Comfortably numb

https://www.youtube.com/watch?v=hDjRO6SjjhM
Двама големи, много големи и любими Човеци...
When I was a child I had a fever 
my hands felt just like two balloons.   
Now I've got that feeling once again 
I can't explain you would not understand  
this is not how I am. I have become comfortably numb.

Коледна приказка

Слиза от мотора и се запътва към хижата. Сваля каската в движение и мразовитият вятър го близва по лицето. Толкова време е тук, а няма свикване със студа. „Тук” е на края на света, въпреки че това място го няма на никоя карта. Студът тук не влиза в никакви измервания и категории. Отвъд тях е. Не щипе закачливо, а хапе безмилостно, реже и смъква кожата от кокала. Виелиците са нормално явление, слънцето-рядко. Колкото и да бродиш, няма да срещнеш ни едно живо същество. Освен него и Кай.
Забързва по едва виждащата се пътека към къщата и затваря с облекчение тежката врата зад себе си. Топло. Констатира топлината с цялото си премръзнало същество. Не е най-разумното нещо да караш мотор в такова време. В такъв неподдаващ се на дефиниция, климат. Отива до камината, хвърля някое и друго дърво, уверява се, че няма опасност да загасне скоро. Заглежда се в огъня хипнотизиран и усеща как топлината плъзва по тялото му. Въздъхва от удоволствие. Какво нещо. Въздишка от тежест. Въздишка от наслада. Един нюанс разлика.
Отива до бюфета и си сипва едно малко. Секунда размисъл и го удвоява. Тежък ден. Тежка професия. Връща се и се отпуска в креслото срещу камината. Отпива малка глътка и отново усеща прогаряща топлина. Този път по небцето, в гърлото и до стомаха. Разлива се и се разплисква щедро из тялото му. Въздъхва отново. Пламъците танцуват пред очите му и неканени спомени прииждат. Леко пробождане в сърцето. Безвъзвратно отминали моменти, забравени мечти, пречупени копнежи. Пустота. Късно е вече за тия спомени. Винаги е било късно. И за какво са му изобщо? Да го топлят на старини? Не, не са му нужни. Няма и 40, а понякога се чувства като старец. Всъщност често. Така популярната представа за външността му е пълна глупост. И той не знае откъде се появи и така се разпространи с мълниеносна скорост из целия свят. Добродушният, закръглен, даже откровено дебел старец с бяла коса и брада и червени одежди. Винаги е бил слаб, висок, с жилаво тяло и черна коса. Брада, повече от тридневна, никога не е имал. Кротки, топли очи, нежна усмивка, но често тъжен и уморен поглед. От това, което вижда през повечето време. За разлика от обикновените хора той има способността да вижда на много места, едновременно. И да чувства вътрешния свят на другите. Освен радостта им, и болката. Ех, а тя винаги е повече. Винаги. Да вижда болни деца, страдащи родители, липсващи деца, липсващи хора. Да вижда теглото на хората, толкова различно при всеки и толкова еднакво. Да вижда самотни хора. На Коледа. На най-самотния празник. Понякога наистина мрази работата си. А така да обича децата. Така да ги обича. И да е безсилен пред болката в очите им. Все пак чудеса не може да прави. Просто им носи поръчаните подаръци. Играчки, дрехи, обувки, сладкиши. Такива неща. Но ония другите не може. Забранено му е. В тия неща му е забранено да се меси. По дяволите. Оттам идва умората му. А не че обикаля цял свят за кратко време. Умората, просмукала се в костите и очите му, в ръцете, но не от чувалите с подаръци. Тази умора тежи, колкото всичката мъка по света. Непосилна е, но това му е работата. А и не е само работа. Дълг, любов, съдба. Кой знае.
Присвива очи срещу огъня и се замисля. Кай пристига безшумно и се настанява в скута му. Погалва го разсеяно и черният котарак замърква от удоволствие. Другата жива душа тук освен него. Кръстил го е на онова момче от Снежната кралица. Любимата му детска приказка. Прави му компания, колкото да не е съвсем сам.
Обича да е сам. Обича това място тук, на края на света. Хижа в планината, както винаги си е мечтал. Креслото, камината, Кай, собствените му мисли. Какво повече му трябва? На хората все нещо не им достига, все търсят, искат още. Мъчат ги липси, лутат се, терзаят се, блъскат се. Не разбират, че не това им е проблема. Не това ги прави нещастни. Гневни и уморени. И тъжни. И изгубени.
Тук е домът му. Нещо, което преди, в миналия му живот, никога не е имал. Не е познавал това усещане за уют и топлина. И принадлежност. Прокарва пръсти през косата си, която впрочем е започнала да побелява. И тия бръчици покрай очите. Не го е грижа. Не мисли за това. Никога не е мислил. Мисли за хората, за децата, особено за ония, изоставените, за болните, за непоисканите деца. За войните по света, за лошото, равнодушието и студенината, за алчността, за безграничната суета и вечно гладното човешко его. Тия хора сами ще се затрият. През цялото време мисли и почти не спи. Освен многото работа през деня. Свикнал е да не спи. Няма време. Ако хората разберяха, че нямат това време, което си въобразяват, че им се полага...По-добре, че не знаят. Това, което не знаеш, не може да те нарани.
Сега и шейната се повреди и трябваше да я остави за поправка. Спешна поправка, че Коледа наближава. Елените остави на сигурно място, на топло, където знае, че ще се погрижат за тях. И в този невъзможен студ трябваше да се прибере с мотора. Почти не усещаше пръстите на ръцете си, когато стигна до хижата. Все пак има нещо човешко у него. Нещо останало отпреди. Освен сърцето. Неуморно биещото му уморено сърце.
Леко е притеснен за шейната, защото няма как с мотора да обиколи навсякъде, че и с всичките чували. Помощници няма. Това с джуджетата е също някакъв нелеп и абсурден филм. Винаги, от самото начало е бил сам. Не е сигурен дали да се оплаква от това. Достатъчно хора вижда, за да му липсват тук. Тук е неговият покой, така жадуваната тишина, свободата, за която винаги е копнял. Топлината и Кай. Кай, който го обича и чака. Снежанка също няма и само при мисълта за тази също измислена особа, се засмива горчиво.
Жена тук, колебае се. Не може да реши дали иска. При мисълта за жена го заболява гърлото. Не знае защо. Задрасква го, че и очите. Нещо му залютява и започва да премигва яростно, докато отмине. Бяло петно. Още един момент от миналото, който е изтрит. Явно не е трябвало да помни. Само реакциите на тялото му при мисълта за това му показват, че не са завършили добре нещата. Преди малко усети, че прииждат спомени, но не идват напълно. Сякаш спират до вратата, надникват и решават да не влязат. И си тръгват. Това го побърква. Колко нощи е стоял и се е взирал през прозореца навън с надеждата да ги улови, щом доближат. Но те са по-бързи. Появяват се, колкото да го подлудят, да се разсъни и да не може да заспи повече. И никога не остават с него. Все се надява, че някой ден ще ги изпревари. Постоянно вижда как хората се надяват за едно-друго и понякога им се получава. Защо да не се получи и при него? Вижда и как няма хора без минало, като него. Как са се вкопчили в миналото, съжаляват или копнеят за него, но са в него. В спомените си. А той не. И той си ги иска. Негови са си и му се полагат. Човек без минало сякаш е наполовина човек, сякаш нещо важно си оставил някъде и си забравил къде. Мъчи се да си спомни, но колкото повече опитва, толкова по-плътна стена се спуска между него и тях. И нея. Тази без името. И без лицето. И ръцете й не може да си спомни. Как можеш да забравиш ръце, които са те прегръщали, очи, които са ти се усмихвали, коси, които дълго си ресал и подреждал? Помни само усещането от нея. Усещане за завръщане. За дом. Жена. Нечия дъщеря, майка, любима. Неговите ли? Не знае.
Докосва несъзнателно лицето си. Влага под окото. За момент се изненадва. Поглежда към Кай, който си спи невъзмутимо все така в краката му. Засмива се на себе си. Ако можеше някой да го види сега. Дядо Коледа да плаче. А толкова работа да го чака.

( Един от първите ми разкази, да не кажа първия.)

Доскоро

когато ме гледаш 
с този влажен поглед 
на гладно куче 
или изгубено дете 
или копнеещ мъж 
и се навеждаш рязко към мен 
на сантиметри от лицето ми 
и притаявам дъх в очакване 
или от страх а ти 
отместваш нежно кичура 
паднал над очите 
и се усмихваш отчаяно 
чудя се да ме прегърнеш ли 
искаш приятелски ей така 
да ме целунеш ли неразумно 
пък после каквото-ще-да-става 
да ме попиташ за нещо ли тихо 
насред тоз объркан живот 
но ти замълчаваш в усмивката 
замръзваш в наклона си 
казваш Доскоро 
 и си тръгваш завинаги 
до другия път

Youth

https://www.youtube.com/watch?v=UCVnFUUI6X4&index=11&list=PLIFU4Ee44Ij-QLHI6pLdBBmzIqSDRywIj
Искам да напиша нещо за този филм. За актьорите, за режисьора. За любимия режисьор. Сорентино. Ужасно много искам. Защото това нещо в мен, което изпитвам, когато гледам филмите му, напира да излезе, а не може да намери формата. Думите не може да намери. Не можеш да кажеш за какво разказват филмите му. Не можеш да назовеш безименното чувство, което те изпълва, докато гледаш, а и много след това. Мисля, че става въпрос за красотата. Красотата на мига, който е сега и в следващия миг е току-що отлетял и изпитваш тъга от това. От това, че няма да се върне повече, каквото и да правиш. Нарича се носталгия, предполагам. Красотата, която изтича през пръстите и си отива. Младостта, която ти смигва иззад ъгъла, малко преди да се скрие безвъзвратно. Красотата на целия непоносим живот, на болката и мимолетната радост, на мечтите, които те движат напред и загубите, които те съкрушават и дърпат назад. Красотата на онова, което си бил и никога повече няма да бъдеш.
I feel complete I lose all control...

хубава музика хубава

https://www.youtube.com/watch?v=tM1rSTOs7Zs

страхове

когато гледам към планината

точно на свечеряване 

и тъмносините облаци 

знаеш как я забулват

без да отнемат от хубостта й

присвивам очи и едва проличава

как неусетно пълзят по нея

отиват нанякъде устремени

и оня безутешен хоризонт дето

планината и небето се докосват 

с обич

когато и времето пълзи напред

а не назад и то отива някъде

откъдето никога не се връща

усещам как бавно и неумолимо

остарява всяка клетка в тялото ми

и все по-малко приличам 

на онова момиче с изплашен поглед

от снимките гледам го настойчиво

и все по-чуждо ми е то все по-далечно

в друг живот може би го е имало

и особено винаги 

винаги когато

мисля за теб

се страхувам от онзи далечен ден

или пък близък кой знае

когато в самия край срещна човека

който съм можела да бъда  

Leonard

https://www.youtube.com/watch?v=czPt84ZKKOE
Винаги, винаги, когато слушам този глас, независимо дали поезията или музиката му, повече от великолепни, повече от каквото и да е, няма дума за такива неща, които съществуват в нашия свят, все едно са от другата страна на реката, както съм споменавала и преди, на другия бряг са, виждаш ги, чувстваш ги, знаеш, че са там, уж наблизо, а всъщност в два различни дни, недостижими, и по-добре, че е така, та винаги, когато го слушам, се пренасям на някакво безименно място, съвсем сама, последния човек на Земята в този момент, единствения, и няма значение какво е било преди и какво ще бъде, безтелесна съм, без минало и бъдеще, без страхове, съжаления, ограничения, точно там в този миг, нещо в теб се разстила, разтваря, стисва те за гърлото, навлажнява очите, леко горчива, леко сладка тъга по всичко и по нищо. Велик е, голям, голям...

If I could

https://www.youtube.com/watch?v=5S_BqxVi_TI&list=PLNEs8ExFijSBQF9y8p32wUDBYols6NcQt
 I'd rather be a sparrow than a snail
Yes I would
 If I could, I surely would
 I'd rather be a hammer than a nail.
Yes I would
 If I only could, I surely would.

сп. Простори, бр.3

http://issuu.com/prostori/docs/prostori_-_br_3-2015/1

Аз съм

Ако вярваме, че сме малки и незначителни или че не заслужаваме кой знае какво, или че никога няма да осъществим най-съкровените си мечти, значи сме съгласни- Аз не съм. Ако играем роли и носим маски, за да се скрием и да не можем да бъдем видени, значи сме съгласни- Аз не съм. Ако приемаме идеята, че постоянната тъга за миналото или непрестанната тревога за бъдещето е нормална, значи сме съгласни- Аз не съм.
Когато позволим историята, която разказваме за себе си и всичко около нас, да се срути- в този момент всичко започва да бъде наред така, както си е. Щом веднъж спрем да поддържаме пътя на Аз не съм , силите на природата ще разместят пътя. Когато оттеглим вярата, която сме вложили в Аз не съм, тогава без никакво усилие се разкрива това, което си е. Аз съм.
Аз съм добре. Аз съм достатъчно добър. Аз съм в състояние да го направя. Аз съм, точно в този момент, съвършен. Аз съм покой. Аз съм способен да обичам себе си безгранично. Аз съм човек. Аз съм Божествен, както са божествени всички творения, които виждам около себе си.
Когато допуснете да вложите вярата си в Аз съм, се разкрива истинската сила на вярата.
Вие сте Аз съм.
Силата на вярата, Рей Дод

Ина Григорова

http://www.capital.bg/vestnikut/kapital_light/vuv_fokus/2008/10/16/566285_ina_grigorova_-_zavrushtane_v_sebe_si/?forumsort=1#comments

 "Има го това стълкновение между свободно падане и полет и, макар на пръв поглед да не си личи, последна дума има полетът. Тoвa противоречиe го има и в българската душа - да ти е хубаво и да ти е мъчно, и да ти е хубаво, че ти е мъчно, и въпреки това може би трябва да се научим да нe се страхувамe от хубавото, и че грамофонната плоча ни е в главата, а реалността е само иглата."

Само тя си знае

Тя  е на 83. Има сестра с около 2 години по-голяма от нея, която живее в далечен град. Голямата сестра е на легло от 4 години, а едната й дъщеря се грижи за нея.
Виждала съм я два пъти. Прозорецът е на една крачка от леглото, но тя и до него не може да стигне. Не може да го отвори, ако пожелае, да вдиша въздуха навън. Да усети какво е вън. Да си припомни. Не разбира кога се сменят сезоните, ще вали ли, кога залязва слънцето, ветровито или спокойно е, как се движи светът. Без нея в него.
Защото тя не е в света отдавна. Тя е страничен, почти безмълвен наблюдател, не участник. Наблюдава света, без дори да може да го докосне така, както вижда с очите си прозореца, но няма да може никога повече да го отвори със собствените си немощни ръце. Чувства как с всеки изминал ден, с всеки един дълъг като болка, час все повече се отдалечава, въпреки че тялото й е още там, неизменно на леглото. Душата й се отдалечава. Бавно, ужасно бавно, без път назад се отдалечава, за да си отиде завинаги някой ден.
Но сега, все още целият й свят се намира в тази пропита със самота, стая. Прозорецът дава надежда, загатва за нещо хубаво, различно отвъд, обещава промяна, нови пътища, живот, възкресение. Така си мисля поне, докато съм там и наблюдавам всички детайли на сцената пред очите ми. Представям си изминатия дълъг живот, загубите и жертвите, усмивките и топлите мигове, защото непременно трябва да е имало и радости, колкото и да не са много. Хората, които е създала и ще остави след себе си, родът, който е продължила. Онези, които е изпратила, отишли си преди нея. Гадая каква би била равносметката й, като сложи всичко на кантара сега, в самия край. На плюс или минус? Чувала съм някои от близките й да казват, че това нейното е наказание. Наказание за какво? И дали изобщо можем да твърдим убедено такова нещо? Кой може да каже? Кой е експерт по наказанията на съдбата, за да изрича някакви такива думички и да е сигурен в тях?
Истината е, че колкото и да предполагам, колкото и кратко или дълго да съм познавала или просто да си мисля, че познавам тази жена, не знам живота й, не знам кривините на пътя й, пропастите и стръмнините, нито багажа й, който всеки от нас си мъкне, грешките, греховете й. Нищо не знам за нея. Дъщеря й също. Сестра й също. Само тя, в тази бавно отдалечаваща се душа, знае. Само тя знае как минават протяжните й нощи, колко опустошаващи са дните й, за какво съжалява или се моли, какво я крепи и сломява. Единствено тя е там, когато се пазари със смъртта. Уговаряне да не отлага повече края или пък обратното. Да й даде още малко време.
От известно време звъни на сестра си всеки ден по няколко пъти. Следват въпроси, неизменно едни и същи. Всеки ден, всеки път, едни и същи.
- Донке, ти ли си?
- Аз съм.
- Колко е часът?
- ...
Щом чуе, затваря.
Важно й е да знае точно колко е часът. Може зад тези въпроси да няма нищо повече освен тяхното най-пряко значение. А може да стои цяла една история. Или много истории. Както казах, само тя си знае.

За вечните неща

Как си тръгваш от някъде, откъдето трябва да си тръгнеш? Нужно е да бъдат измислени точни, ясни и последователни стъпки за целта. Нещо като указания, упътване както за употреба на лекарство. Например- методично си събираш багажа, затваряш куфара, вземаш го в ръце и правиш няколко стъпки до прага. Отваряш внимателно вратата и излизаш, затваряйки я също така внимателно и безшумно след себе си. И в никакъв случай не се обръщаш назад.
Бяха хубави десет дни. Въпреки отчетливата й липса. А тя е навсякъде. В стаята й, в която винаги отсядам, щом дойда тук. В леглото й, в гардероба, в сандъка, пълен с какво ли не, в картините по стената, които са там, откакто се помня. В любимите черги по земята, в изплетената от нея малка бяла кръгла покривка на гардероба. В снимката на етажерката до леглото, в очилата й. На масата късно вечер, когато сме се събрали за вечеря. В градината, на диванчето, под сайванта. Навсякъде. Когато някой добър човек си отиде, някой с голямо и кротко сърце, отсъствието му е не просто болезнено. То оживява и заживява свой собствен живот в теб, дълбоко в теб, без дори да подозираш. Където и да отидеш, го носиш със себе си. А сега, тук, в нейния дом, където е прекарала по-голямата част от живота си, това отсъствие е по-осезаемо от всякога.
Както и миналата година, излизаме с В. на разходка почти всеки ден. Истината е, че срещаме по-малко старци от миналото лято. Не знам защо. Може би заради тежките жеги. Не успявам да се видя с един дядо поет, с когото се запознах миналото лято и това ми тежи. Не знам дали ще имам повече шанс за това, дали ще ми се удаде друга такава възможност, дали ще имаме време за още една среща. А той е от ония хора. Другите. Редките. Кротките, ненатрапчивите, тихите и мълчаливите. С топли добри очи и душа, прозираща през тях.
Сега, когато пиша в стаята й, малко преди да си тръгна оттук за пореден път, толкова мисли нахлуват едновременно в съзнанието ми, че е почти невъзможно да ги подредя на белия лист. Мисля си за способността да си тръгваш от някъде. От някого. Или силата. Или пък слабостта. Знам ли. Не е вярно, че колкото повече остарява човек, толкова по-мъдър става. Че толкова повече разбира, узнава, осъзнава. Колкото повече приближавам края на пътя си, толкова по-ясно разбирам, че нищо не знам и нищо не разбирам. Толкова по-неразбираеми са ми хората, толкова повече говорим на различни езици, всеки вкопчен в своята истина, в своята нужда да бъде прав и чут, и разбран... И приет от своите и чуждите.
Но това никога няма да се случи. Колкото по-късно го разбереш, толкова по-зле. Не можеш да прекараш целия си живот в страх и тревога. Страх от това какво ще кажат другите, дали ще те критикуват, отритнат, прокудят. Дали си оправдал нечии очаквания, дали си причината за нечие страдание. 

Не можеш. Не можеш да промениш хората. Не трябва и да го изискваш от тях, да ги блъскаш и пренареждаш по свой вкус и предпочитания. Нито да позволяваш те да правят това с теб. Или те приемат такъв, какъвто си, или си тръгват. Просто е.

Не трябва да се отказваш от мечтите и копнежите си. Макар и (още) неслучили се, те са безценна храна за душата ти, източник на младостта ти, на инстинкта ти за живот.

Никога, за нищо на света не се сравнявай с другите. Това е смъртоносна отрова, покосяваща, изсмукваща живеца в теб. А ти можеш да си какъвто си искаш. 

Не позволявай да ти казват кой или коя си, какво можеш или по-лошо- какво не можеш. Вместо това често си припомняй какъв си бил, през какво си преминал, в кой момент си преодолял нещо голямо, кога си оцелял. 

Търси неуморно детето в себе си. Пази го, обгрижвай го, утешавай го и то ще направи същото с теб.

Не съзерцавай прекалено много миналото и не мечтай единствено и само за бъдещето, сляп за настоящето, защото Тук и Сега ще изтече като пясък през пръстите ти и един ден ще разбереш, че си пропуснал живота си. Не го допускай. Тук и сега. 

Не се чувствай виновен за всичко и не позволявай да ти вменяват вина за чуждите очаквания и нужди. Вместо това прави изборите си, ежедневни и големи, и поеми отговорност за тях. Има разлика. 

Прости си. Дори да мислиш, че няма за какво, винаги има. Прощавай и чуждите слабости. Не давай прибързано (и въобще) оценки и не съди. Приемай хората такива, каквито са (виж по-нагоре)  и въпреки това съзнателно избирай обкръжението си. Животът е твърде кратък, за да правим компромиси с неподходящи за нас хора.
Как си тръгвам от някъде, откъдето трябва да си тръгна? Със сигурност не по-мъдра или израснала, нито с по-подреден и балансиран вътрешен свят (пази Боже), но и надали това съм целяла, идвайки тук. Нещата са такива, каквито са. Хората са такива, каквито са. ("Светът е такъв или инакъв само, защото непрекъснато си повтаряме, че е такъв или инакъв." Кастанеда) Бяха хубави дни. Въпреки и заради. Това е.
Вземам куфара в ръка, запътвам се към вратата и преди да я отворя, за да си тръгна, обръщам глава назад. Напук на правилата. И виждам всичко, което имам нужда да видя в този момент.
Почти всичко е мимолетно в този живот, с изменчива природа, изплъзващо се, сменящо цвета си като хамелеон, а-ха да го хванеш и се шмугнало някъде, но има една шепа вечни неща. Те са безименни, защото ако се опиташ да ги назовеш, моментално ще станат преходни, нетрайни и с неизбежен край. Със срок на годност. Или изчезващи безследно като динозаврите.
Безименни са вечните неща. Те ни завръщат у дома дори и физически да сме много далеч, дават ни щедра топлина, когато замръзваме, надежда насред отчаянието, усмивка в нищетата. Обич отвъд страха. Смирение в гордостта. Утешават ни и ни прошепват, че всичко ще бъде наред. И то вече е. Спасени сме отново.
Тръгвам си от някъде, откъдето трябва да си тръгна с ясната мисъл, че ще се върна някой ден.

Спасителят в ръжта

“Както и да е, аз все си представям малки деца да си играят на някъква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца – а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа – освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта – искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза от някъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителя в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда, зная, че е лудост.” 
Дж.Селинджър: "Спасителят в ръжта"

Anonymous

1. Изгрев или залез?
Изгрев.
2. Любимото ти време от деня?
Привечер. 
3. Най-хубавото нещо, което си виждала в живота си?
Много са и не мога да кажа само едно. 
4. Важна ли ти е самотата?
Да, много. 
5. От какво изпитваш тъга?
От злобата. 
6. Кое е първото нещо, за което си помисляш сутрин, щом си отвориш очите?
Какво съм сънувала. 
7. А последното вечер, преди да ги затвориш?
Какво ще правя утре или какво съм правила днес. 
8. Търсиш ли нещо определено? Ако да, какво?
Приключения, щастие, велико постижение. 
9. Какво те уморява?
Еднаквостта. 
10. Изгубвала ли си се някога? (и в двата смисъла)
Да, много пъти. 
11. Липсва ли ти нещо/някой?
Да, дядо ми. 
12. Ако знаеш, че утре ще се събудиш и спомените ти ще бъдат напълно изтрити, кое е онова нещо, което искаш да си запишеш някъде, за да го съхраниш?
Мога да пиша. 
13. Кое е страшното в живота? За теб самата.
Болестите. 
14. Искаш ли да напишеш писмо на някого от миналото, настоящето или бъдещето? Ако да, на кого?  
На Достоевски, но само ако и той ми отговори.
15. Ако трябва да си окачиш предупредителен етикет, състоящ се от една единствена дума, който да носиш навсякъде със себе си, коя дума би избрала?
Чувствителна. 
16. На какво (най-много) искаш да научиш детето си? 
Да е разумно и добро.
Прекрасна жена, зодия Везни. :) Живее в гр. Варна, писател.

Възвишение

http://milenruskov.litclub.bg/vuzvishenie.html
Днес довърших "Възвишение" на Милен Русков. Брате!, както често възкликва главният герой в книгата. Всякакви други думи са недостатъчни или излишни. Все едно да описваш живота. Възвишение. Милен Русков. " Господи, помогни ми да ся возвися!"

Наследство

Стоим с вуйна под огромната разцъфтяла липа на село, а в пищната й корона жужат монотонно стотици пчели. Обичам този омайващ аромат на минало и спомени, на идващо лято, на обещаващо бъдеще. 

Малко по-късно вуйчо ми разказва, че са посадили липата заедно с баба преди трийсет- трийсет и няколко години. Наистина е много голяма. Сянката й заема внушителна част от поляната.

Обирахме липовия цвят и го разстилахме да съхне върху вестници. Вестниците слагахме на кревата, и вуйна посочва двойното легло под сайванта, което си е там, откакто се помня. Някога, много много отдавна навярно се е ползвало за спане и се е намирало в къщата, разбира се, но после е било заменено с ново легло и са го преместили под сайванта. Още като бях малка, помня, че служеше освен за нас децата и нашите си детски игри, също и за легло на котките, които винаги са били по много тук. Поне от пет нагоре.

Та вуйна говори сега за този креват. Хем ненужен и безцеремонно изхвърлен, хем отново ползван за други цели. Това беше преди, допълва тя. Да слагаме липовия цвят там. 

Сега го прибираме вътре. На баба ти на леглото.

