МИНУВАЧ - Дамян Дамянов

Върви си той и си говори нещо.
Кому говори и какво - не знам.
Но тъй е смешно и е тъй зловещо
един човек да си говори сам.
Какъв е? Кой е? Луд? Пиян? Нещастен?
Отровен от любов, от скръб, от ром?
Или бездомник, в цялото пространство
намерил най-същинския си дом?
По дяволите! Толкоз ли е важно!
По-важното е друго: все мълчал,
човекът нещо имал е да каже
на всички ни, но друг път не посмял
да викне гласно обич и омраза
и с едного да раздели скръбта,
на себе си сега той всичко казва.
На себе си, а всъщност на света.
На този свят, тъй пълен и тъй празен...
На този свят с лица безброй, но...
Върви човекът сам и си приказва
от тези всичките лица с едно.
Със онова, което откровено
ще му отвърне с негов собствен глас.
Човек говори с цялата вселена.
Човекът мен е търсил, него - аз.
Да си разкрием всичките човешки
горчилки, и възторзи, и мечти...
Човек върви и си говори нещо.
Не му се смейте! Няма нищо смешно!
Това сме всички: той и аз, и ти.