Търся

Неделя сутрин. Слагам слушалките в ушите и излизам. Ленард ми зашепва с този съкрушаващ глас. Бръква ми директно в душата, хваща я и я обръща с главата надолу. Бари не може да му стъпи на малкия пръст. Градът или поне кварталът още спи. Слънцето се показва срамежливо иззад блоковете, както всеки ден. Гледам право в него, заслепява ме, пускам сълзичка, но не отмествам поглед. Вървя си и усещам някакви неопределени емоции в мен. Не знам емоции или спомени, забравени копнежи или просто нещо, което цял живот търся, а няма име. Не знам какво е. Ей, да пукна, ама не знам. То е някъде толкова навътре, надълбоко, отдавна заровено, забравено, съзнателно или не, с толкова прах и паяжини, че само в редки моменти като този изплува леко на повърхността. Ей така, да ми намигне приятелски или пък иронично и да напомни за себе си. „Тук съм и никъде не мърдам. Ще си ме носиш цял живот, магарице моя.” Търсеща...Колко пъти са ми го казвали от различни места. Понякога са ми го изплювали като мръсна дума, дефект някакъв, друг път като комплимент, похвала. И двете приемам. Нали съм приемаща и разбираща. Всичко приемам за себе си. Дай ми категории, етикети, критики, оценки. Няма проблем. Гълтам ги като една здравословна полезна закуска. Знам, че съм хамелеон. Мигнеш и си променям цвета. Не съм сигурна дали трябва да се извинявам за това. Дали не нарушавам така нечий комфорт, спокойствие, знам ли. Оглеждам се внимателно, за да видя дали не съм засегнала някого...със себе си. Търся...не знам какво.
Веднъж решавам, че търся покой, бягство от хората, че съм безкрайно уморена от всичката тази суета. Особено ме уморяват жизнерадостните хора, тия свръхенергичните, щъкащи насам-натам, развяващи щастието си като долните си гащи, натикващи го в лицето ти, бъбрещи до болка, имащи неизчерпаема потребност да кажат толкова много, дето само като ги гледаш и слушаш и ти прималява. Гледам ги с известно недоумение и се чудя на какви стимуланти са. Силно са ми подозрителни и бързо се изтощавам покрай тях. Изтощавам се не само от самите тях, но и от гадаенето ми. Гадая по очите им, по погледа. Те никога не лъжат, не могат да те заблудят. Гадая по усмивката, по наклона на главата, докато си изливат компетентността по всички въпроси, ако щеш, по ръцете, когато жестикулират или са в покой. Гадая дали са истински в този момент или просто това е тяхното перфектно организирано бягство. Човек не може да е перманентно жизнерадостен или пък щастлив. Всяко дете ще ти го каже. Абсурдно и нелепо е. Изключвам напушването и употребата на разни стимуланти. Баланс е нужен. Щипка тъга, малко меланхолия, радост и усмивки, после сълзичка или река от сълзи, самосъжаление за цвят и вкус, ей такива неща. За контраст, за да не заспиваш, за да си с широко отворени очи за всичко, да не си във фермата, стадото, матрицата...Изобщо когато съм сред хора известно време, после имам нужда да остана сама и да се събирам. Да се затворя в неприкосновения си свят и да нареждам разпилените си парченца. Да се самозалепвам.
Друг път си мисля, че имам нужда от движение, промяна или с една дума живот във всеки смисъл. Да ме разтърси нещо и да ме изкара от апатията, монотонността. Да ме избута грубо от коридора. Да ме хване за косата и да ме извади от онова място, в което съм се окопала. Слава богу, никое от тези състояния и съответните им нужди не траят прекалено дълго. Отминават като всяко нещо. Понякога само те гризват лекичко, за закачка, може дори да те захапят до кръв, колкото да се увериш, че си жив и чувстваш. Щипват те по бузката за цвят или те плесват шеговито по дупето на майтап. Но има и от другите моменти. Онези, за които предпочиташ много да не говориш. Онези, за които мълчиш. Тогава те захапват за врата и пият, докато се обезкръвиш и от теб остане просто една сянка. Гладни и алчни.
Тръсвам глава и прогонвам натрапниците. Ленард продължава да ми шепне в ухото. Сигурна съм, че той ги знае тия неща, на ти е с тях и са си стари другари. Не може да пееш такива неща и то по такъв начин и да си минал леко през живота. Няма начин. „...I smile when I`m angry….”.Точно.
Слънцето пълзи все по-нагоре и улиците се оживяват. Денят започва, а аз не мога нищо да направя, за да го предотвратя. Има дни, в които ми е непоносимо всичкото това движение наоколо, хора напред-назад, всеки суетящ се в собствения си коридор. Искам да имам едно дистанционно и да спра на пауза. Всичко да застине, докато не съм готова отново да продължа. Ама не. Както се казва, светът продължава с или без теб. И то с такива бесни темпове, че често се задъхвам, докато го догоня. Пулсът ми и без това е ненормално висок, все едно тичам в галоп, без да спирам. Вземам си кафе, за да го вдигна още малко. Усещам пулса си в гърлото, но ми е идеално. Бърза сърцето ми, за къде бърза, не знам, само то си знае. Един от хората ми все ми повтаря да не бързам толкова, да спирам и да се оглеждам. Иначе пропускам толкова много...Нещо сякаш мокри бузата ми. Пръстът ми се стрелва бързо да изтрие влагата, но съм се излъгала. Суха и излъгана. За всеки случай премигвам няколко пъти и присвивам очи. Така е по-добре. Желязо. Неуязвима. Безсмъртна.
Влизам в кабинета. Харесва ми тази докторка. Мулатка. С идеален български. Шегува се през повечето време. Като мен. Маха конците с едно изящно движение. Смътна болка, почти не я регистрирам. „Колко си килограма?”-пита ме тя. „48-49.” „Ехеее, я си виж ръчичката, като на дете. У вас не те ли хранят?”-усмихнато се възмущава. „Само като слушам, иначе в килера на пост и молитви.”- шегувам се. Днес си нося торбата с шегите. Впрочем както почти винаги.
Прибирам се и веднага влизам под душа. Гореща, почти вряла вода облива тялото ми. Слабото ми, стоически издържащо на всякакви бедствия, тяло. Прогаря кожата. Кръвта във вените полудява. Точно, както обичам. За първи път от десет дни се къпя цялата, а не на части. Простичко удоволствие. Благодат. Затварям очи и спирам галопа в душата и съзнанието. Спирам света.