"Мене ме е забравило небето, казва Димитър. Всички прибра навреме. И бабичката ми, и братята ми, и комшиите. Мой ред е. Броих си годините до сто, сетне престанах да ги смятам.
Гледам, ширнало се небето, синьо, като минзухар.
Хайде бе, хайде да ме прибереш, изчаках се! Много живях на земята, изтръшкал съм половината свят, пък другата половина и тя е същата, и петдесет чиляка род съм нароил, какво повече?
Ама то хич и не чуе." 
Забравените от небето, Екатерина Томова