Забравяме

Често идва на тази детска площадка. Често, но почти никой не го забелязва. Невидим за останалите, невидим и за себе си. Идва да слуша детския смях, шумоленето на черешовите дървета над главата му, бръмченето на насекомите току до ушите му. Да слуша звуците на външния свят, когато се умори от тишината в неговия. Така се връща поне за малко назад, много назад, в собственото си детство, с хората, които отдавна ги няма. Почти се вижда отново да тича, да кара колело, да се катери по дърветата, да прескача оградите. Почти успява да я види. Майка му, винаги засмяна, но и разгневяваща се за секунди при вида на някоя беля. А после бързо прощаваща. Какво не би дал да можеше отново да я види. Да й каже толкова много неща. Имаме да казваме толкова много неща, когато е прекалено късно. И няма кой да ни чуе.

В началото майката моли детето да си тръгнат, търпеливо обяснявайки му защо трябва да се приберат. Детето, разбира се, не иска и да чуе. Тя постепенно повишава глас. Той долавя умолителната нотка, вече примесена със заплашителна. Скоро ще премине във фалцет.

Може ли, извинете, да пробвам аз, усмихнато се намесва малко преди неизбежното избухване. Извиква момченцето пред стъписания поглед на майката и потупва дружелюбно с ръка мястото на пейката до него. Детето послушно сяда, по-скоро любопитно от странния старец, който всъщност неведнъж е виждало на тази пейка. Той се навежда съучастнически към главата му и тихо го пита на колко години е. На пет, гордо отвръща. Знаеш ли, когато аз бях на пет, моята майка, ти си бил на пет, прекъсва го учудено детето. Да, представяш ли си, усмихва се той, та тогава моята майка честичко ми казваше да й напомням нещо важно, понеже все го забравяше. Сине, казваше ми, ти си вече на пет години и твоята памет е по-силна от моята. Какво да я напомняш, пак го прекъсва детето, все по-нетърпеливо да чуе историята. Да й напомням, че и тя е била малка, и тя е била дете, и тя невинаги е слушала родителите си. И понякога, даже често, да съм по-търпелив с нея. Заради детето в нея, разбираш ли? Това дете е в нея?, малкият невярващо поглежда стареца, а той бръква във вътрешния джоб на палтото си и изважда оттам една пожълтяла окъсана снимка. Виж, тук сме аз и майка ми. Не вярваше, че съм бил на пет, но тук съм точно на толкова. Детето взема снимката в ръцете си и дълго я гледа. Накрая му казва почти шепнешком. И сега в мама е момиченцето, което е била? Със сигурност, но тя го забравя понякога и ти трябва да й го напомняш. Вземи тази снимка като подарък от мен, за да не забравиш и ти.

Детето става от пейката и отива при майка си, хващайки я внимателно за ръка. Хайде да си ходим, мамо. Все така смаяна, жената се обръща към възрастния човек, за да му благодари, без да разбира какво точно се е случило за тия няколко минути. Но той вече бавно се отдалечава по алеята, заслушан отново в звуците на миналото, онзи избелял свят, все по-далечен, но и все по-близък, виждащ само него със слепите си очи.