Временно

По-голяма е от мен с десет години поне. Нещо като по-голяма сестра. Временна по-голяма сестра. Нели. Слаба, със смугло лице, леко дръпнати очи, високи скули, изпитателен поглед, къса коса. Живее в Чарлстън, Южна Каролина. Иначе от Узбекистан. Както казват, никой не идва случайно в живота ти. Предполагам съм имала нужда от нея по някакъв начин. И за хубавото в отношенията ни, и за другото. Не е за вярване, че са минали толкова години оттогава. Десет поне.

Отивам на студентска бригада в САЩ за пет месеца. С нея се запознаваме още в първите дни. Работим в един хотел. В началото ми изглежда студена и дистанцирана. Доколкото знам такава, каквато съм аз в очите на другите. Дръпната е и се държи така, сякаш съм натрапница. Не помня точно момента, в който започва да се грижи за мен. Да ми помага в работата, когато изнемогвам. Да ми носи нещо вкусно, но най-вече домашно приготвено, разбира се мърморейки как ще се счупя от слабост. В онези месеци действително нямам време за пазаруване, нито за хранене. Прибирам се в България с отчетливо броящи се ребра. Но това е друга история. Понякога с нея успяваме да си откраднем по някоя минута почивка в задния двор на хотела. Говорим си за миналото, настоящето е ясно. Разказва ми за трудния живот в страната й, на моменти звучащ като фантастична приказка, но не от ония със щастливия край, за годините й на стюардеса. За децата й.  Когато тръгва за Америка, използвайки професията си, понеже е забранено излизането от страната, оставя дъщеря си в бебешка възраст. Не я е виждала от няколко години. Показва ми нейни снимки, също и на момчето й. Показва ми ги с гордост в погледа, в блестящия й от сдържани сълзи, поглед. И това е всичко, което има от тях в онзи момент. За такава липса не може да се говори. За нея мълчим. Тя е невъзможна за понасяне, но плътна и реална като болка. Питам я не е ли изпитвала страх при полетите си навремето. След като родих започнах да се страхувам за първи път, ми отговаря. Да не останат децата ми без майка. Тогава не бях сигурна какво точно ми казва. Нямах деца още, за да знам.

Не мисля, че ме е виждала разстроена често. Трудно би могъл да долови това човек отстрани. Единици са хората, които виждат отвъд фасадата ми, но по някакъв начин тя се научава да ме усеща. Леката влага в очите, едва доловимото треперене на ръцете, пресилената усмивка й говорят повече от всякакви думи. Гледа ме, гледа ме и току въздъхне. Пази се повече, настоява. Не отваряй сърцето си за всеки. Споделила съм й как нещо или някой ме е огорчил, и типично като по-голяма сестра ми предава уроците на живота. Как да й обясня, че така не става. Сам трябва да минеш по този път, по своя си път, да падаш и да ставаш, да се ожулваш и кървиш, да се влачиш и да спираш дори, а сърцето да си учи уроците. Или пък да не ги учи. Затова стоя срещу нея и се усмихвам. И се съгласявам. За всеки случай ми го повтаря често, докато съм там. Но пък, ето след толкова години си спомням за това. За нея.

Мога много да разказвам за общите ни моменти, но друго е по-важно в тази история. Напоследък си мисля за всички ония хора, които минават през живота ни. Някои се задържат за дълго, други си отиват така бързо, както са дошли. Едни почти не можеш да извикаш в спомените си, а други оставят такива следи, че самата мисъл за тях те пробожда там вляво. Разбира се, всички копнеем да бъдем от вторите за другите хора. Но си мисля, че то това и да го искаш неистово, все тая. Или се случва, или пък не.

Срещащ някого и се чудиш как си живял преди без него. Има такива хора. Осмислят живота ти и го осветяват. После си отиват, понякога така, почти без предупреждение. И сякаш отнасят част от теб. В такъв момент е трудно да си обясниш сам на себе си защо. Защо изобщо са се появили, за да си тръгнат. Но смислена причина има. Вярвам го. Пъзелче по пъзелче да се наредиш. Да се намираш. И то не веднъж завинаги, а цял живот. Отново и отново. До края. При всяка една такава среща. И да се учиш, разбира се. Уроци има много, толкова, колкото са сигурно хората по земята.

Знам, че никога повече няма да я видя. Временната ми по-голяма сестра. Знам, че няма да видя повече усмивката в очите й, да чуя загрижения й глас, да усетя прегръдката  на жилавите й неуморни ръце, да седнем за няколко минути почивка и да ми разказва болките си. Да помълчим за тях. Не знам къде е, какво прави, но пишейки сега, в този момент за нея, аз я виждам. Съвсем същата, каквато е в спомените ми. Може би това е то. Може би хората, които си мислиш, че завинаги са си отишли, всъщност продължават да са с теб. Имат си своето място в пъзела на душата ти и никое друго парченце не може да го заеме. Една добра утеха.

Сърцето е много, много издръжлив мускул, както някъде прочетох. Бих й го казала днес. И си има свои собствени тайнствени механизми да се пази, помни и обича. Но тя това го знае най-добре.