Тя е на 83. Има сестра с около 2 години по-голяма от нея, която живее в далечен град. Голямата сестра е на легло от 4 години, а едната й дъщеря се грижи за нея.
Виждала съм я два пъти. Прозорецът е на една крачка от леглото, но тя и до него не може да стигне. Не може да го отвори, ако пожелае, да вдиша въздуха навън. Да усети какво е вън. Да си припомни. Не разбира кога се сменят сезоните, ще вали ли, кога залязва слънцето, ветровито или спокойно е, как се движи светът. Без нея в него.
Защото тя не е в света отдавна. Тя е страничен, почти безмълвен наблюдател, не участник. Наблюдава света, без дори да може да го докосне така, както вижда с очите си прозореца, но няма да може никога повече да го отвори със собствените си немощни ръце. Чувства как с всеки изминал ден, с всеки един дълъг като болка, час все повече се отдалечава, въпреки че тялото й е още там, неизменно на леглото. Душата й се отдалечава. Бавно, ужасно бавно, без път назад се отдалечава, за да си отиде завинаги някой ден.
Но сега, все още целият й свят се намира в тази пропита със самота, стая. Прозорецът дава надежда, загатва за нещо хубаво, различно отвъд, обещава промяна, нови пътища, живот, възкресение. Така си мисля поне, докато съм там и наблюдавам всички детайли на сцената пред очите ми. Представям си изминатия дълъг живот, загубите и жертвите, усмивките и топлите мигове, защото непременно трябва да е имало и радости, колкото и да не са много. Хората, които е създала и ще остави след себе си, родът, който е продължила. Онези, които е изпратила, отишли си преди нея. Гадая каква би била равносметката й, като сложи всичко на кантара сега, в самия край. На плюс или минус? Чувала съм някои от близките й да казват, че това нейното е наказание. Наказание за какво? И дали изобщо можем да твърдим убедено такова нещо? Кой може да каже? Кой е експерт по наказанията на съдбата, за да изрича някакви такива думички и да е сигурен в тях?
Истината е, че колкото и да предполагам, колкото и кратко или дълго да съм познавала или просто да си мисля, че познавам тази жена, не знам живота й, не знам кривините на пътя й, пропастите и стръмнините, нито багажа й, който всеки от нас си мъкне, грешките, греховете й. Нищо не знам за нея. Дъщеря й също. Сестра й също. Само тя, в тази бавно отдалечаваща се душа, знае. Само тя знае как минават протяжните й нощи, колко опустошаващи са дните й, за какво съжалява или се моли, какво я крепи и сломява. Единствено тя е там, когато се пазари със смъртта. Уговаряне да не отлага повече края или пък обратното. Да й даде още малко време.
От известно време звъни на сестра си всеки ден по няколко пъти. Следват въпроси, неизменно едни и същи. Всеки ден, всеки път, едни и същи.
- Донке, ти ли си?
- Аз съм.
- Колко е часът?
- ...
Щом чуе, затваря.
Важно й е да знае точно колко е часът. Може зад тези въпроси да няма нищо повече освен тяхното най-пряко значение. А може да стои цяла една история. Или много истории. Както казах, само тя си знае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар