неделя, 23 февруари 2014 г.

Изгреви

Заглеждам се през прозореца в отсрещния строеж. Нахално ми закрива гледката към планината, към онзи томителен хоризонт с всичките ми илюзии, побрани в него. Няма нищо вдъхновяващо в един скелет на бъдеща сграда, все още без плът и живот в нея. Работниците като отрудени мравки сноват напред-назад, нагоре-надолу. Ето го животът. Въоръжавам се с тефтер и молив, и излизам на лов за история. Където има живот, има и истории. Просто трябва да си внимателен и с набито око за тия работи. Външно леко разсеян, но отвътре безупречно нащрек. Както когато преследваш диво животно. Или както когато преследваш каквото и да е. Не да се хвърляш напред сляпо и отчаяно, а да пристъпваш бавно и хладнокръвно. И в никакъв, ама никакъв случай да не изглежда, че животът ти зависи от това. Дори и да е така. Отчаянието има остър, натрапчив мирис. Страхът и той. Надушват ги и питомните, и дивите животни. И хората. Особено хората.
Харесвам си един мъж, на средна възраст. Не че някога съм знаела какво точно означава средна възраст. Това е от ония изрази, които сме чули някъде и повтаряме без капка мисъл. Отново и отново. За мен средна възраст включва и трийсет, и четирийсет, че и петдесет години. Подпрял се е на една стена и пуши замислено, встрани от другите.
Купувам кафе за двама ни и се приближавам към него. Както казах, бавно и внимателно. Да не го уплаша.
- Здравейте, как сте? Изпратиха ми от едно списание. Пиша на тема „Нещото, което промени животът ми”. Писател съм всъщност, в момента пиша статии, но някой ден...
Подавам му кафето, а той се усмихва смутено.
- Благодаря ви. Но не съм сигурен дали мога да ви помогна. Нали разбирате с тая работа...
- Няма значение работата. Помислете си. Нещо, което ви се е случило, нещо голямо, важно. Да сте усетили, че ви е променило. Можем да започнем с представянето ви, а другото ще си дойде естествено. И моля, на ти.
Леко започвам да настъпвам, като се старая да не съм много настойчива. Просто безгрижна и вършеща работата си. Докато си говорим и си пием кафето.
Той се замисля. Сбърчва чело от усилие. Все пак не води такива разговори всеки ден. Сядаме на едно стъпало, на сравнително тихо място. Вглеждам се с любопитство в неговото лице, опитвайки се да проникна в съзнанието му. Да разбера дали ще е искрен или ще си измисля, за да ме впечатли. Да си измислям и аз мога, при това професионално. Трябва ми истинска история. Плътна и реална, да я пипна, усетя и изживея, все едно на мен се е случила. Той отпива бързо от кафето и започва.
- На трийсет и една години съм, работник по строежи. На всякакви обекти, стига да има работа. Не съм от тук. Живея на квартира в един квартал наблизо.
- Без имена на хора, градове и квартали. – прекъсвам го малко грубо.
- Да, добре. Нямам семейство, то при тая несигурна работа... Живея с един колега, и той работи тук. Делим си наема, сметки. Помагаме си. Не си е работа да живееш сам, да знаеш. Няма с кого една дума да си кажеш. Да те ядоса дори. Ей го, колегата, вечер си сипваме по една ракия, друго си е. Той има жена, деца, ама са разделени. Тежко му е, мъчно му е. Като го гледам и ми минава мерака за семейство. А на мен нещо не ми върви с жените.
Сепва се. Явно усеща, че се е разприказвал повече за себе си и млъква за момент. Тръсва припряно глава.
- Но това не е интересно. Колко са като мен...ех...Сетих се за това, което ти каза. За онова нещо, което е променило живота ми. Е не че буквално го промени, ама като чуеш историята и ще разбереш какво имам предвид.
Всеки ден карам по един и същ път вече половин година. Откакто почнах работа тук. Живея на двайсетина минути и минавам по околовръстното всяка сутрин и вечер. За първи път ги забелязах преди около три месеца. Както си карам, гледам отстрани на шосето един мъж да бута инвалидна количка. В нея жена. И двамата бая възрастни. Стори ми се странно на фона на профучаващите коли. После ги забравих. Хвана ме въртележката. На следващия ден пак ги видях. Сигурно и преди са минавали, но съм ги пропускал. И така всеки ден оттам насетне ги виждах. Нищо особено. Мъж бута инвалидна количка с жена. Ама някак си не се вписваха в околната среда, нали? Един ден карам си аз и ги гледам спрели на една отбивка досущ до шосето. Не знам какво ме накара, но спрях и аз. Спирам колата, разбираш ли, не ме интересува, че ще закъснея и отивам право при тях. Отблизо изглеждаха още по-възрастни. Дето се вика грохнали. Питам ги имат ли нужда от помощ. И двамата ми се усмихват едновременно. Не, просто си почивали. И после ми разказаха историята си. И ми промениха живота, нали така го каза?
Едно време, преди много години, така казаха, се срещнали и се влюбили един в друг. Много скоро след това се оженили. И когато тръгнали да се женят, той й обещал всеки ден оттам насетне да гледат заедно изгрева. Всеки ден, човече. На всяка цена. Независимо къде са, от времето, деца, грижи. Знаел тя колко обича изгревите, та затова. Разказаха ми това-онова от живота си, как е минал, както си му е реда. Седим отстрани на шосето, коли минават, а те ми разказват с по една кротка усмивка на лицата. Знам, че закъснявам, но не мога да си тръгна. Децата си поели по пътя, внуци, правнуци. Но той си спазил обещанието. Всяка сутрин през тия петдесет и три години гледали заедно изгрева. Сменяли квартири, апартаменти, къщи, но едно нещо си оставало същото. И сега в залеза на дните им, той така го каза, се налагало да излизат рано сутрин от дома си, та да я заведе на едно специално място, от което да гледат изгрева. От тяхната тераса не се виждал добре, а и докторите не й давали още много. Тук той почти се разплака, ми казва развълнувано моят човек. Дядото се просълзи, а тя го стисна за ръката. Ти представяш ли си какво е това? Всеки ден, толкова години... -тук гласът му заглъхва. После продължава.
Прииска ми се да видя това място и те ме заведоха. Ей така, пеша, покрай колите, по шосето. Аз, дядото и тя в количката. Той едва върви, ама я тика, сякаш нищо друго няма значение. Отидохме. И да, беше най-хубавият изгрев в живота ми. Не знам дали заради тях и историята им или заради мен, но беше страхотно. А бе дорева ми се, да ти кажа, като избухна онова ти слънце, а те го гледаха като за първи път. Как да ти обясня? После си тръгнах. И животът ми стана друг.
- В какъв смисъл?
- Ами трудно е да се обясни. Нали знаеш? В себе си усещаш, че нещо е станало, а не можеш да го опишеш с думи. Все едно си спал досега. Спал си наяве. Като ти се случи нещо такова в живота, станал си свидетел, не точно участник дори, и няма как да продължиш като досега. Дето вика моя колега сърцето ми се обърна. И е прав. Обърна се.
- А с тях какво е станало, знаеш ли?
- Ами засичах ги още няколко пъти. Усещах ги някак близки вече, та понякога спирах, говорехме си, предлагах им помощ за каквото и да е, но те винаги отказваха. Били добре, нямали нужда от нищо. Мен ако питаш, вярвах им. От какво да имат нужда? Хем ми беше мъчно като ги гледах, хем им се радвах, хем нещо ме стягаше за гърлото. Нали се сещаш? Стяга те и едвам дишаш. Един ден изчезнаха.
- Как така?
- Знам ли. Просто не ги засичах вече. Тя сигурно си е отишла и той какво да търси там. Спазил си е обещанието човека толкоз години, после тя си заминава и това е. Свършило се е.
Ето я и историята. Плътна и жива, сякаш е в сегашно време, а аз съм действащото лице. Търсех си я, а тя ме намери. И сядам да пиша за изгревите на дните ни. На живота ни. А какви изгреви бяха.

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Котка

Мамо, хайде да си вземем коте. Знаеш ли колко ще е хубаво? Умолителната нотка в гласа й ме кара да замълча. Да не казвам това, което веднага ми идва на устата. Сякаш ще я убедя. Сякаш едно дете го интересува колко много цапат котките. И тогава в съзнанието ми изплува спомен. От ония, които те прерязват точно през корема. И ти секва дъхът.
Спомените могат да бъдат ужасно ненадеждни. Променят се в зависимост от светлината. В зависимост от това дали е дневна или нощна. Сутрешна или вечерна. Или пък следобедна. Случайно изречена дума натиска спусъците на миналото в теб. Особено изражение на лицето, нечия усмивка, прокрадваща се в крайчеца на устните, преминала набързо тъга в очите, уловена за един кратък момент. И си там. Назад.
Мислиш си, че си забравил, но се лъжеш. Всичко е там. Всеки един малък спомен, и най-нищожният, от първия ти ден на тази земя. В хаос са, разбира се, разбъркан коктейл от хора, събития и години, без никакъв ред и хронология, но са там. Всяка една въздишка, звучна и беззвучна, следва линията на живота ти, чертае резки по душата, някои повърхностни, други дълбоки. С по няколко шева. Знаеш, че са там, усещаш ги, но щом се опиташ да ги хванеш, отлитат като ято подплашени птици.
На детски лагер съм, от танците. Не помня как сме се заключили в стаята и се налага да скочим през прозореца. Да не закъснеем за репетиция. Скачам върху дълъг гвоздей, който с лекота преминава през чехъла и се забива в ходилото ми. Не помня болката. Наистина. Биха ми инжекция. Малко след това гледам репетициите отстрани с тиха радост.
Имаме репетиция и за пореден път треньорката спира целия състав заради мен. Връща го на изходна позиция. Заради това, че си хапя устните и не се усмихвам. Усмихвай се бе, момиче, ми крещи в лицето. С усилие разтягам устните в гримаса. Другите са ми бесни.
Няколко момичета твърдят, че си слагам чорапи в горнището на банския. Не плача от безсилие и обида. Поне не помня. А бих могла. Такива неща се полагат на децата. Да плачат. Нарязах горнището на малки парчета.
Понякога ходим с баба и дядо да видим сестра ми в детската градина. По това време вече сме разделени с нея. На дядо му заблестяват очите. Помня сините му натъжени очи. Тя носи неговото име.
Имаме котка, но се налага да я закарат на село. Не помня защо. Децата не намират основателни причини за такова нещо. Но помня идеално как в момента, в който тръгнаха, сядам и написвам на един лист защо трябва да я върнат. Описвам дълго и убедително как не ми се яде и всъщност как нищо не ми се прави без нея. Не го прочитам. Изхвърлям листа.
Тръгвам за училище и виждам да прегазват една котка. Имам усещането, че са прегазили нещо в мен. Цял ден в училище ще чувам неистовото й пищене. Когато се прибирам, минавайки от същото място, дълго я търся. Все пак, си мисля, няма къде да отиде, като е блъсната. Не съм съвсем сигурна какво ще я правя, щом я намеря, но я търся упорито. Накрая отчаяно. Не я намирам. Прибирам се с една такава плътна тежест в мен.
Друг път намирам едно малко коте някъде около блока и го прибирам. Не ми позволяват да го взема вкъщи, затова го слагам в един кашон на стълбището. Мъча се да го храня, но то не близва нищо. Казват ми, че няма да оживее без майка си. Аз не вярвам. Нали има мен? Помня колко съм убедена, че ще го спася. Помня и онова нещо, което става в мен като го гледам. Мисля си къде ли е майка му, дали го търси сега, загубила ли го е или го е оставила, понеже е болно. Такива неща си мисля. Нищо, нали сега аз съм му майка. За няколко дена. Намирам го вкочанено един ден с вече празен стъклен поглед. Дълго време след това ще си мисля, че не съм му сложила достатъчно парцалчета за постелка. Че не му е било достатъчно топло. Че съм го уморила от студ. Знам ли.
Другите деца играят навън. Аз съм вкъщи. Обикновено чета. Рядко играя с тях. Рядко излизам. Не знам как да общувам с тях. За котките ми да им говоря, няма да ме разберат. Или пък за книгите. Книгите не могат да те наранят. Но те биха ме гледали странно, ако им говоря това. Не мога да се впиша в детското им безгрижие. И какво изобщо означава детско безгрижие? Някой пипвал ли го е, или помирисвал, или вкусвал? Нещо като дядо Коледа. Всички говорят за него, някои дори вярват, че съществува, но кой го в виждал?
Минути, часове, дни, години. Сменящи се сезони, стотици моменти, които остават там в теб. Отпечатват се завинаги. Спомени, в които можеш да се загубиш без никакво усилие. Призраци, пътуващи с теб във времето. Сякаш нареждаме пъзела на живота си. Някои части се чудиш откъде са, търсиш им мястото много дълго време. А за други първо си намерил мястото. И после идват и те.

неделя, 9 февруари 2014 г.

Обещания


Отваря очи. Затваря ги. Не иска да погледне до себе си и да види, че е било просто сън. Не отново. Толкова пъти я е сънувал, така реална и плътна, съвършено негова, топла и присъстваща. А след събуждането се утаяваше една такава горчивина от болезнената й липса, едно тихо отчаяние от невъзможността на този сън.
Отваря очи. Поглежда надясно. Тук е. Въздъхва от облекчение. Съвсем реална като биещото му до пръсване сърце. Спи точно, както си я е представял. Бързо накъсано дишане, сякаш и насън не може да стои на едно място, по корем, ръцете заровени под възглавницата, косата разпиляна върху нея. Спи като бебе. Невинно и нехаещо за света наоколо. Гледа я и не може да повярва, че е тук. До него. В леглото му. Навежда се внимателно и я вдишва. Вдишва я дълбоко и с наслада. Сигурно така мирише животът. Като нея. На нея. Няма да я буди. Иска да разтегне този момент, колкото е възможно повече. Да я гледа, да попива чертите й, за да ги съхрани в паметта и душата си. Знае колко бързо и лесно избледняват. Не че с нея е възможно. Понякога му се приисква да можеше. Да се събуди някоя сутрин, да я потърси в себе си и да не я открие. Понякога само, много рядко. През повечето време не може да си представи колко пуст би бил животът му, ако не я беше срещнал. Колко безсмислен и бездомен би бил самият той.
А така да го дразнеше в началото. Не можеше да си обясни с какво. Дали с тая присмехулна усмивка, смеещите се очи или острият език, не знаеше. Просто изпитваше непоносимост към нея. Имаше чувството, че му се подиграва. Избягваше да ходи, където знаеше, че ще бъде и тя. А когато се засичаха, нещо в него го караше все да се конфронтират, да спорят, да я засича. Да види влагата в очите й, за да спре. И да си тръгне бързо оттам.
Не знаеше какво му става. Сам на себе си се гневеше, че си позволява да му въздейства така. Никога, с никоя жена не му се беше случвало. Всичко ясно и точно, без драми, обяснения и последствия. И те го знаеха. Толкова години, минавайки безпрепятствено през живота, с такава лекота и безгрижие, и изведнъж това нещо. Толкова години съзнателно беше избягвал усложненията, че в един момент най-самоуверено реши, че опасността е преминала. Не е ли невероятно ироничен този живот?
После нещо стана. Сякаш чу звука от скършването на онова в него, което мислеше, че липсва. Започна да я търси. Да я търси отчаяно и невротично, както наркоман търси дозата си. От усмивката й му се ревеше, а тъгата й се просмукваше и в неговото тяло. Заряза всички останали. Всичко останало. Светът му посивяваше рязко, когато нея я нямаше. А понякога я нямаше за дълго. Тогава място не можеше да си намери. Идеше му да отиде в планината, там горе, на най-високото и да вие, вие. Да изкара това нещо в него, което едновременно го тровеше и държеше жив.
Тези неща никога не завършват добре, казваше единственият му приятел. Гледаше го мрачно и му говореше. Но нямаше никакво значение. Нямаше връщане назад. В пропаст без дъно се беше хвърлил и никакви загрижени съвети не можеха да го върнат на повърхността.
Искаше му се майка му да беше жива. Да отиде при нея и да й разкаже всичко. Или пък да помълчи. Така или иначе тя щеше да разбере. Щеше да сложи главата си в скута й и тя да го милва по косата, докато изсъхне и последната му сълза. Както едно време. Щеше да му каже, че всичко ще се оправи. И после да го попита дали е гладен.
Тя въздъхва в съня си и се обръща по гръб. Не се събужда. Поспи още малко, моли се наум. Като се събуди и ще се разбърза. Долепва ухо до гърдите й и се заслушва в галопиращото й сърце. Може да го слуша цял живот. Слуша го и някаква топлина се разлива по цялото му тяло. Достига до най-отдалечените замръзнали участъци и ги разтопява.
Помни я като малка. Дъщерята на другия му стар приятел. Вече отишъл си. Диво непокорно същество, каращо околните да се съобразяват с него. Да го следват. Не то тях. Малко диваче, което те опитомява с широката си усмивка и забравяш всякакъв яд. Гледа те с онези огромни очи, сбърчило луничавия си нос и не можеш да си спомниш за какво си му се карал.
Знае защо толкова го дразнеше, когато я видя след всичките тия години. Чудесно знае. А така да се противеше в себе си. Направи, каквото можа, за да не пропадне. Всичко, което му беше известно, направи, но напразно. Не можеш да избягаш от съдбата си, както обичаше да казва баща й. Клише, но дяволски вярно.
Затваря отново очи. Яростно ги стисва, както когато беше малък и нещо го уплашеше. Или когато беше разстроен. Вярваше, че като затвори очи и то ще изчезне. Просто ще се изпари. Заслушва се в умореното си старо сърце. Толкова хора, така различни, а сърцата им еднакви. Помпат и изтласкват. „Сърцето представлява кух мускулест орган с възрастови, полови и индивидуални характеристики, който играе ролята на помпа в сърдечно-съдовата система и по този начин поддържа кръвообращението.” Това е. Но и не само това. По дяволите, не само това.
Ще се събудиш, малката ми, ще отвориш очи и ще ме погледнеш. Ще ме познаеш и ще се усмихнеш. Ще ти кажа, че ако понесеш гледката на вехтото ми тяло рано сутрин като тази, значи имаме шанс и занапред. Ти ще ме нахокаш, както си знаеш, а после ще се пресегна за четката на нощното ти шкафче. Ще те реша дълго, дълго, ще подредя косата ти, ще я вдишам, за да запомня аромата й. Ще те целуна по носа, по едното и по другото око, и ще ти кажа никога, ама никога да не криеш луничките си. После ще ми позволиш да те облека бавно и ще закусим заедно. Както всяка сутрин оттук нататък. Ще измислим имената на децата ни, докато те гледам как пиеш кафето си. Знаеш ли, че мога цял живот да гледам как пиеш кафето си? С две тънки пръстчета обхващаш грациозно чашата, а останалите щръкват смешно. Ще ти обещая всички залези до края на дните ни, защото знам колко ги обичаш. Това ще бъде нашият ритуал. Вечер, щом наближи часа, ще отиваме на някое хубаво място, всеки път различно, ще те хващам за ръка и ще гледаме мълчаливо. Изгревите няма да ти обещавам, защото знам колко обичаш да спиш, но аз ще лежа кротко до теб, чакайки те да се събудиш. Ще броя вдишванията и издишванията ти и това ще ми стига. Обещавам. Поне веднъж на ден ще те вдигам високо във въздуха и ще те въртя. Ще те въртя, докато се смееш и пищиш едновременно. Обичам да слушам смеха ти, знаеш ли. Смехът ти ме кара да се чувствам безсмъртен и намерен. Жив ме кара да се чувствам. Вечер ще ти разказвам приказка за лека нощ. Всяка вечер. Различна приказка. Ще ти разказвам, докато гледам сънливите ти очи да се затварят. Ще...
Събужда се. Този път наистина. Около минута му трябва да осъзнае, че е сънувал сън в съня. Сън в съня? Наистина ли има такова нещо? Болката в главата го удря така силно, че бързо се надига от леглото и отива до кафе-машината. Запалва цигара, поглежда чашата с кафе в ръката си и се замисля. Така ли я държеше? Или с три пръста?
Една година, откакто ги няма с баща й. Отваря гардероба да вземе черна риза, но бързо затваря очи. Някой ден ще събере всички тия рокли и ще ги махне. Някой ден. Не сега.

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

Майка

- Извинете, виждали ли сте майка ми?
Учтив, леко плах мъжки глас ме изважда от унеса. Преди няколко минути сядам със сина си на пейката пред детското отделение. Времето е топло и градинката е пълна с пациенти, близките им и случайни хора като нас. Той се заиграва с някакви камъчета по земята, а аз се заглеждам разсеяно в минаващите покрай нас хора и се пренасям в моя си свят.
Точно тогава идва този мъж. Мъж-момче. Хем си личи, че не е вече младеж, хем има нещо невинно в излъчването му. Тъмни живи очи. Приковават те. Объркано изражение като на изгубено дете. Или бито куче.
- Майка ми, виждали ли сте я?
Търпеливо стои пред мен в очакване. И с някаква спотаена надежда. Синът ми изпълзява до мен и се втренчва любопитно в странния човек.
- Не. Мисля, че не.
Най-сетне излизам от вцепенението.
- Загубили ли сте я?
Веднага, щом задавам въпроса, осъзнавам колко нелепо звучи. Но виждам как очите на мъжа бързо се пълнят със сълзи и аха да прелеят. Пристъпва от крак на крак и потрива смутено ръцете си. Поглежда ги, сякаш се чуди какво да прави с тях.
- Загубила се е. Да. Мама я няма.
Боже, сигурно е починала. Човекът е в шок, а аз да се държа така неадекватно.
- Съжалявам за загубата.
Млъквам. Не знам какво повече да кажа. Синът ми пак се връща към играта си, очевидно решил, че няма нищо интересно тук. Мъжът изглежда още по-объркан, постоява малко и си тръгва бавно. Спира за момент, поглежда ни и тръгва пак нерешително.
Гледам го, докато се скрива напълно от очите ми. Това е от ония ситуации, които не мога да анализирам. Още повече без никаква информация. Не знам какво беше това току-що. Отказвам се да гадая и се съсредоточавам върху играта на сина си. С такова удоволствие се е заровил в шумата, с онази чиста детска радост, която после почти напълно изчезва у възрастния. Играе си на някаква негова игра, напълно забравил за света наоколо. Приказва гальовно на камъчетата и листата по земята, в следващия момент ги хока. Имитира ме.
Някаква жена се приближава. Днес явно съм притегателна сила за хората.
- Може ли да седна при вас? Имам петнайсет минути почивка, а не ми се седи сама.
- Да, да, разбира се. Заповядайте.
Жената се отпуска тежко на пейката и се заглежда в момчето ми.
- А този хубавец на колко годинки е?
- Четири.
- Цял мъж. На мама момчето. И аз имам двама, ама те са големи вече, ех. Не живеят тук. Студенти са.
Явно е от бъбривите, досещам се, но вече е късно.
- А и кой ще ти седи в тоя малък град. И пуста работа няма, та няма. Аз работя в ей тая болница вече двайсет и осем години. Санитарка съм.
Не съм я питала, но тя услужливо изпреварва с отговорите. Набира скорост и няма сила, която да я спре. Простенвам наум. Ще трябва да се преместим на друга пейка. Много скоро.
- Ако знаеш колко неща съм видяла покрай работата. Не можеш да си представиш.
- Така ли?
Опитвам се да не съм груба и да не се получи монолог, но така или иначе тя няма намерение да спре, докато не си разкаже историята.
- И хубави, и лоши. А колко бебока са ми минали през ръцете. Не че ми е работата, ама още едни ръце никога не са излишни, нали?
Знам, че това е реторичен въпрос и този път замълчавам. Давам й мислено още пет минути и после се махаме.
- Ето и Каменчо. Беше на годинките на сина ти, когато го видях за първи път.
- Кой?
Тук вече успява да привлече искреното ми внимание.
