Доскоро

когато ме гледаш 
с този влажен поглед 
на гладно куче 
или изгубено дете 
или копнеещ мъж 
и се навеждаш рязко към мен 
на сантиметри от лицето ми 
и притаявам дъх в очакване 
или от страх а ти 
отместваш нежно кичура 
паднал над очите 
и се усмихваш отчаяно 
чудя се да ме прегърнеш ли 
искаш приятелски ей така 
да ме целунеш ли неразумно 
пък после каквото-ще-да-става 
да ме попиташ за нещо ли тихо 
насред тоз объркан живот 
но ти замълчаваш в усмивката 
замръзваш в наклона си 
казваш Доскоро 
 и си тръгваш завинаги 
до другия път