Къде

на отишлите си и оставащите
  
Къде пристигат ония, които си отиват,
защото пристигат някъде, нали?
А ние тук оставаме, все така оставаме
внезапно счупени и малко или много по-сами.
Умиваме очите после, стаите оправяме
и сякаш без да искаме следите техни заличаваме,
свещите запалваме, ритуалите си спазваме.
Кого (освен пък себе си) умело заблуждаваме?
Животът, казват, продължава,
но не съвсем, не, не съвсем
и бързо съкрушен го осъзнаваш.
И нищо не е никак същото,
опустяла е вече къщата,
а ние сме други, различни,
нали няма как да е иначе.
Чудим се какво да правим с вещите
пръснати навсякъде- дрехите,
обувки, очилата, недовършена книгата,
четка за зъби и други неща оставени,
за да ни напомнят трайно за липсата
на ония, отишлите си, но не забравяме
да им поливаме грижливо цветята,
книгата да довършим и да затворим,
и да почистваме внимателно очилата.
И някой ден, когато от умора
така събирана в душата, решим,
че повече наистина не можем,
важно е и трябва да си спомним
и да се вгледаме в очите на децата свои,
в полета на чайката, орела,
в лястовичите гнезда отново оживени,
в себе си дори и видим,
че никъде не са пристигнали отишлите си,
не сме сами и те са тук със нас, обгрижващи
безплътно и безмълвно винаги,
докато по пътя наш си крачим неуморно, дишащи,
в смелост, в страх, но пък обичащи
и живота пред смъртта избираме.