За вечните неща

Как си тръгваш от някъде, откъдето трябва да си тръгнеш? Нужно е да бъдат измислени точни, ясни и последователни стъпки за целта. Нещо като указания, упътване както за употреба на лекарство. Например- методично си събираш багажа, затваряш куфара, вземаш го в ръце и правиш няколко стъпки до прага. Отваряш внимателно вратата и излизаш, затваряйки я също така внимателно и безшумно след себе си. И в никакъв случай не се обръщаш назад.
Бяха хубави десет дни. Въпреки отчетливата й липса. А тя е навсякъде. В стаята й, в която винаги отсядам, щом дойда тук. В леглото й, в гардероба, в сандъка, пълен с какво ли не, в картините по стената, които са там, откакто се помня. В любимите черги по земята, в изплетената от нея малка бяла кръгла покривка на гардероба. В снимката на етажерката до леглото, в очилата й. На масата късно вечер, когато сме се събрали за вечеря. В градината, на диванчето, под сайванта. Навсякъде. Когато някой добър човек си отиде, някой с голямо и кротко сърце, отсъствието му е не просто болезнено. То оживява и заживява свой собствен живот в теб, дълбоко в теб, без дори да подозираш. Където и да отидеш, го носиш със себе си. А сега, тук, в нейния дом, където е прекарала по-голямата част от живота си, това отсъствие е по-осезаемо от всякога.
Както и миналата година, излизаме с В. на разходка почти всеки ден. Истината е, че срещаме по-малко старци от миналото лято. Не знам защо. Може би заради тежките жеги. Не успявам да се видя с един дядо поет, с когото се запознах миналото лято и това ми тежи. Не знам дали ще имам повече шанс за това, дали ще ми се удаде друга такава възможност, дали ще имаме време за още една среща. А той е от ония хора. Другите. Редките. Кротките, ненатрапчивите, тихите и мълчаливите. С топли добри очи и душа, прозираща през тях.
Сега, когато пиша в стаята й, малко преди да си тръгна оттук за пореден път, толкова мисли нахлуват едновременно в съзнанието ми, че е почти невъзможно да ги подредя на белия лист. Мисля си за способността да си тръгваш от някъде. От някого. Или силата. Или пък слабостта. Знам ли. Не е вярно, че колкото повече остарява човек, толкова по-мъдър става. Че толкова повече разбира, узнава, осъзнава. Колкото повече приближавам края на пътя си, толкова по-ясно разбирам, че нищо не знам и нищо не разбирам. Толкова по-неразбираеми са ми хората, толкова повече говорим на различни езици, всеки вкопчен в своята истина, в своята нужда да бъде прав и чут, и разбран... И приет от своите и чуждите.
Но това никога няма да се случи. Колкото по-късно го разбереш, толкова по-зле. Не можеш да прекараш целия си живот в страх и тревога. Страх от това какво ще кажат другите, дали ще те критикуват, отритнат, прокудят. Дали си оправдал нечии очаквания, дали си причината за нечие страдание. 

Не можеш. Не можеш да промениш хората. Не трябва и да го изискваш от тях, да ги блъскаш и пренареждаш по свой вкус и предпочитания. Нито да позволяваш те да правят това с теб. Или те приемат такъв, какъвто си, или си тръгват. Просто е.

Не трябва да се отказваш от мечтите и копнежите си. Макар и (още) неслучили се, те са безценна храна за душата ти, източник на младостта ти, на инстинкта ти за живот.

Никога, за нищо на света не се сравнявай с другите. Това е смъртоносна отрова, покосяваща, изсмукваща живеца в теб. А ти можеш да си какъвто си искаш. 

Не позволявай да ти казват кой или коя си, какво можеш или по-лошо- какво не можеш. Вместо това често си припомняй какъв си бил, през какво си преминал, в кой момент си преодолял нещо голямо, кога си оцелял. 

Търси неуморно детето в себе си. Пази го, обгрижвай го, утешавай го и то ще направи същото с теб.

Не съзерцавай прекалено много миналото и не мечтай единствено и само за бъдещето, сляп за настоящето, защото Тук и Сега ще изтече като пясък през пръстите ти и един ден ще разбереш, че си пропуснал живота си. Не го допускай. Тук и сега. 

Не се чувствай виновен за всичко и не позволявай да ти вменяват вина за чуждите очаквания и нужди. Вместо това прави изборите си, ежедневни и големи, и поеми отговорност за тях. Има разлика. 

Прости си. Дори да мислиш, че няма за какво, винаги има. Прощавай и чуждите слабости. Не давай прибързано (и въобще) оценки и не съди. Приемай хората такива, каквито са (виж по-нагоре)  и въпреки това съзнателно избирай обкръжението си. Животът е твърде кратък, за да правим компромиси с неподходящи за нас хора.
Как си тръгвам от някъде, откъдето трябва да си тръгна? Със сигурност не по-мъдра или израснала, нито с по-подреден и балансиран вътрешен свят (пази Боже), но и надали това съм целяла, идвайки тук. Нещата са такива, каквито са. Хората са такива, каквито са. ("Светът е такъв или инакъв само, защото непрекъснато си повтаряме, че е такъв или инакъв." Кастанеда) Бяха хубави дни. Въпреки и заради. Това е.
Вземам куфара в ръка, запътвам се към вратата и преди да я отворя, за да си тръгна, обръщам глава назад. Напук на правилата. И виждам всичко, което имам нужда да видя в този момент.
Почти всичко е мимолетно в този живот, с изменчива природа, изплъзващо се, сменящо цвета си като хамелеон, а-ха да го хванеш и се шмугнало някъде, но има една шепа вечни неща. Те са безименни, защото ако се опиташ да ги назовеш, моментално ще станат преходни, нетрайни и с неизбежен край. Със срок на годност. Или изчезващи безследно като динозаврите.
Безименни са вечните неща. Те ни завръщат у дома дори и физически да сме много далеч, дават ни щедра топлина, когато замръзваме, надежда насред отчаянието, усмивка в нищетата. Обич отвъд страха. Смирение в гордостта. Утешават ни и ни прошепват, че всичко ще бъде наред. И то вече е. Спасени сме отново.
Тръгвам си от някъде, откъдето трябва да си тръгна с ясната мисъл, че ще се върна някой ден.