Като изоставени деца са. Забравени. Ненужни. Празни и безумно тихи. Крещящо тихи. Мълчаливи. Мълчат. Опитваш се да ги чуеш, да ги докоснеш, но ти се изплъзват. И мълчат. Не обидено. А кротко, примирено, в тихата си самота. Българските села.
183 са селата в България, в които няма нито един жител. Обезлюдени, заличени от картата. Вървиш по тесните улички и гледаш пустите къщи. Тук-там има живот в някоя. А други нямат дори покрив. Изтърбушени. Взето е, каквото е можело да се вземе. Останали са само основите. Старци. Не, призраци. През лятото въздухът е толкова зноен, така тежи, в гърдите тежи. Въздухът ли, какво ли. Жужат насекоми. Едно неспирно, монотонно жужене. Приспива те ей така. Или те отнася в един друг свят. Вечер-щурците, разбира се, и комарите. Щурците те замайват, комарите-отрезвяват. Колкото да не отлетиш, да стоиш, стъпил на земята. Топлата, стоически издържаща те земя. И тази безкрайна тишина, безметежност и покой. Пристрастяващи са. Ясното небе с всички звезди, без да липсва нито една. Можеш да ги зяпаш цяла нощ. С любимото питие. Седиш си в тъмното, на хладно, отпиваш, зяпаш небето. Ей това е. Забравяш да спиш, за да го попиеш. Смесени чувства прииждат. Спокойствие, топлина, чувство за дом и принадлежност, тъга, на моменти необяснима, самота. Но някак си ти е екстра. Чувстваш го в кръвта си. Тук ти е мястото. Корените. Всичко, което търсиш, е тук. Казах, че мълчат къщите, селата. Но не точно. Шепнат тихо, разказват истории, с всяка къща, прозорец, дувар, избуяла градина, с всеки разбит път и пътека, с всяко дърво и цвете. За миналото, за хората, които са живели тук и са си тръгнали по един или друг начин, за теб самия. Казват ти, че няма нищо страшно. И всичко е миг. Че няма минало и бъдеще, а само тук и сега. В този единствен момент. Какво още ти прошепват? Всичко онова, което имаш нужда да чуеш. Лекуват душата ти. Внимателно, нежно, ненатрапчиво. Почти без да разбереш. Възпитават те. Ти слушаш, наблюдаваш, пак слушаш. Изпразваш съзнанието си. От мисли, нижещи се безмилостно и безконтролно, тревоги, отрови, токсини в мозъка. Дишаш свободно и се оставяш на природата да си свърши работата. Да те учи, лекува, обича. Както майка детето си. Търпеливо, безусловно, неописуемо. Можеш с часове да гледаш небето, легнал на някоя поляна, облаците, един след друг, бавно отминаващи, тополите, прегърнали се над някой забравен път, да слушаш със затворени очи и отворена душа звуците на селото, на природата. Знаеш, че можеш да останеш тук цял живот. Знаеш.
А после се връщаш в града. Връщаш се, а сякаш си останал там.
"Почупени цигли ,порутен комин ...Шум едва , едвам доловим...от котешки стъпки.
Загаснало жарище, въглени мъртви. Ръждясал синджир и пробито котле. Окуцялото столче, наранения скрин, ослепели прозорци над глинен килим.
Изскърцва от време на време по някоя вехта греда и пее със нея, във ритъм, мандалото старо...И сякаш говорят стените, и сякаш уж къщата крее, но и някак си тъжно се смее... по отдавна отминало време, по мечти изгорели, по надежди далеч отлетели...
Но ето се свършва нощта, разплисква се ден...А къщата стара му махва с ръка...и никак нехае, и никак не ще тя да знае...защо е сама и защо пак заспива до колене обрасла в трева. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар