Аз съм с теб

Имало едно време едно малко момиче. То било като другите деца на неговата възраст. Или поне изглеждало като тях. На пръв поглед. Но за разлика от другите деца, които се плашели от обичайни неща като чудовища, таласъми и тъмно, неговият най-силен страх бил да не се загуби. Затова навсякъде, където отивало, бързало да си запише на едно листче името, годините и мястото, на което се намира. Така то се чувствало спокойно и уверено. Винаги носело със себе си едно малко тефтерче и молив. Тефтерчето било с оръфани страници заради непрестанното късане на ъгълчетата, които то бързо запълвало с името и местонахождението си.

Тук навярно ще ме прекъснеш, за да ме попиташ как така може да забрави толкова важни неща. Нямам си идея, бих ти отговорила. Понякога забравяме. Често даже. Понякога изпитваме такива необясними страхове и се справяме с тях, както можем. Всеки по своя си начин.

Сега, когато гледам отдалечаващия се автобус, който след секунди ще се скрие зад ъгъла, си спомням за тази приказка. Спомням си я, защото изведнъж ме обзема същия този налудничав страх, че ще се изгубя. И непреодолимо желание да имам ъгълче от тефтер и един молив, за да напиша така нужната информация. Но не моето, а твоето име, осемте ти години, мястото. Пред училище. В заминалия вече автобус, на първи ред, седнала към пътечката.С малка раница на гърба, смутена и озъртаща се притеснено. Леко уплашена, сънлива и развълнувана. Пред едно от първите неща в живота ти. Морски лагер. Ти, моята дъщеря.

Предишните няколко дни са само наши. Мои и твои. Излизаме на разходка, четем, говорим си, караме се, смеем се. Правиш си козметичен салон и настояваш да си запиша час. Пристигам и ти тържествено ме настаняваш пред тоалетката си. Докато ми правиш някаква процедура, те наблюдавам. Вглъбена и сериозна в действията си, мълчалива и неотместваща поглед от онова, което правиш. Поглеждам през прозореца към отсрещната сграда. Полюшващите се от едва доловимия  вятър, пердета, лениво издувайки се, треперещите листа по дърветата, леко огъващите се клони. Дрезгавият протяжен глас на певицата, идващ от хола. Усещане за безвремие и мимолетност като могъща вълна се разлива по мен, прониква в костите ми, омекнали, разтопени, втечнени. Омаломощена, неспособна да мисля и говоря в този единствен момент, разтегнат до безкрайност, просто присъствам. Ние присъстваме.

Знам, че за теб времето минава много, много бавно. И добре, че е така. Когато пораснеш, ще откриеш всъщност колко бързо притичва някъде покрай теб, а ти едва го зърваш с крайчеца на окото. Миговете отминават, разпиляват се, а така ще ти се иска да ги задържиш. Да ги спреш на пауза като любимото ти детско филмче и ако желаеш, да върнеш назад. Да ги повториш толкова пъти, колкото ти се иска.

И ето сега, в този момент, спирам на кадър картината пред мен. Ти, на осем и месец почти, няколко дни преди първия ти летен лагер, седнала на малкото си столче, наклонила глава над ръката ми, погълната от това, което правиш. Аз, на трийсет и три без три месеца, понякога изгубваща се, друг път намерена, преливаща от енергия, а после уморена, опустошена и съживяваща се. Караща се и гушкаща, лукава и разкайваща се, иронична и нежна. Противоречива и твоя. Единствена. Майка ти.

Все още не знаеш, но някой ден, в недалечното бъдеще ще разбереш как никак не обичам да слагам етикети на хората, да ги пъхам в категории и клишета, да ги смалявам и омаловажавам по този начин. Но въпреки това сега ще се опитам да те опиша. Да взема молива и да те нарисувам на белия лист. И така да спра на пауза този миг, да го съхраня, за да можеш някой ден да се прочетеш и откриеш. Да си спомниш и ако случайно си се изгубила, да се намериш.

Раждаш се в началото на лятото, в ден като днешния, горещ и обещаващ. Спиш през цялото време, изобщо не си гладна, така съкрушително мъничка, губеща се в огромното легло. Какво ли не правя, за да те събудя и нахраня, но ти се разхождаш из бебешките си сънища, нехаеща за тревогите ми. Сънуваш навярно хубави неща. Усмихваш се. Казват, че това е несъзнателен спазъм на лицето, но аз не вярвам. Ти се усмихваш и аз гадая за какво ли си спомняш в този момент. Отпреди. Хващаш здраво подадения ми пръст, стисваш го така, че ти побеляват кокалчетата и аз те гледам, учудена и разнежена. Как може да се побере толкова сила в тия розови тънки клечици с прозирна кожичка. Сякаш ми казваш да не се страхувам. Намерих те, мамо и сега съм тук, с теб. Така ми казваш.

Сега, след повече от осем години, нещата са малко по-различни. Всъщност различни, но и същите. Трудно е, направо невъзможно да бъде описан човек. Още повече пък ти. Думите бягат, изплъзват се от мислите и листа, крият се зад спомени, десетки, стотици спомени. Буйна, непокорна, смела, своенравна. Стихия и пожар в едно. Силна си, физически и иначе. Представям си как след години вдигаш с лекота смаленото ми тяло, за да ме прегърнеш и завъртиш.

Суетна си, дълго си избираш дрехите, малката ми кокетка. Неведнъж имаме сблъсъци заради това, особено закъснявайки за училище, двете с теб спорещи ожесточено пред входната врата. Повечето пъти, разбира се, аз отстъпвам примирена. Безсилна пред аргументите. И ината ти.

Винаги очакваш другите да те следват, нали си водач. Не вървиш по пътя, ти го създаваш. Укротяване на опърничавата. Но не бих казала много успешно. Все повече си мисля с едно вътрешно облекчение, че е по-добре така. По-добре е, че не позволяваш да те пречупват, подреждат и поправят, да промиват идентичността ти, да ти променят посоката. Някъде четох, че децата не са собственост на родителите си. Напоследък все повече се убеждавам в това, виждайки живия пример пред очите си.

Ще спра дотук, за да дам възможност на живота да ти разкрива коя си и ще доразкажа онази приказка, която започнах в началото. Така си живяло онова момиченце, винаги с тефтер и молив в джоба. Един ден след много години, то се разхождало на някакво ново място и изведнъж се сепнало. За малко да забрави да си попълни ъгълчето. Тогава за ръката го хванала дъщеря му. Да, това момиченце вече не било толкова малко, а малко по-голямо и си имало дъщеря, всъщност на малко повече от осем години. Точно като теб. Та преплело пръсти детето с тези на майка му и й прошепнало. Не се страхувай, мамо, няма да се загубиш. Аз съм с теб.