Като динозаврите

Питаш ме уж небрежно,
каква искаш да станеш, щом пораснеш,
опитвайки се кичура да хванеш
малко припряно, несръчно,
но винаги нежно.
Поглеждам в огледалото насреща ни
лицето ти, добрите очи, ръцете грижливи
събират косите, събират ги мълчаливо.
Не помня какво ти отвърнах,
бързахме навярно за училище,
а може би, както винаги, внимание не ти обърнах.
Сега бих ти казала,
(знам, че много пъти съм те срязвала)
не искам да порасна и да виждам
как очите ти се уморяват,
усмивката обичана да се стопява,
да треперят ръцете и да си отиваш ненадейно
някой ден, като динозаврите изчезнали безследно,
няма да пораствам и защото
ако ти си отидеш, кой
ще ми подрежда по възглавницата косата
и ще ме гали нощем по главата,
докато заспивам отново гневна
за нещо на тебе (както обикновено),
кой ще ме вдига във въздуха,
за да ме завърти силно и бързо,
а аз да се смея, с теб да се смеем до сълзи,
а после да се караме яростно, но за кратко,
светът ще опустее
без тебе, татко,
ако бащите стареят
и си отиват от малките си момичета
смели, но осиротели,
които никога вече няма така яростно да се карат
и смеят. С татковците си да се смеят.