четвъртък, 8 май 2014 г.

Приказки за разказване



Сядам на една пейка току пред него, за да се гледаме очи в очи. Ако може да се каже така. И да го чувам по-добре. А то ми говори тихо и се старая да не пропусна нещо. Когато някой ти говори така, трябва да го слушаш внимателно, защото важните неща се изричат почти шепнешком. Понякога безмълвно. Не се крещят. Мълчанието винаги е по-оглушително от крясъка.
Така си общуваме с морето. С чайките и скалите също. Казвам му толкова много неща, а то ме слуша търпеливо. Знам, че мога да му кажа всичко. Както и то на мен. В такива отношения няма претенция, поза, условия. Няма игри и роли. Не те натоварват с очаквания. Или с каквото и да е. Не е суетно и няма потребност да бъде харесвано, одобрено и прието. Не се сърди, нито обижда дори с години да не го навестиш. Не че е възможно. Ти имаш нужда от него. И ще го потърсиш рано или късно. То е. Просто е. Съществува и е там. Винаги. Ръка за ръка с вечността и самотата. Как да не го обичаш? Досущ като някои хора.
Побрало е много болка в себе си. В сърцето си, там навътре, на дълбокото. От всички ония удавници, случайни или съзнателни. Затова и често, съзерцавайки го, изпитваш тъга. Просто го усещаш.
Седя на пейката и го попивам. А то ми разказва напевно приказките си. Обичам да ми разказват. Особено истински истории. Успокоявам се и притихвам. Мога с часове да слушам. Няма да ми дотегне. Като малка се загубвах в книгите, които четях. След последната страница бях с помътено съзнание, несигурна в границата между реалното и въображаемото. И ми беше нужно известно време да дойда на себе си. Да се откъсна, често с мъка, от героите и светът им, в който заживявах за кратко.
Един лебед плува към мен. Инстинктивно се оглеждам около него. Няма други. Самотен бял лебед в цялото си достойнство и великолепие. Чувстват се добре да са сами, а не непременно в компания. Сещам се за Андерсеновото патенце. Обичах тази приказка като дете. Обичах я заради справедливия й край, разбира се. Но друго ме вълнуваше повече.
Изоставянето. В началото другите са тия, които хулят детето-патенце, обиждат го заради външността му. Майката твърдо го защитава и аз ясно си спомням силното облекчение, което изпитвам от това. Но и мрачно предчувствие. Все пак обществото ще надделее и майката ще се пречупи. Ще изостави детето си и ще го прогони.
Този момент ми е непонятен. И тогава преди толкова години, и сега. То ще мине през всякакви препятствия, ще страда и ще се бори, но ще оцелее. Липсата на майчина ласка ще остави неизличима следа в безутешното му сърце. То ще я търси навсякъде, ще копнее за нея в дългите студени нощи, а в идващите дни на живота си ще се опитва да преодолее болката от изоставянето. Но, разбира се, няма да успее. Паметта на сърцето няма да му позволи. До самия край, колкото и красиво, и успешно да стане, то ще се пита какво толкова ужасно е съзряла майка му в него, че да изстине и да го прогони.
Гледам сега лебеда срещу мен и се чудя дали онзи малък герой е негов прародител. И тогава морето ми разказва приказката. Ама истинската приказка. Всъщност може да е бил лебедът. Лебедът или морето, няма кой знае какво значение. В този момент те са едно. Като един цялостен организъм с чифт очи и обща душа. Тази душа ми нашепва историята на патенцето.
Когато в изблик на гняв, майката го прогонва, то наистина си тръгва. Уплашено е, направо ужасено не само от опасностите на този нов свят, но и от реално очертаващата се възможност да живее без нея. Без източника си на топлина и закрила. А тя му се е ядосала за някаква пакост. Такава, каквато децата правят, откакто свят светува. Не заради злостните приказки на другите, нито заради външността му. Направена беля, недоспиване, умора от грижите покрай децата и от всекидневните нападки на околните, и избухването е налице. Тръгва си патенцето, навело покрусено глава и в мига, в който се скрива зад ъгъла, майката идва на себе си. Гняв, яд, раздразнение се изпаряват моментално и тя хуква след него. Настига го и го прегръща силно с крилете си. Прегръща го, за да изтрие тежките думи и не го пуска до края на деня. Не, до края на седмицата поне. Сърцето няма да спира да я боли през целия й живот заради този кратък единствен миг.
Но детето й ще се чувства обичано такова, каквото е във всяка една минута. Може да не забрави случилото се, но ще й е простило още в момента, в който една топла майчина сълза е капнала току до окото му.
Тук приказката свършва и не разбирам като какво е пораснало патенцето. Нито дали това е била истинската му майка. Но не мисля и че има някакво значение. Лебедът плясва одобрително с криле и отлита. Навярно някъде някой го чака. А ние с морето оставаме да си говорим мълчаливо. Детски приказки има много за разказване.

Няма коментари:

Публикуване на коментар