понеделник, 30 октомври 2017 г.

Top 3 movies

1. A ghost story (2017).
2. Force majeure (2014).
3. Wind river (2017).

Номер 2 е великолепен психологически разгърнат казус за семейния разпад, изписано е доста за този филм - в Култура има всеобхватна статия за него:
http://kultura.bg/web/%D1%84%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D1%80-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B1/

Номер 1 и 3 са красиви, съкрушаващо красиви ленти за все по-вълнуващи ме неща като: тишината и отговорите, пришити в нея; самотата, която те завършва, доизгражда, осмисля; безмълвната споделеност; достойнството не само като думичка; любовта също не само като думичка; живота с всичкото му, а и отвъд живота, и още и още. А музиката и на двата филма е един път. Само ще кажа, че на Wind River саундтракът е Ник Кейв - няма какво повече да добавя.
Прекрасни филми, направени с любов. Вече любими, грижливо добавени в архивите.

понеделник, 9 октомври 2017 г.

True detective

https://www.youtube.com/watch?v=ahisFWxT2q4&t=11s


"И всички са така убедени, че са нещо повече от сбора на своите импулси. Безсмисленото въртене, умореното съзнание, сблъсъкът между копнежите и невежеството им... (...)
... как тази огромна драма никога не е била нищо повече от безсмислено въртене в кръг и си можел просто да се отпуснеш, и най-после да не се бориш толкова много."

Ръст Коул от True detective

вторник, 19 септември 2017 г.

Уелбек и искреността

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/1026-2010-09-27-20-55-37


"В момента потребността да бъда обичан е достатъчна, за да ме подтиква към действие. Искам да бъда обичан въпреки недостатъците си. Не е съвсем точно да се каже, че съм провокатор. Истинският провокатор е някой, който говори неща, които не мисли, просто за да шокира. А аз се опитвам да кажа онова, което мисля. И когато почувствам, че онова, което си мисля, ще причини някому неудоволствие, бързам да го кажа с истински ентусиазъм. Но дълбоко вътре в себе си аз искам да бъда обичан въпреки това. Разбира се, няма гаранция, че това ще си остане непроменено."

Жестоко интервю с Мишел Уелбек!

четвъртък, 31 август 2017 г.