- Каменчо. Момчето, дето дойде и те пита за майка си.
- Мъжът преди малко?
- А, мъж. Какъв ти мъж, момче си е Каменчо. Нащо момче. На четири години го доведе майка му. Оттогава, както и да го гледаш, минаха двайсет и пет години. Беше едно слабичко, слабичко. Ще се счупи. И бледо, слънце не виждало. Много срамежливо. Името си не можеше да каже. Все се криеше в майка си. Стискаше я за ръка, не я пускаше.
- А какво е станало с майка му? Търсеше я. Помислих, че е умряла.
- Търси я, да. Търси си я Каменчо. Дойдоха тогава уж заради него. Бил много болнав, не ядял, да го видели докторите, да го изследват. Ама мен ако питаш така си го беше намислила тя. Нищо му нямаше на детето. Само дето беше злоядо. Казала му, че отива за сладолед и не се върнала.
В моменти като този не мога да отвръщам с нищо смислено, затова мълча.
- Тогава сякаш нещо му стана. Там в главата. Онзи ден, когато тя си тръгна, то я чака до вечерта. Там, дето го беше оставила. Не помръдна и сантиметър. Отказваше да яде, да спи, да говори. Онемя направо. Току повтаряше само, че майка му казала да я чака и толкоз. Ей, голям инат беше. Как ли не го карахме да хапне, хитрувахме, молихме го, трохичка не сложи в устата си няколко дена.
- А разбра ли се какво е станало все пак с нея?
- Ами после дълго време вървяха приказки, че заради някакъв мъж го оставила. Проклетникът не искал детето. Та заради него. Ама няма и няколко седмици и се хвърли под влака.
- Заради мъжа?
- Ааа, да ти кажа, не ми се вярва. Казват, че от мъка по детето. Мъка и срам. Градът е малък. Всичко се разчу много бързо. Родителите й се поболяха и си отидоха един след друг. Каменчо беше даден в един дом наблизо, ама така и не беше осиновен. Сигурно заради това в главата. А и то не искаше и да чува за друга майка. Душицата, така и не му казаха, че няма да дойде.
- Защо не се е върнала за него, щом е съжалила, вместо да се убива?
- Ех, едно време беше друго. Други времена, момиче, сурови. Като го остави тогава, няколко дена го гледахме тук и до една седмица му бяха оправени документите, и айде в дома. И да е мислила да си го вземе после, късно е било. Даа, късно. Ей тъй, като твоето момченце беше голямо. Ама слабичко едно. И като порасна го напъдиха от дома, и все тук се навърта. Край болницата. Върви и разпитва хората за майка му. Чака я, завалията. Колко години ще станат. Аз да вървя, че почивката ми свърши. Пък ти не се плаши от Каменчо, ако дойде пак. Той е кротък. Хората тук го знаят. Няма страшно.
Как да няма страшно? Страшно ти става на душата, тежко едно такова, сякаш нещо я стисва, и стиска, стиска.
- Мамо, не можем ли да го вземем тоя Каменчо у дома? Да си му майка и на него и да си гледаме, а?
Синът ми ме гледа с широко отворени очи, развълнуван от идеята. Чул е цялата история и чисто по детски веднага е намерил решение.
- Не можем, мамо. Той чака майка си. Тя му е казала, че ще се върне. Представи си, че го вземем, а тя дойде да го потърси.
- Тя ще дойде ли бе, мамо?
- Ще дойде, разбира се. Щом е обещала, ще дойде. Как иначе. Майките винаги се връщат.
Прегръщам го силно и видимо поуспокоен се връща към играта си.
Проследявам с поглед една самотна сянка, сновяща между пейките. Момчето, което търси майка си. Чака я. Търпеливо и вярно. Съзнанието му е спряло растежа си на ония четири години, когато нещо се е пречупило там вътре. Часовникът е отказал да тик-така. Светът е спрял за него. Всичко е застинало. На пауза. В очакване на нея. Центърът на вселената му. Оста, около която се върти. И ще я чака до края. Със сигурност. Какво значение имат десет или трийсет години?
- Мамо, аз мразя сладолед. Не искам повече да ми купуваш.