три стиха

http://literaturensviat.com/?p=107482

Бени

"32 като 23
(да не се чете от лабилни хора и хора, които лесно се влияят)
Пожелавам ви от сърце да сбъднете най-сетне онези мечти и планове, които тихо изсъхват, догниват или се спаружват в ъгъла на ежедневието ви.
Те ще умрат заедно с вас. Въпросът е дали ще им дадете възможност да живеят пълноценно, пълнокръвно или страхът и неувереността ще продължават да бъдат по-важни.
Пожелавам ви да си дадете ясна, трезва и спокойна сметка, че всички един ден ще умрем. След 100 години на тази земя няма да ни има (150 за особено амбициозните). Седнете и си го представете. Опишете си този свят, в който вас вече ви няма, в главите си. Зарадвайте му се. Обикнете го. Използвайте въображението си в своя полза поне веднъж.
И още веднъж - след 100 години на тази земя няма да ни има.
Толкова.
Бъдете здрави и щастливи."

Албена Тодорова
http://bembeni.com/post/118676780943/32-23#disqus_thread

смисъл

чака я откакто се е родил
и така цял живот
едно непрестанно самотно очакване
без да тропа нетърпеливо с крак
като малко капризно дете
без да е припрян в живеенето
без да се уморява в надеждата
уверен че някъде там по пътя
кога гладък кога безутешно разбит
навярно след ей тая пропаст без дъно
в която за малко да пропадне
тя ще се появи или пък завърне
от там дето е била толкова дълго
толкова дълго колкото два живота поне
ще го хване за ръка без да продума
само с усмивка
с нейната безпризорна усмивка
и ще го поведе без значение накъде.
а тя все така не идва.

пропускане

внимава прецизно
за всичко
изпипва нещата
до най-малкия детайл
казват
дяволът бил в детайлите
така нито 
радостите й са пълнокръвни
нито тъгите й 
като хората

...

МОРЕТО

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
... Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

Христо Фотев

to live everything

at least once...

"The sea's only gifts are harsh blows, and, occasionally, the chance to feel strong. Now, I don't know much about the sea, but I do know that that's the way it is here. And I also know how important it is in life not necessarily to be strong, but to feel strong, to measure yourself at least once, to find yourself at least once in the most ancient of human conditions, facing the blind, deaf stone alone with nothing to help you but your hands and your own head."
Into the wild

...

"Хубавите пиеси най-често се занимават със съдържателни и вълнуващи неща. Любовта е съдържателно и вълнуващо нещо. Толкова съдържателно и толкова вълнуващо, че когато го изгубиш, изобщо не успяваш да го прежалиш. Никога. Втурваш се да го заместваш със сходни вълнения, с работно усърдие, с постигане на успехи, с отдаване на благотворителност, със служба на обществени каузи, понякога дори с доживотно отшелничество, но онова съдържателно и вълнуващо нещо си остава в теб като тайно знание за смисъла на живота и отказва да бъде заместено. Държи те в постоянна и упорита трагическа нужда. Хората в трагическа нужда са щастливи свидетели на наличието на рай и скоропостижни мъченици на неговата загуба. Винаги разбираме тъгата им, често копнеем с копнежа им и безусловно съчувстваме на мъката им, защото тяхната участ е нашата участ”.
                                                                                                                                           Явор Гърдев

Най-самотният старец на света

На Наото Матсумура, чиято лична история за любов, смелост и доброта ме вдъхновиха да напиша този разказ.

Някой ден ще се събудя и ще съм старец. Мисълта премина светкавично през помътеното му от съня съзнание. Ще се събудя и ще съм най-самотният старец на света, мълчаливо се поправи. Скочи пъргаво от леглото и се запъти право към кафемашината. Няколко минути по-късно с чашата в ръка се взираше невиждащо през прозореца навън. Не че имаше нещо за гледане. Същото, каквото и преди шест години, когато се върна тук. Няколко сгради оттатък улицата, тротоар, между плочките на който беше покарала трева, улична лампа, отдавна несветеща, късче синьо небе. Обърна рязко гръб на прозореца и обходи с поглед стаята. Спартански обзаведена, минимализъм в мебелите, най-необходимите вещи и прах навсякъде. Дълго време не се примирява с него, забърсваше го всеки ден, а на другия ден го намираше пак там. Като някаква влудяваща детска игра. Последните месеци просто го остави да се стеле свободно. Нямаше смисъл да се бори с него.

Взе си пътьом овехтялата шуба от закачалката до вратата, метна я бързо на гърба си и след като изпи последната глътка кафе, излезе навън. Свежият февруарски въздух го перна право през носа. Как да повярва човек, че е отровен? Вдиша дълбоко с цели дробове, без капка страх и тръгна бавно по пустата улица. Денят започваше. Слънцето беше изгряло преди половин час и той постепенно ускори крачка. Имаше много работа за вършене.
Обходи малкото градче за час и половина, както всеки друг ден. Всичко изглеждаше нормално, доколкото обстоятелствата го позволяваха. Разбира се, не срещна жива душа. Градът с един-единствен жител. Родният му град.
Преди точно шест години и един месец бяха събудени призори от сирените. Никога нямаше да забрави онова безумно виене, от което му писнаха ушите и дори сега често го чуваше в сънищата си. Трябваше да се махнат от там. Веднага, без да се бавят. Онези, които останаха да събират багажи, направиха грешката на живота си. В буквалния смисъл. След като бяха евакуирани на безопасно място, им обясниха за аварията. Не точно причините за възникването й, колкото за неизбежните последици. Нямаше да могат да се върнат повече в домовете си. Поне в близките години. Последва категорична забрана дори за околностите, съпроводена с недвусмислени заплахи. Ако някой все пак се върнеше там, пътят назад щеше да е невъзможен.