Туризъм навън и навътре

Видях го на излизане от крепостта в Котор, Черна гора. Беше клекнало или седнало, не съм сигурна кое от двете, в една от десетките ужасно тесни улички на стария град. За малко да не го забележа сред тълпата от туристи, но както винаги такива неща не пропускам, иначе разсеяна за останалото. Всичко се случи за секунди - имам предвид онова, което видях и продължих нататък все едно не съм го видяла. Нямаше забавен каданс, разтягане и паузиране, нищо такова. Натрапчивите мисли, осъзнаването, както обикновено, дойдоха по-късно.
Момченце на годините на сина ми, а именно пет-шестгодишно. Хубаво и слабичко, с чиста тениска и къси панталонки над коленете, с шапка с периферия, детски размер. Малка кутия, поставена току пред него, няколко монети на дъното й.
Навярно спретнатите дрехи, елегантната кръгла шапка още повече, ме заблудиха за един миг. Някак не се връзваха с кутията. Нямаше смисъл, просто беше нелогично. Изглеждаше досущ като едно от стотиците деца наоколо. Само дето не беше дете на туристи. Разбрах го не толкова от монетите в кутията, колкото от изражението на личицето му.
Момченцето не плачеше. Не се и смееше. Георги Господинов има една приказка: "Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Веднага се сетих за това, когато видях сухите му очи. Това дете не тичаше, не играеше, не дърпаше майка си за сладолед, играчка или нещо друго, не се глезеше и не се тръшкаше. Просто нямаше такива права.
Не пуснах нищо в кутийката му, дори не го приближих. Отминах нататък.
Разбира се, с мисълта за него.
Разбира се, с мисълта за него през целия ми оставащ ден и живот.
Не съм сигурна защо не реагирах по-различно. Сега си мисля, че това е така, защото ако го бях доближила, заговорила (в случай, че знае английски) или просто пуснала монета, това автоматично щеше да означава, че нереалната картина пред очите ми всъщност е реална, по-реална от самата мен и крепостта, която току-що бях обходила. Щеше да означава, че признавам съществуването й, макар и крайно непоносима и опустошаваща сърцето ми. Че е възможно в този наш свят да се случват подобни неща и че пустотата в очите на момченцето не е плод на въображението ми. Че има много обичани деца и не по-малко невидими деца.
Истината е, че животът може да е непоносим и най-често той е такъв - и в красотата и в болката си. Разбирам ония, които избират да го напуснат. Разбирам и тези, които са се вкопчили отчаяно в него.
Това беше невидимо дете. Но аз го видях. Бях там и го видях. Ей на - още го виждам.
Можех да напиша разказ за този случай, чудесен разказ със сърцераздирателен сюжет, но някак усещам, че не бива. Щеше да се измени историята, няма как - неизбежно щеше да стане друга, детето щеше да стане друго, а това ми се видя недопустимо. Предпочетох да разкажа нещата така, както си бяха или поне каквито ги намирам сега в пресните си спомени.
Невидимото дете с кръгла шапка с периферия, детски размер, седнало или клекнало пред кутийката си с няколко монети, легитимиращи съществуването му, с равно лице и пусти очи. На фона на възбудената, весела глъч на другите - децата туристи. Това е, друго няма.
Ето ти туризъм. Повече от коя да е крепост, музей и природна забележителност. Неизменно ги засичам, където и да отида - невидимите хора, особено онези, чиито спусъци са вече натиснати, силно натиснати, хората, които вече не се смеят и вече не плачат.
Не съм съвсем сигурна и защо разказвам това. Защо не го оставя да отмине, да избледнее от дистанцията на времето. Какъв е смисълът, нещо ще се промени ли, какво от това - все едни такива фрустриращи въпроси. Защо не се престоря, че слонът в стаята не съществува - добри сме в това, и още как.
Все си мисля, че в някакъв момент, както за всяко друго нещо, настъпва критичната точка и за истината. Не потулената, не премълчаната, нито подменената, а съвсем истинската истина, онова, което е - ни повече, ни по-малко. И когато започнем да назоваваме нещата с истинските им имена, слоновете ще си отидат там, където им е мястото.
Иначе туризмът е хубаво нещо. Много хубаво, откъдето и да го погледнеш - и в хубавото, и в лошото. Дава ти шанс да се огледаш навън, да се вгледаш и навътре - в себе си и пак, както винаги, от теб зависи дали ще отместиш очи от видяното. А твоята истина, независимо дали ще пуснеш монети в кутията й, за да я признаеш, независимо дали ще я доближиш или ще отминеш, ще си остане там. Разбира се, че там в теб.
Разбира се, че там в теб, навсякъде, където отидеш.

събота, 24 юни 2017 г.

Top 10 movies (lately)

1. American honey
2. 20th century women
3. American pastoral
4. Jackie
5. A single man
6. Hell or high water
7. Louder than bombs
8. Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син
9. Twin peaks (serial, 2017)
10. The discovery.

(изредени са хаотично - не мога да преценя най-хубав, по-хубав и пр., всички са хубави - всеки по своему)

петък, 23 юни 2017 г.

American honey


https://www.youtube.com/watch?v=y1SpWZm1PLc

Суров, красив, нежен, болезнен, искрен. 
Плени ме най-вече искреността - тоталната липса на напудреност, скованост, фалш. Харесва ми, че показва нещата такива, каквито са: ни повече, ни по-малко, просто без потребност нещо да се преиначава, натъкмява, така че да е удобно за погледа, морала, личните убеждения. 
Великолепен саундтрак, непринудена игра на актьорите, ненатрапчиво прокарани идеи за нещата и живота. 
Америка с всичкото й: и хубавото, и лошото - рязко ми се доходи отново. ))) Чудесна лента!

сряда, 15 февруари 2017 г.

Top 10 movies

Топ 10 ленти за последните месеци:

1. Arrival
2. It`s only the end of the world
3. Manchester by the sea
4. The old man and the sea
5. Mr Church
6. Enclava
7. Ma-ma
8. Everything will be fine
9. Palm trees in the snow
10. Chronicle of a death foretold


петък, 10 февруари 2017 г.

Пътуване по посока на сянката

"А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости."
Пътуване по посока на сянката, Яна Букова
Великолепен, чувствен, носещ безкрайна наслада за сетивата, роман. Погълна ме и ми се зави свят. И не спря. Адски ми напомня на магията на Маркес. Жесток роман.