неделя, 22 февруари 2015 г.

Как ги правят такива?

Мама се качи на покрива, за да простре прането. Беше слънчев ден. Сирените виеха. Себина отиде с другите в мазето. Сигурно е било някакво шесто чувство. Тръгнаха да се търсят по едно и също време. Майка ми остави прането на покрива и заслиза надолу точно, когато Себина се качваше и идваше да я търси. Взривът удари и двете точно, когато се намериха. Утробата и нейният плод. Себина не умря веднага. Беше гимнастичка. Искаше да спечели златен медал на Олимпийските игри. Казах, че ще й намеря най-добрите изкуствени крака на света. Някой откри една от маратонките й. Тези, които светеха. Направих най-глупавия облог със себе си. Докато светлинките на маратонката светят, тя ще е жива... И изгубих.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Само една

Пред теб събличам се до болка истински, единствено усмивката оставям. Докосванията ми пак са необмислени, в писмата си сконфузено се преповтарям.

И не, че не искам да се загубя в косите ти - разлюлян водопад от мед и от слънце - но само изплетен от сънища поглед в очите ти може да свие страха ми до зрънце.

И само погалих нежно дланта ти - сами във колата - не мога пред всички - и те оставих да тръгнеш в тъмата, в тази нощ - по женски толкова ничия.

Защо ми е трудно да надвия ума си? Освен любов и малко кураж да добавя. Ще те докосвам пак отново в съня си докато... не мога наяве.

Открих все пак у себе си бог - по-силен, по-млад, по-нов наместо празната бездна... Да - вярно е! Няма никаква първа любов. Има само една... И последна.

Йовко Ламбрев

20 декември 2004
София

сряда, 4 февруари 2015 г.

Илия

1. Изгрев или залез?
Изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Вечер.
3. Най-хубавото нещо, което си виждал в живота си?
Морето и плажовете в Гърция.
4. Важна ли ти е самотата?
Не обичам самотата и в този ред на мисли не ми е важна.
5. От какво изпитваш тъга?
От раздялата с любими хора.
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Че ми предстои още един ден изпълнен с изненади, кои приятни, кои не чак толкова.
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Че идва момент на заслужена почивка след натоварения ден.
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Не, според мен нещата се случват, когато им дойде времето.
9. Какво те уморява?
Завистта у хората и желанието да смачкат всеки, който е успял в нещо.
10. Изгубвал ли си се някога? (и в двата смисъла)
В буквалния смисъл- да, в планината, защото не съм планинар :), в преносния- не. По- скоро съм бил на кръстопът, но съм успявал да взема решение как да продължа напред.
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Да. Близките хора, които загубих наскоро.
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Вярата в доброто и в истинските хора, които ме карат да им се възхищавам.
13. Кое е страшното в живота? За теб самия.
Смъртта.
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?
Да, има няколко човека, на които искам да кажа някои неща, но едва ли ще го направя.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрал?
Търпелив.
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си?
На добро отношение и уважение към другите.
Илия Костов, 31г., учител, гр. София.

вторник, 3 февруари 2015 г.

До самия край



Той я познава
от не знам колко години
и си помисли тогава
още при първия поглед
и краткото ръкостискане
„Приятно ми е”
че по-хубаво нещо не е виждал
и начинът по който се дразни
на шегите му неуместни, често жестоки
и изкарва най-лошото от нея-
това й е най-силната поезия
и колкото и рядко тя да го прегръща
той не я поглежда а задържа дъха си
защото ако я вдиша или се взре в очите й
макар за секунда ще трябва
да не я пусне
И винаги бе наблизо не прекалено
но достатъчно поне един път в годината
да я вижда и това му стига
И никога няма да й каже че я сънува
и му се иска да я вдигне
и завърти за да чуе смеха й
и да я погали от вътрешната
страна на дланта
и да й направи сутрешно кафе
и да я попита как го пие
и да проследи с пръст очертанията
на скулите й и да види отблизо
от пет сантиметра да кажем
присмехулните й тъмни очи
да усети острите й лакти
и да може да й обясни защо е такъв
а не инакъв и че не е лош и груб всъщност
или пък е но с нея може да е добър би могъл
да и щедър а не саркастичен
и нараняващ хората
Но това няма да се случи
защото той никога няма да й каже
нищо от това
и тя никога няма да разбере
за тази негова свещена тайна
която той пази така ревниво
дори от себе си
И така до самия край

понеделник, 2 февруари 2015 г.

Къде


на отишлите си и оставащите
  
Къде пристигат ония, които си отиват,
защото пристигат някъде, нали?
А ние тук оставаме, все така оставаме
внезапно счупени и малко или много по-сами.
Умиваме очите после, стаите оправяме
и сякаш без да искаме следите техни заличаваме,
свещите запалваме, ритуалите си спазваме.
Кого (освен пък себе си) умело заблуждаваме?
Животът, казват, продължава,
но не съвсем, не, не съвсем
и бързо съкрушен го осъзнаваш.
И нищо не е никак същото,
опустяла е вече къщата,
а ние сме други, различни,
нали няма как да е иначе.
Чудим се какво да правим с вещите
пръснати навсякъде- дрехите,
обувки, очилата, недовършена книгата,
четка за зъби и други неща оставени,
за да ни напомнят трайно за липсата
на ония, отишлите си, но не забравяме
да им поливаме грижливо цветята,
книгата да довършим и да затворим,
и да почистваме внимателно очилата.
И някой ден, когато от умора
така събирана в душата, решим,
че повече наистина не можем,
важно е и трябва да си спомним
и да се вгледаме в очите на децата свои,
в полета на чайката, орела,
в лястовичите гнезда отново оживени,
в себе си дори и видим,
че никъде не са пристигнали отишлите си,
не сме сами и те са тук със нас, обгрижващи
безплътно и безмълвно винаги,
докато по пътя наш си крачим неуморно, дишащи,
в смелост, в страх, но пък обичащи
и живота пред смъртта избираме.

Стената


Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.

Борис Христов