След първоначалния шок хората постепенно започнаха да изграждат живота си наново. Не че имаха някакъв избор. Все пак им бяха осигурени покрив над главите, работа, сигурност. Докато голяма част от тях не започнаха да се разболяват. Странни редки болести, дошли сякаш от нищото, които покосяваха безмилостно, но не отведнъж, а с години агония.

Той и синът му бяха настанени в малка къща, досущ като на другите, където ги снабдиха с всичко необходимо. Една нощ, почти месец след аварията, се събуди в леглото си облян в студена пот. Отново кошмари. Този път по-реални от всякога. Дълго време лежа със широко отворени очи, докато накрая, малко преди да се развидели, беше взел решение. Час по-късно, когато синът му се събуди, той беше вече на път.

„Връщам се вкъщи. Някой трябва да се погрижи за животните. Знам, че ще ме разбереш. И съм сигурен, че ще се справиш чудесно без мен. Ще ти се обадя. Пази се. Татко.”

Когато пристигна пред очите му се разкри същински ад. Трупове на животни по улиците, в дворовете на къщите, по полето, навсякъде. По-ужасна обаче, беше гледката на агонизиращите. И на малките, чиито майки бяха болни или умрели. Първите дни бяха неописуемо тежки. На няколко пъти се питаше, почти съжалявайки,  дали не беше сбъркал като се върна. Трябваше да свърши много работа, непосилна за един човек. Да изгори труповете, да нахрани и напои живите. Да гледа болните, които се гърчеха в предсмъртни болки, без да може да направи нещо. Кучета, котки, коне, крави, кокошки, овце, кози, прасета. Стотици. След няколко месеца бяха останали само най-издръжливите.

Той заживя отново в къщата, в която се беше родил и живял петдесет и две години, където се беше родил синът му и шест години по-късно починала жена му. Заболяла и отишла си преждевременно навярно от вече замърсения въздух, вода, почва и храна, както много други хора по онова време, без някой да съумее да им даде каквото и да е обяснение. Или да ги предупреди. До онази сутрин, в която неминуемото се случи.

Тишината беше едно от най-големите изпитания. Абсолютна тишина, разпростряла се навсякъде и във всичко. В началото го смазваше, усещаше я така плътна и притискаща, а после свикна. Както впрочем се свиква с всичко на тоя свят. Изхранваше себе си и животните от онова, което си отгледаше в градината и на нивата. А ниви, колкото искаше на разположение. С вода се снабдяваше от планинските извори.  

В ранния подиробед беше успял да нахрани животните и да им сипе прясна вода. Огледа няколкото бременни крави и двете кобили, които всеки момент щяха да започнат да раждат. Всичко изглеждаше наред. И за тях животът продължаваше. Едва преди година животните се успокоиха и  започнаха да се оплождат явно поокопитени от шока и последвалата смърт на другите.

Уморен от дългата обиколка, седна под клоните на едно вековно дърво и зарея поглед към планината отсреща. Така го успокояваше тази гледка, такава силна утеха му носеше, че някъде вътре в себе си усещаше едно неопределено топло чувство. Щастие навярно. Същото като онова, което изпита преди толкова много години, когато взе в треперещите си ръце новородения си син. Когато запленен, с мъка откъсна поглед от крехкото му телце и видя над него уморената усмивка на майка му.

Обаждаше му се веднъж в месеца от една телефонна кабина, която все още като по чудо работеше, недалеч от тук. В началото му звънеше всяка седмица, но разговорите бяха така мъчителни, толкова натежали от неизречени обвинения, че постепенно ги разреди. Дълго време синът му го увещаваше да зареже всичко там и да се върне, но и двамата знаеха, че няма как да се случи това. После спря. Сякаш се примири. Сухо го осведомяваше за случващото се. Пропусна да му каже, че се е оженил. Разбра го едва когато беше информиран, че е станал дядо. Почти изпусна слушалката, когато вече двегодишен внукът му изрече ясно и отчетливо дядо от другия край на линията. Стисна очи, за да не заплаче, докато слушаше думите, които детето се беше научило да казва и сега изреждаше нетърпеливо с тънкото си, изпълнено с гордост, гласче. Само след още две години водеха вече истински разговори. Какъв цвят е небето там при него? Кой му чете приказка за лека нощ преди лягане, щом е сам? Какво правят току-що родените кончета? А малките котенца боричкат ли се както при тях? Дълго си говореха с този малък мъж, когото никога нямаше да види, нито да заведе за риба. Никога нямаше да седнат на верандата пред бащината му къща и да му почете от любимите му книжки, нямаше да го научи да язди и да помагат заедно на новородените да се изправят на крака. Това бяха непоносими моменти на осъзнаване. Но в крайна сметка сам беше взел решението си. Нямаше смисъл да гледа назад. Нямаше място за съжаление. Знаеше, че се беше върнал не само заради животните, както знаеше и че синът му никога няма да му прости това. Ти ме изостави, татко. Изостави семейството си. Имах само теб. Имах нужда от теб не по-малко от проклетите животни. Когато му изстреля тези думи при един от все по-редките им разговори, усети как му се подкосяват краката. Отдавна синът му му беше дал да разбере какво мисли за постъпката му, но когато го чу да го изрича, болката дойде неочаквано съкрушаваща.

Върна се и защото жена му и родителите му бяха тук, както и домът, където беше минал целият му живот. Неговите планини, реки, гората, най-зелените полета, най-синьото небе, животните. Все някой трябва да се погрижи за онова, което другите изоставят. И разбира се, да плати цената.

Късно нощем след последната за деня, обиколка, след оскъдната самотна вечеря, с чаша коняк в ръка, излизаше и сядаше в един люлеещ се стол пред къщата, наметнат с вълнено одеяло. Когато небето беше ясно, можеше да види повечето съзвездия. Обичаше да си представя как ги показва на внука си. Разиграваше въображаеми разговори с безконечни въпроси и отговори. Опитваше се да предположи какво би го питало детето.

Или просто се връщаше назад в миналото, зареял поглед в проблясващите точици над главата си. А то винаги го очакваше приканващо. Кратки откъслечни моменти като разбъркани парченца пъзел, на които трябва да им намери мястото.

Седнали са на дървена пейка, а езерото се разстила пред тях. Над него наднича планината със заснежените си върхове. Гледат упорито вперили поглед напред. Раменете им едва се докосват. Тя не млъква, както винаги. Той я слуша. Обича да я слуша. Да попива топлия й плътен глас. По някое време отпуска глава на рамото му. Умълчава се. В този момент, в този единствен момент той си мисли, че може да остане тук цял живот. На тази пейка, с нея. После си тръгват.

Спомените са така ненадеждни. Можеш да ги променяш според желанията или нуждите си. Май за това си говореха тогава, в онзи далечен зимен ден сякаш от друг живот. За миналото. Можеш да го хванеш и оформиш, както ти се иска. А то не се противопоставя да бъде променяно. Не може.

Седеше на верандата пред родната си къща, в едно празно градче, години по-късно и се чудеше реален спомен ли е този или плод на фантазията му.

На седем години е. Отиват с баща си за риба. По познатата пътека през гората, която ги извежда право на брега на езерото. Пътьом събират гъби, билки, които майка му е поръчала, букетче цветя за нея. Чудесен слънчев ден е. Един от многото в безгрижното му детство. Баща му го учи на всички тънкости в риболова, така както всеки мъж във фамилията ги е предавал на сина. Вечерта след приказката на майка му заспива с усмивка на уста.

Така ли беше, по дяволите все по-слабата му памет. Как да разчита на тия спомени като не е сигурен дали са истински? Как да се опре на тях в непосилната борба срещу самотата? Едно време обичаше да пише. Още в училище малко след като се научи да държи стабилно молива и да заобля буквите уверено, започна да мъкне тефтери навсякъде, където отидеше. Записваше си всичко в тях. Какво се е случило през деня, кого е срещнал, какво е казал, какво е изпитал. Запълваше редовете трескаво, бързаше да изпише на листа всичко онова, което иначе щеше да потъне в забрава. Сякаш ако ги нямаше тефтерите, които в един момент заплашваха да превземат къщата, нямаше да го е имало и него. Сякаш детството и юношеството му нямаше да му са се случили. Когато се ожени и му се роди момчето, продължи да пише. Спря в деня, в който си отиде жена му. С нейната смърт рязко се пречупи и този безумен стремеж да се надпреварва с времето. Да се мъчи да измами миналото, без да осъзнава, че лекомислено краде от настоящето. Просто загуби вяра в думите. Нямаше полза от тях, реши тогава.

Заспа отвън, хлътнал в стола, с чаша в ръка. Първото нещо, което направи на другата сутрин, щом се събуди едновременно с изгрева, беше да отиде в задната част на къщата и да отключи един забравен килер. Вратата, неотваряна от Бог знае колко години, изскърца дрезгаво и сред полумрака и тежката миризма на безвъзвратност той се озова пред десетки, а може би стотици прашни тефтери, наредени по рафтовете. Тъгите му, грижливо прибрани надълбоко, го пронизаха толкова внезапно, че му секна дъхът. Никога не предупреждаваха. Връхлитаха рязко и отведнъж. Досущ като опустошителна буря насред спокойното само преди миг, море. Докопа сляпо един стол, който стоеше наблизо и се тръшна с все сила на него. Загледа се в купчините минало, кротко чакащи през всичките тия години. Дълго ги съзерцава преди да вземе един от тефтерите. Внимателно избърса с длан плътно покрилия го слой прах и го отвори с някакъв суеверен страх, че страниците ще се разпаднат изпод пръстите му.

От този ден насетне вземаше по един тефтер и след като нахранеше и напоеше животните, сядаше някъде, под дърво или на верандата си, и бавно, без да бърза за никъде, потъваше с някакво нетърпение, граничещо със смес от болка и наслада, в миналото.

Един ден, девет години, три месеца и дванайсет дни по-късно, когато му беше останал последния непрочетен тефтер на празния рафт, се събуди, но не можа да се накара да стане. Напоследък му беше все по-трудно да намери причина. А и силите го напускаха. Може би това е краят, помисли си със залутан поглед в тавана. Превърнал съм се вече в оня старец. Най-самотният старец на света. В този момент се почука плахо на входната врата. Сигурен, че му се е причуло или се е заблудило някое от животните му и все пак със сърце, изпълнено с притеснение и крехка надежда, той се добра някакси до вратата. Отвори я.

На прага стоеше младо, срамежливо усмихнато, момче. Синко, объркан прошепна. Да, това беше синът му, но на колко години? Тринайсет, четиринайсет? Сякаш времето беше тръгнало назад вместо напред, докато е бил тук, откъснат от всички и всичко. Откъснат от живия живот.

Здравей, дядо. Ще ме научиш ли да ловя риба? Татко каза, че не познава по-добър учител от теб.

Изпусна дълбока, стискал в дъното на гърдите си толкова много години, въздишка. Избърса влагата под очите, разтвори широко ръце и се усмихна. Беше го дочакал.