим тънък мрак, всичките седим, бъбрещи си, но аз виждам едни опустошени тъжни хора, всеки от тях затворен в своя собствен свят на спомени, носталгия и самота. Съсипани са от живота и от самите себе си, как иначе. Всички го правим. Просто всеки по своя си начин, както намери за добре.
Изпитвам желание да стана и да ги прегърна. Да ги утеша. Да ги успокоя, че няма нищо страшно. Че всичко отминава, и доброто, и лошото. После се сещам, че не сме толкова близки, че са с трийсет години по-възрастни от мен, много повече преживяли и оставам на мястото си. Спомням си за един любим момент от La grande bellezza: "Всички ние сме над бездната на отчаянието. Онова, което можем да направим, е да стоим близо един до друг, да си говорим, да се шегуваме по малко..."
Късно вечерта стоя в полутъмната кухня, три дена преди да си тръгнем, да си отидем отново оттук, замислена за срещата в голямата къща днес, за тия прекрасни хора с интересен житейски път, за успехите и чисто човешките им болки, каквито се полагат на всички, разбира се и за предстощата неизменна раздяла с майка ми, както всеки път от двайсет години насам. Десет дни за една цяла година. Десет дълги и безмилостно къси пълнокръвни дни на слънце, влага, пеещи безспир, цикади, море, смях и спомени, късни разходки с кучето и котката. Чисто удоволствие да съм плътно край нея. Да се превърна отново в малко момиченце. Да си позволя да се отпусна и да я оставя да се погрижи за мен. Да си открадвам, без никакво угризение, време само за нас двете, такова, каквото не сме имали в оскъдното ми детство. Да я разпитвам за едно друго. За онези, които ги няма. Да я наблюдавам как неуморно шета досущ като баба. И тая нейна потребност всичко и навсякъде да е чисто, подредено, опънато по конец. И тези нейни понякога така чудновати убеждения за нещата, че хем ожесточено и безсмислено спорим за нещо, хем й се възхищавам на силата, смелостта и стоицизма, на ината и никога губещото се чувство за хумор, често дори абсурдно. И характерното избухване в неконтролируем смях, когато се съберем трите с нея и сестра ми.
Знам, че вдругиден, когато си тръгна, ще бъде един тъжен ден. Тежък и за двете ни. Знам, че ще се стегнем, както всеки път и почти няма да ни личи. Ще трябва човек да се вгледа внимателно, за да види блестящите ни от влагата, очи. Но ние ще ги присвиваме по нашия си начин, както си знаем, ако се наложи ще ги докоснем за част от секундата избърсващо и скришно. И ще продължим напред. Аз знам и тя знае, убедена съм.
Понякога хората са като бумеранг. Тръгват си, за да се върнат после с по-голяма сила. Ние се завръщаме винаги. Ходим, където ходим и се връщаме. Тя се връща. Аз се връщам. Намираме се, където и да сме. Баба се връща, дядовците ми и те, papa и мадам Ана също. Всички, без изключение.
Сега, когато стоя в полутъмната кухня и си мисля за всички тия неща, погледът ми случайно попада върху залепения колаж на хладилника. Такива, всъщност има из цялата къща. Разбъркани снимки на мама, мен, сестра ми, децата ни, баба. Усмихнати снимки като ония от къщата днес, само дето не са в рамки. Радостта от живота виждам във всяка една. Може понякога да изчезва от нас тая радост, да си тръгва, дори за дълго да я няма, но после се връща. Непременно се връща. И в оная голяма празна къща ще се върне, знам. И в нашата къща на село. И навсякъде, от където си е отишла.
Просто е нужно търпение. Мъничко търпение.