Криеница

Сяда на огрения от сутрешното слънце, диван. Къщата е от ония старите с високите тавани и през зимата това е единственото топло място. Сяда с тефтер и молив в ръка. Има да вписва спомени в него. А той застава пред пианото с малка кутия за инструменти. За акордиране. Обяснява й, че не е било настройвано повече от двайсет години. Малко по-късно се е пренесла в един друг паралелен свят. На минало, опитваща се да облече в думи. А той в своя свят на звуци. Всеки от тях е в това, което обича. И в споделено мълчание, нарушавано единствено от самотните стонове на клавишите. Проверява ги един по един с някакъв чуден инструмент, който му показва кой от тях боледува. Леко докосване и всичко е наред. Магия някаква се случва.
Вдига глава от листа и се заслушва. Изтръгва се звукът не от клавиша, както й се струва в началото, а от вътрешността на пианото. От грохналото му старо сърце. Протяжен звук, разтегнат до безкрайност, отекващ в стаята и в човешките им души. В синхрон с вечността, усмихва се той на изумлението й. Запленена е от преливащите минори и мажори, нежни, ефирни и в следващия момент плътни и категорични. Меки и сурови. Ще успееш ли да оправиш повредените, пита го леко наивно с чистата надежда на дете. Да, разбира се, отговаря й разсеяно, докато се вслушва в гласа на пианото. Но трябва да пазиш тишина. Или поне опитай, шегува се. После се навежда към него със сериозно лице. Съсредоточен в това, което то има да му каже. Повече от двайсет години е стояло тежко на това място, в тази стая, без да бъде докоснато. Събирало е историята на къщата, на хората, идващи и отиващи си от нея, мълчаливо и смирено.
Излиза на терасата и сяда в едно кресло с лице към слънцето. Средата на януари е, но е приятно топло и не се сдържа да вдигне краката си на парапета. Притваря очи срещу заливащата я топлина, заслушана в накъсаната мелодия, идваща от стаята. Спомня си един техен разговор преди малко повече от година.
- Знаеш ли, онзи ден ме боля душата. Ама цял ден.
- А как те боли? Опиши ми.
- Не ти ли се е случвало?
- Може и да е. Опиши ми усещането.- настоява той.
- Ами сякаш някой е седнал на гърдите ти. Тежи едно, там вътре, стяга, стиска. Физически го усещаш. И ти е трудно да издишаш. Дори не знам защо.
- Не знаеш?
- Не. Просто някаква тежест. Как мислиш, от какво е? Ти ме познаваш.
- Познавам ли те?- поглежда я усмихнато.- Това е най-голямата глупост, която си казвала. Никой не познава никого. Близките опознаваш цял живот и не са рядкост моментите, в които все пак те изненадват. Казват или правят нещо непредсказуемо, и ти се чувстваш едва ли не предадена от това. Себе си дори не успяваш да опознаеш докрай. Факт. Повечето не се и опитват. Но добре, да кажем така. Според това, което знам за теб и познавам, ще направя няколко предположения.
Нервна и трескава си. Странно е как конвулсивно се отдръпваш. Не задържаш своето докосване, докосваш и се отдръпваш. За къде бързаш? Не бързай, оглеждай се. Не гледай само пътя, карай бавно и гледай наоколо. Постоянно търсиш и толкова много търсиш, че самото търсене става важно за теб. Затова те боли душата. Не може да те догони. Задъхва се подир теб, а ти не я изчакваш. Когато докоснеш това, което си търсила, почувствай го. Остави го да изпълни момента, не търси веднага отвъд него. Заради себе си. За да се насладиш.
Спира с анализа и я поглежда въпросително. Това дава ли някаква светлина по въпроса ти, я пита. Тя мълчи. После се обажда.
- Какво искаш да кажеш?- объркано го поглежда.
- Какво, какво. Каквото исках да кажа, го казах. Не искам повече да те анализирам, нито ти мен. Думите винаги опорочават, особено чувствата.
Долавя леко раздразнение в тона му и решава да не продължава с въпросите. Той обаче не е свършил.
- Думите крадат. Думите само моделират. Те ни помагат да се изразяваме, но това е всичко. Не чувстваме с думи, нали? А ти все се държиш за тях. Или пък се криеш зад тях. Такова дете си понякога. Идваш и ми казваш, че те боли душата. И сега, веднага трябва да открием причината, да я разнищим и облечем в думи и логика. Все едно влизаш в една стая и трябва моментално да светнеш всички съществуващи лампи. Да не остане тъмно ъгълче. Не ти ли е хрумвало, че можеш да я оставиш на мира за малко, душата ти, да я поболи и да мине? Без ненужни думички. Децата са така. Можеш да им викаш, да им крещиш, но те не ти вярват, че си истински сърдит, защото след това ги целуваш и прегръщаш. Пък да им говориш колко е красиво това или онова е добро, те не го разбират от думите. Само като им покажеш изгрева или цветята, тогава ти вярват.
Изведнъж от стаята зазвучава мелодия. Не я е чувала досега, но още първите тонове я приковават. Приключил е с акордирането и е ред на музиката. Някакво топло чувство я изпълва, тръгва от петите през цялото тяло и се утаява в мозъка й. Вълшебството на музиката. Да говори без думи. И да те води.
- Невероятно е. Какво е?
- Погребалният марш на Шопен. Бях сигурен, че ще ти хареса.
Пренебрегва ироничната му усмивка и се доближава до пианото.
- Много. Стисва ти душата, изцежда я до капка, а после я реанимира. И я прегръща, и стопля. Изсвири я, моля те, пак.
Чувайки отново любимите вече звуци, решава.
- Искам да ме изпратят с нея.
- Не бързай толкова. Казах ти да спираш и да се оглеждаш. И да слушаш. Има време за другото.
Да не бърза. Как се прави това, ако цял живот са ти повтаряли обратното. Ако цял живот си препускал в търсене на онова безименно нещо, което да утеши неспокойната ти душа. Да даде отговори на всичките ти въпроси. Да осмисли умората, просмукана в костите ти от този безкраен галоп. Защото колкото повече си се опитвал да разбереш света около себе си, толкова повече си се обърквал и изгубвал. Защото във всички стаи, в които си влизал и светвал лампите им, все е оставало по някое тъмно ъгълче, където навярно се е криело то. Обърнало гръб, с ръце, закриващо очите си. Да не го видиш. И да продължиш да го търсиш.