Nada

"Хайде, по-бързо, че ще закъснеем."- подканям двамата и бутвам вратата на входа. Свеж сутрешен въздух ме перва през носа. Не е зле. Никак даже. Идеален избор на жилетка, дълга до коленете. Леко хладно, колкото да ме събуди. Бързото, на крак, кафе вкъщи не е достатъчно.
Вървим към училището в нестроен ритъм и усещам как мозъчните ми клетки се събуждат и започват усилена работа. Той ми подръпва неволно ръката и веднага ме пронизва болка. Уж трябва вече да съм свикнала с нея, но ето- тук е и напомня нахално за себе си.Тя му се кара да не ме дърпа за ръката и направо да я пусне. Мило е, но отказвам предложението. Стисвам го по-силно и продължаваме. Мисля за скорошния ни разговор с един мой човек. Момиче. Жена. И става въпрос за мъж. Естествено. Колкото изтъркано, толкова вечно. Важното е да има драма. Да има объркване, неразбиране, взаимни наранявания при всичките претенции за обич, разочарования...Ей такива неща. Давам съвети на килограм. Мъдра и духовно израснала. Пълна с мъдрости, чак преливам. Да не повярваш. При всичките простотии, които съм правила, съм като някой съвременен Буда. Тя ме слуша внимателно. Обича ме и ми има доверие. Но сигурно се обърква още повече. Не знае какво да прави. Чувствата ги има към човека, но явно нещо не е наред. Издиша. Не се чувства ок в тези отношения, натоварват я, разсипват я, губи се в тях. На моменти се съмнява в себе си, започва да губи идентичността си, да се пречупва в поредицата от отстъпки, които прави. Колебае се вече къде е истината между това да оставаш верен на себе си и компромисите, които са нужни. Обяснявам, че най-важното от всичко, е да бъдеш себе си. Знам какво е обратното. Знам какво е да се загубиш. Да се загубиш в тъмната гора, без да си оставил трохички за връщане. Хензел, ама без Гретел. Да няма пътеки, а само сенки и странни шумове. Селото да е останало назад, а да нямаш ориентир. Еднопосочен билет.
Обичай човека, дръж на него, но прави същото със себе си. Нека и той така. Пък каквото стане. Така й казвам. Златната среда, мила моя, е истината. Като валс. Една стъпка напред, после назад. Или нещо подобно беше. Интуитивно знаеш кога, как, колко. По женски. Без да губиш баланса. Без спускане по наклона. Без крайности и потъвания. А обгрижвайки се, пазейки се, както го правиш за другия. Без самоунищожение, без мазохизъм, без болка... По дяволите. Добре ги редя, чак сама си вярвам, но практиката леко куца. Сякаш са ни ги преподавали в училище и сме ги зазубряли с огромно настървение, с хедонистична наслада. Ей тези...за самоунищожението нещата. Това, което ме крепи, ме и унищожава. С пълна сила. И изобщо кой е казал, че трябва да има някакви правила тук, точно в тази, сърдечната област? Който го е казал, е един пълен сухар, капут и знам ли още какво. И трябва да отиде...знае къде. Да обичаме без условия, без его, вини, страх, манипулации и т.н. Да не пушим, пием, псуваме, да ядем здравословно, ако може да се нараняваме здравословно. Ок. Да се пъхнем в капсулата си и да заживеем стерилно и щастливо в идеалния си свят.
Та, като тегля най-грубо и безцеремонно чертата, ще обобщя така. Просто бъди себе си, остави и другия да е така. Обичай го/ги, но се научи първо да обичаш себе си. Или поне се учи в движение. Никога не е късно. Ужасно важно е. Нямаш идея колко. Тя ме контрира:"Ами ако той си тръгне тогава?"
Внезапно ми става студено. Потръпвам. Увивам жилетката около тялото си и стисвам по-силно малката му ръчичка. Почти сме до училището. Замислям се. Безмилостно се заравям в онова отвътре. Веднъж една позната терапевтка ме попита как възприемам идеята за изоставянето. Толкова изневиделица ми дойде въпроса, че ми секна дъха. И открих, че точно в онзи момент не мога да говоря за това. Досадните физически доказателства са налице- стягане на гърлото, треперене на гласа, изчервяване, влажни очи и пр. Направо ме закопа с този въпрос. Няколко дена го мислих. Освен през целия ми живот. Аз- като изоставяща важни, толкова (няма измислена дума за това) жизненоважни за мен, хора, и поради тази причина-като възрастна- пълна и категорична неспособност да изоставя когото и да е. Аз- като изоставена в различни ситуации и от различни хора. Безпомощна като дете, когато видя гърба на някого. Много шибано го приемам. Въпросът за изоставянето. Така бих й отговорила сега. Уча го този урок с пускането, ама ми е много тегав. Цял живот ще го преговарям, предъвквам, преживям, понякога изплювам, друг път- преглъщам. "Ако си тръгне все пак?"- чувам отново уплашения глас на приятелката ми. Ако си тръгне, нищо не можеш да направиш. Ей това е фундаменталния отговор. Нищо. Nada. Стоиш и гледаш как се отдалечава. Евентуално с част от сърцето ти, душата ти. Ще продължиш да живееш, да дишаш, да се будиш сутрин, ще се научиш на всички тези неща, колкото и да са ти непоносими в началото. И ще продължиш. И още как. С липсите в теб, с празнотите на всички отишли си. Но поне ще знаеш, че си бил себе си във всяка една секунда от отношенията ви. "Хем просто- хем сложно."- въздъхвам, без да искам на глас. "Кое бе, мамо?"- веднага пита неразбиращо тя. "Животът, как кое?"- усмихвам й се аз. Оставяме я и тръгваме на обратно по познатия път за вкъщи. "Къде е кака?"-ме пита учудено той. "Е, как къде, нали ей сега я оставихме в училище?". "А, да." Успокоява се. Търся му ръката и я стисвам отново. И отново ме пронизва познатата болка, но напълно я отсвирвам. Понякога нещата са прости. Достатъчно дълго, за да си поемем въздух и да продължим.