Котка

Мамо, хайде да си вземем коте. Знаеш ли колко ще е хубаво? Умолителната нотка в гласа й ме кара да замълча. Да не казвам това, което веднага ми идва на устата. Сякаш ще я убедя. Сякаш едно дете го интересува колко много цапат котките. И тогава в съзнанието ми изплува спомен. От ония, които те прерязват точно през корема. И ти секва дъхът.
Спомените могат да бъдат ужасно ненадеждни. Променят се в зависимост от светлината. В зависимост от това дали е дневна или нощна. Сутрешна или вечерна. Или пък следобедна. Случайно изречена дума натиска спусъците на миналото в теб. Особено изражение на лицето, нечия усмивка, прокрадваща се в крайчеца на устните, преминала набързо тъга в очите, уловена за един кратък момент. И си там. Назад.
Мислиш си, че си забравил, но се лъжеш. Всичко е там. Всеки един малък спомен, и най-нищожният, от първия ти ден на тази земя. В хаос са, разбира се, разбъркан коктейл от хора, събития и години, без никакъв ред и хронология, но са там. Всяка една въздишка, звучна и беззвучна, следва линията на живота ти, чертае резки по душата, някои повърхностни, други дълбоки. С по няколко шева. Знаеш, че са там, усещаш ги, но щом се опиташ да ги хванеш, отлитат като ято подплашени птици.
На детски лагер съм, от танците. Не помня как сме се заключили в стаята и се налага да скочим през прозореца. Да не закъснеем за репетиция. Скачам върху дълъг гвоздей, който с лекота преминава през чехъла и се забива в ходилото ми. Не помня болката. Наистина. Биха ми инжекция. Малко след това гледам репетициите отстрани с тиха радост.
Имаме репетиция и за пореден път треньорката спира целия състав заради мен. Връща го на изходна позиция. Заради това, че си хапя устните и не се усмихвам. Усмихвай се бе, момиче, ми крещи в лицето. С усилие разтягам устните в гримаса. Другите са ми бесни.
Няколко момичета твърдят, че си слагам чорапи в горнището на банския. Не плача от безсилие и обида. Поне не помня. А бих могла. Такива неща се полагат на децата. Да плачат. Нарязах горнището на малки парчета.
Понякога ходим с баба и дядо да видим сестра ми в детската градина. По това време вече сме разделени с нея. На дядо му заблестяват очите. Помня сините му натъжени очи. Тя носи неговото име.
Имаме котка, но се налага да я закарат на село. Не помня защо. Децата не намират основателни причини за такова нещо. Но помня идеално как в момента, в който тръгнаха, сядам и написвам на един лист защо трябва да я върнат. Описвам дълго и убедително как не ми се яде и всъщност как нищо не ми се прави без нея. Не го прочитам. Изхвърлям листа.
Тръгвам за училище и виждам да прегазват една котка. Имам усещането, че са прегазили нещо в мен. Цял ден в училище ще чувам неистовото й пищене. Когато се прибирам, минавайки от същото място, дълго я търся. Все пак, си мисля, няма къде да отиде, като е блъсната. Не съм съвсем сигурна какво ще я правя, щом я намеря, но я търся упорито. Накрая отчаяно. Не я намирам. Прибирам се с една такава плътна тежест в мен.
Друг път намирам едно малко коте някъде около блока и го прибирам. Не ми позволяват да го взема вкъщи, затова го слагам в един кашон на стълбището. Мъча се да го храня, но то не близва нищо. Казват ми, че няма да оживее без майка си. Аз не вярвам. Нали има мен? Помня колко съм убедена, че ще го спася. Помня и онова нещо, което става в мен като го гледам. Мисля си къде ли е майка му, дали го търси сега, загубила ли го е или го е оставила, понеже е болно. Такива неща си мисля. Нищо, нали сега аз съм му майка. За няколко дена. Намирам го вкочанено един ден с вече празен стъклен поглед. Дълго време след това ще си мисля, че не съм му сложила достатъчно парцалчета за постелка. Че не му е било достатъчно топло. Че съм го уморила от студ. Знам ли.
Другите деца играят навън. Аз съм вкъщи. Обикновено чета. Рядко играя с тях. Рядко излизам. Не знам как да общувам с тях. За котките ми да им говоря, няма да ме разберат. Или пък за книгите. Книгите не могат да те наранят. Но те биха ме гледали странно, ако им говоря това. Не мога да се впиша в детското им безгрижие. И какво изобщо означава детско безгрижие? Някой пипвал ли го е, или помирисвал, или вкусвал? Нещо като дядо Коледа. Всички говорят за него, някои дори вярват, че съществува, но кой го в виждал?
Минути, часове, дни, години. Сменящи се сезони, стотици моменти, които остават там в теб. Отпечатват се завинаги. Спомени, в които можеш да се загубиш без никакво усилие. Призраци, пътуващи с теб във времето. Сякаш нареждаме пъзела на живота си. Някои части се чудиш откъде са, търсиш им мястото много дълго време. А за други първо си намерил мястото. И после идват и те.