Безсъние

Събужда се през нощта по никое време. Както обикновено. Чака търпеливо няколко минути в леглото с надеждата, че сънят отново ще го обгърне милостиво. Не. Няма. Отмята рязко завивката и стъпва на ледения паркет. Раздразнението от тези постоянни еженощни събуждания вече е отминало. Още преди няколко месеца. Сега изпитва някакво тихо примирение. Не че има някакъв избор. Тази теория с винаги съществуващия избор е пълна глупост и той чудесно го знае. Да, има избор да си сипе топло мляко за сън или една водка. Да почете книга или да се разходи из миналото си. Ей такива избори. Дребни на пръв поглед, но важни в дългосрочен план. Няма безсмислени избори и решения. Всеки си има мястото в живота ти. И тежестта. Вземаш по стотици на ден и си пишеш историята. И бъдещето. Това е.
Сипва си една водка, запалва цигара и сяда пред печката. Почти му е хубаво. Знае, че този безумен режим на будуване и спане ще го довърши скоро, но поне да извлече някакво удоволствие от това.
Мисълта му блуждае сънливо и все се връща на онова място. При нея. Понякога я сънува, но сега е буден и пак я намира. Не знае как да спре това и не е сигурен дали иска. Сладка болка. Мазохизъм.
Не разбира поведението й. В един момент открехва леко вратата и го вика закачливо с пръст, а в следващия я затръшва под носа му. Тези игри го объркват и уморяват. Вече не е на ония години. Но тя е малка и й се играе. Или кой знае. Жени. Какво иска от него? Изсмива се горчиво в тъмното. И отпива бързо една изгаряща глътка. За себе си със сигурност знае, че не иска тези игри. Няма нужда от тях. Вече не. И време няма. Иска...иска...замисля се какво иска. Иска нещо истинско. Да го види с очите си, да го пожелае, да го пипне, за да се увери в реалността и плътността му. Иска да се чувства смислен, да се усети самият той истински и жив, до мозъка на костите си. Иска да усети нещо, което не е сигурен дали някога изобщо е усещал. Да държи в ръцете си нещо, което никога не е имал. Да пречупи онова в себе си, което досега го е карало да бяга. Защото знае, че случи ли се, няма връщане назад. Няма да е същият. Никога повече. Но се страхува. Страхува се дали изобщо би се съхранил в такъв случай. Знае на какво е способен или си мисли, че знае. А ако не знае? Ако това е някакъв паралелен свят, в който дори не е надниквал? Ако е място, на което не е стъпвал и толкова му хареса, че да не иска да се върне после? Защото неизбежно ще трябва да се върне. Винаги така става. Там не може да остане. По дяволите, някой някога е решил така и той с жалката си човешка сила не може нищо да направи. Ето ти "винаги имаш избор". Не, понякога нямаш. Просто нямаш. Правилата са си правила. Тия на живота. И на онова обетованото място. Нещо като Невърленд. Вечно младият Питър Пан. Какво не би дал да отиде дори за мъничко там. Онова място между съня и събуждането, където все още си в плен на съня... Май така беше. "Там винаги ще те обичам." Някой казвал ли му го е? Някога? Не, не може да забрави такова нещо.
А му се искат простички неща. От другите вече е уморен. Иска му се понякога като се събужда така по никое време през нощта да има кой да поседи с него пред печката. И да, би пил топло мляко с него. И да си говорят за онзи паралелен свят. Да се хващат за ръце и да пристъпват понякога в него. Като две палави деца, вършещи нещо забранено. Само за малко. И после да се връщат. Ще спазват правилата. И ще им е достатъчно. Нали ще се връщат заедно.
Замисля се откъде знае за това забранено място, този таен свят, щом не е бил никога там. Леко му се свива сърцето и му се учестява пулса. Сега си спомня, че някога, много отдавна почти беше стигнал до него. С нея. Не тази, за която не спи сега, а оная, забранената. Нея си я е забранил по всякакъв начин. Само мисълта за нея го кара да се чувства зле. Физически зле дори. Мисълта за нея е токсична, силно заразна и унищожителна. Мисълта за нея го кара да си сипе още една, пълна до горе, чаша и да запали нова цигара. Ръцете му се разтреперват като на старец. Заглежда се в огъня, без да отмества поглед, докато не му защипе на очите. От огъня, разбира се. За нея отдавна не плаче. Някога плакал ли е изобщо? Помни тъпата пулсираща болка от липсата й после. Излъган от обещанието й за онзи свят. С тях двамата. Но сълзи?
Понякога тя се появява сякаш от нищото, загрижена за живота му. През година-две. Твърди, че го обича и го мисли. Разпитва го внимателно за жени и др. работи. Сякаш има право. Оглежда се несъзнателно. Тя тук ли е? Не е. Нито в леглото, нито в живота му. Тогава няма никакво скапано право да се интересува от него.
Държи се нормално с нея, но не показва никаква топлина. Студ не, но не и топлина. Леко равнодушие. Не я разпитва за живота й. За мъжете й, за нощите й. Не я пита буди ли се нощем, за какво мисли, дали още обича да й решат косата. Дали още обича залезите, дали още се смее до сълзи или плаче скришом от другите. Не я пита още много неща, които иначе, при други обстоятелства би я питал цял живот. Защо да я пита? Какъв е смисълът? Само болка и пустота би получил от отговорите. Никакви компромиси повече. С чувствата си.
А да е такова дете. Тя. Беше. Беше-поправя се яростно. Може и още да е, но не с него. Присмехулни очи, момичешка безгрижна усмивка. Така му се радваше. Като на коледен подарък. Дългоочакван коледен подарък. И все го прегръщаше. Последният път, като я видя, беше като изгубено дете. Уплашено, изгубено дете, със счупен поглед. Не я попита нищо. Не искаше да знае. Той не е в живота й, следователно не го интересува какво става. Не иска да знае филмите й. Драмите й. И все пак изглеждаше така...така...Не може да го назове. Това е от ония неща, които не иска да назовава на глас, за да не станат реални. Каже ли го и току-виж се визуализирало, придобило плът и кръв и поиска да живее. Да си иска своето. Минавал е по тоя път. Не отново. По-добре да си стои там, в 3ч през нощта пред печката, сам и да си мисли за тези неща. Отколкото...
През всичките тия години тя не изгубва дирята му. Кратки интервали. Дълги. Но го търси. И го намира. Не в онзи смисъл, но го намира донякъде. Все тя. Той нея никога. Правило номер 1 в живота му. В това е безкомпромисен. Мина времето, когато се пропукваше. Когато падаше стената и...Знае, че някой ден и тя ще спре. Може да е след години, но ще спре. Няма как иначе. Когато се увери напълно, че той няма нужда от нея. Че за него тя е никой. Някой, който е съществувал, но вече го няма. Така е по-добре. Всеки в посоката си, в коридора си. Две линии се пресичат веднъж. Ако не са успоредни. И оттам насетне могат само да се отдалечават. Все повече." Нищо в мен не е така силно, колкото някога е било към теб." Така й каза веднъж.
Трябва само себе си да увери в това. Но има време. Толкова нощи напред. Става тежко и отива до изстиналото легло. Утре всичко ще бъде наред. Не лоша мантра. Наред. В този свят, на това място, в неговия живот. Само да поспи. Без сънища.