Доза

Сиви голи улици, осезаема липса на сняг, който поне за малко да затрупа хроничната тъга на малкия град, силен вятър, вдигащ всичкия прахоляк във въздуха. Вдишваш го с целите си дробове и крачиш бързо. Над сградите в далечината съзираш част от изгрева. Късче красота. Късче съвършенство. Единственото истинско нещо наоколо. Хора, болнични коридори, лекарски кабинети, купища народ пред тях. Намръщени лица, сериозни, изнервени, угрижени, усмихнати, спокойни, жизнерадостни. Всички цветове на дъгата. Срещаш ги, поздравяваш, няколко разменени реплики, "Весели празници" и отминаваш. Навярно няма да ги срещнеш никога повече. Странно усещане. Съдба. Всеки в коридора си, докато не се пресечете някъде из житейските пътеки. И после продължавате. И пак така. Бързаш. Винаги има основателна причина. Нямаш време да видиш късчето изгрев, онова безкрайното синьо горе, което ти носи безметежност, щом се сетиш да погледнеш. Нямаш време да забележиш много дребни неща, детайли, които биха те изкарали от коридора ти, биха те изблъскали грубо дори. Не се знае кога ще имаш време. Покрай това пропускаш себе си. Пропускаш живота си. Пропускаш още един изгрев или залез, още една среща със себе си. Като слепци се бутаме, без да се виждаме. Като глухи си викаме, без да се чуваме. Като сутеньори оглеждаме и опипваме телата си, пропускайки душата. Грижим се за обвивката, наказваме с глад ядрото. Обричаме ги на студ и мрак.
Млад баща и момченце на три или четири. Пристигат пред кабинета, питат кой е последен и сядат да чакат. Бащата съблича внимателно детето, докато му шепне нещо явно успокоително. Леко уплашено, то се вкопчва в бащата. Сигурният остров. Безусловната закрила. Мъжката нежност. Сурова мекота. Бащинска. Трогателни са, защото не знаеш кой е по-уплашен. Защото, въпреки страха си, той успокоява сина си, прегръща го, дава му онова, от което той самият има нужда.
Наблюдавам ги с интерес. Не крадешком. А право в тях. Изучавам ги, лицата, очите, ръцете им. Жестовете, мимиките, усмивките и смръщванията. Всичко е важно. Децата така гледат. Втренчват се невъзмутимо в теб и те сканират. Нищо не пропуска детският поглед. И нищо не може да го излъже. Повечето възрастни гледат крадешком, внимателно, да не ги видят. Като крадци. Някои професионални дори. Неведнъж съм спипвала и заклещвала нечий поглед така. Или продължават нахално, или се извръщат смутени.
Бащата и момчето. Цветно петно сред сивотата. Не можеш да не се изкушиш. Доза човечност. Нежност. Топлина. Скоро ще усещаме остър дефицит от тях. Ще имаме нужда от ежедневна доза, за да оцелеем. Минимална такава. За душата. Ще я търсим жадно навсякъде около нас, в хора и ситуации. Ще е по-необходима от храната, дрехите и лекарствата. Ще се открива все по-трудно, защото ще ставаме все по-глухи, слепи, все по-безчувствени и с гладуващи души. Други неща ще стават все по-важни. Стават. Вече стават. Станали са. Ще си търсим дозата като отчаяни наркомани сред морето от ония равнодушните, наяве спящите. Ще разменяме всичко за нея. Ще е безценна и необходима като въздуха, който дишаме. Онова мъничко нещо без име, което те стопля отвътре. Изкарва те от този свят поне за малко. Неопределен копнеж по нещо, загубване и намиране едновременно, отплаване и завръщане. Кулминацията на всичките ти празноти. И самоти. Есенцията на смисъла, който търсиш цял живот.
Търся им очите. И на двамата. Очите могат да ми говорят дълго. Умея да ги слушам и те ми говорят тихо. Важните неща винаги се казват тихо. Шепнешком. Трябва да се напрегнеш, за да ги чуеш. Не вярвам на някой, който крещи, който си казва истините на висок глас. А най-важните неща се казват мълчаливо. С очи например. С ръце. Възхищавам се на художници, които рисувайки човешко лице, вкарват в погледа онова нещо, което го прави истински. Човешки. Очи с душа. Или фотографи, които изтръгват онзи поглед. Не на самодоволни бозайници или съблазнителни хиени, а онзи редкия, който се забелязва и изчезва за част от секундата и изкуството е да го уловиш.
Бащата се навежда на нивото на сина, поглежда го в очите и му се усмихва. Казва му нещо, след което си потъркват носовете един в друг. Някаква си тяхна закачка. Сломяващо, разтопяващо до степен локва. Този момент ще е пред очите ми цял ден. Цял живот. Този съкровен, интимен момент, който събужда нещо в теб. Нещо безутешно, каращо те да се луташ като изгубен, докато не си намериш дозата.