неделя, 23 май 2021 г.

Вярвам в теб

 Миналото лято започнах книга, която не вярвах, че ще довърша. Започнах я, както всяко друго нещо, което започвам - защото не можех другояче. И я паузирах в един момент, още в началото. Усещах, че просто не мога да продължа. Прословутото писателско блокиране, предполагам.

За всяко нещо си има времето в тоя живот, вярвам. Време за съшиване, време за раздиране. Нужно е търпение и това е. Оставяш го настрана и чакаш. Учиш се на тия неща в движение, както за всичко друго.
В началото на тази година писах на Силвия Чолева - знаех, че е прочела "Кая" и исках да разбера мнението й за нея. Беше ми важно. Започваше така:
"Книгата е много добра!
Тук-там бих редактирала дребни неща, но цялостно е чудесна. Пишете ли следваща?"
И нещо натисна спусъците ми. Just like that. Същия ден седнах, отворих тефтера и продължих оттам, откъдето бях спряла преди месеци. Все едно е било преди малко.
За какво се говори в тази книга? Питат ме немалко хора. Ръкописа не са чели дори най-близките ми този път, така се случи. За какво наистина?
Това са неща, за които съм мислила винаги, откакто се помня. Те са неизменно в мен, в битието ми, в съзнанието ден след ден, но не можех да ги изкарам на повърхността. Да ги синтезирам в няколко изречения. Адски фрустриращо чувство. Напипвам ги, чувствам отчетливо присъствието им, но дотам.
И в един момент си благословен. Някой те пита съвсем случайно "пишете ли следваща" и бентът се отприщва. И не можеш да спреш, докато не стигнеш края.
Книгата е за въпросите в живота, не за отговорите, това е сигурно. За опитите ни и за грешките, но най-вече за непрестанните опити въпреки грешките. За човешките ни слабости и колко е важно да ги приемаме, и да си простим, че сме човеци, и да продължаваме напред с любов и упование. За трудността да си човешко същество, трудността да си родител, понякога изпилена до безобразие, трудността да си дете на родителите си, трудността да не си вече дете. За загубите и разделите, и белезите, които те оставят по телата и в душите ни. За дреболиите и случайностите по пътя ни, които не са нищо друго освен Божие откровение. За тишината, в която е притихнала Истината за нещата. За Пътя ни. Отиване, връщане.
И разбира се, за онзи момент, когато наистина, наистина не можеш да продължиш нататък, където и да е това нататък, но в последния момент виждаш светулката в непрогледния мрак, която сякаш ти казва:
Вярвам в теб.
И продължаваш със сетни сили, макар и влачейки се, докато се изправиш в един момент. Защото е толкова важно, когато си спрял да вярваш в себе си, някой да продължи да вярва в теб. И този някой да е онзи, който наднича от огледалото.
-
Когато, час по-късно беше в леглото си и гледаше сивия таван, без да го вижда, се сети за нещо. Взе телефона си и написа:
„Как е възможно в един момент да вземеш най-твърдото решение в живота си, твърдо и непоклатимо като скала, а малко по-късно, понякога дори час по-късно, да го пренебрегнеш, да плюеш на него все едно някой друг, а не ти самият преди е казал: Това – никога.“
Отговори й съвсем кратко:
„Така сме ние, хюмъните.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар