"А привечер се намери да върви след него без пътека покрай реката, направо през сухите треви, които дращеха краката ѝ, високо под полите. Раменете му преграждаха погледа ѝ и усети, че се опитва да стъпва в стъпките му, все едно газеха сняг. Спряха на едно място, където реката се беше отдръпнала в жегата, оставайки им част от леглото си. В далечината още се виждаха къщите на селото и мостът върху скелето си, почти готов. Беше от тези мостове, които не ги крепи никаква опора, а само собствената им тежест и съвършенството на дъгата. Още една дъга плуваше в небето - луната, която изгряваше като вежда над сляпо око и нищо не осветяваше. И в полумрака най-сетне научи тежестта му - точно толкова голяма, че да може да я понесе. Беше един нож, който излекува една рана. Със зъбите му върху шията ѝ и дъхът му - толкова хаплив, че приличаше на шепот, докато мъхнатият огън я изпълваше на все по-дълбоки тласъци, чак до онзи взрив, който ги отхвърли и двамата встрани, вкопчени, и реката преля с една единствена вълна и ги измокри до кости."
Пътуване по посока на сянката, Яна Букова
Пътуване по посока на сянката, Яна Букова
Великолепен, чувствен, носещ безкрайна наслада за сетивата, роман. Погълна ме и ми се зави свят. И не спря. Адски ми напомня на магията на Маркес. Жесток роман.
Няма коментари:
Публикуване на коментар