Ahimsa

Имам си приятелка, която наричам Рапунцел заради косата. Косата й е съкрушително дълга и гъста, и дъщеря ми обича да я реши, неспирайки да цъка от възхищение. Имам си приятелка, която обича хубавото вино, дългите разговори и мен. Знам, че обича много други хора, но споменавам себе си заради непрестанната ми почуда от този факт. Познаваме се от много години, но едва преди около две се срещаме истински. Не знам на какво се дължи това. Наистина не знам. Случват се понякога такива разминавания в живота. Но не за дълго. Идва ден и душите се срещат и разпознават.

Тя има белег, минаващ през веждата и челото. Харесвам белезите. И видимите, и другите. Белезите ти говорят, разказват ти истории. Повдигат тежката завеса на миналото и ти намигат, загатват, предизвикват те. И показват, че си оцелял. Каквото и да се е случило, преминал си на другия бряг. Белезите са красиви. Тя е красива.

Имам си приятелка, която не обича да се снима. Не се гримира, нито си прави сложни причудливи прически. Просто суетата й е леко чужда. Претенциите още повече. Има бистри топли очи, които могат да заблестят от влага за част от секундата. Наскоро вечеряме заедно и й разказвам за нещо мое. Не помня точно какво, но й говоря разпалено. Тригодишният ми син, който е с нас, ме прекъсва, за да ми каже, че ме обича. Често и спонтанно, вярвам в нужните моменти, той го прави. Очите й мигновено се напълват и са готови да прелеят. Такава е тя. Моята приятелка.

Веднъж ми споделя за натрапчивото усещане, че сякаш пропуска живота си. Забързано ежедневие, напрегната работа, стрес, нормално е, й казвам. Познавам добре това усещане. Отблизо се познаваме. Насаме, очи в очи. Лепкаво и горчиво на вкус, жилаво и невъзможно за преглъщане, люти на очите, щипе и колкото повече ги стискаш или пък търкаш, толкова по-пареща е болката. Самотни са такива усещания. Лични. Сам се сблъскваш с тях, сам ги и прекосяваш. Споделянето им е непременно с много специален човек и не с надеждата да те избави от тях, а просто така. Седиш си с този човек и ти се иска да говориш за такива неща с него. За истинските, парещите и болезнени неща от живота. За мазохистичното удоволствие да ги чуеш от устата си, изказани на глас. За смелостта да ги изречеш изобщо. Да извадиш най-тъмните си страхове, да ги хванеш, криещи се по ъглите на душата ти, в най-отдалечените кътчета и да ги осветиш безмилостно, признавайки съществуването им.

Имам си приятелка, на която бих искала да разкажа следната история. Имало едно време едно малко самотно момиченце. То било най-самотно на света, едно-едничко на себе си. Не че нямало други хора около него, но то се чувствало така през повечето време. Толкова плътна била самотата му, че я усещало дори физически с малкото си тяло. Но си имало един трик. В най-тежките моменти от детството си, в най-сивите и протяжни дни, които изглеждали сякаш нямат край, в най-мъчителните моменти, то си повтаряло като заклинание, че нещо хубаво му предстои в бъдещето. Нещо прекрасно и вълнуващо, само за него, със сигурност ще се случи много скоро, в неговото бъдеще. То било дълбоко убедено в това и именно тази мисъл го спасявала и извеждала на светло.

Знам, че ще си помислиш, че това е една обезкуражаваща и тъжна къса приказка. Обидно кратка. Но аз познавам това момиченце и те уверявам, че това не е точно така. Никога нещата не са такива, каквито изглеждат, както много пъти сме си го говорили с теб. Действително чудесни неща му се случили и съм сигурна, че ще му се случват. Разбира се, и тъжни. И самотата си останала негова спътница, дори когато било сред най-близки хора. Но няма нищо лошо в това, ти го знаеш. Няма нищо лошо в самотата. Тя е необходима като чистия въздух. Мисълта ми е, че ако някой преди всичките тия години е можел да прочете в душата на онова момиченце какво става, и да отиде при него, да го погледне право в очите, и да му каже, че най-хубавото нещо вече се е случило, то тогава много неща щяха да бъдат по-различни за него. Мисълта ми е, моя Рапунцел, че всеки човек е отделна вселена. Отделен остров, свят, механизъм, както искаш го наречи. Човекът е живот. В този смисъл ти няма как да пропуснеш животът. Защото ти си животът. Най-хубавото нещо за теб вече се е случило. Когато си се родила. А и още нещо. Понеже си ми споделяла и питала не можеш ли да бъдеш не толкова такава, ами онакава, ето казвам ти. Можеш. Можеш да бъдеш всякаква, каквато си пожелаеш. Защото животът може да бъде всякакъв. Сив и шарен, тъжен и усмихнат, светъл и тъмен, съсипващ и възраждащ.

А онази приказка изобщо не е къса. Тя ще продължава, докато ни има. А и много, много след нас.