Корени

Отварям очи, но не бързам да ставам. Лежа притихнала в леглото. С всяка молекула в тялото си знам, че съм в леглото, но знам че едновременно с това съм и на онова място точно между съня и събуждането. Не бързам, за да се върне душата ми. Бродила е цяла нощ, освободена от затвора на тялото, блуждаеща в другия свят. Там, където се събират минало, настояще и бъдеще в едно, преплитат се спомени и сънища, та накрая не си сигурен кое е спомен и кое сън. Време е да се завърне. Чакам я спокойно и търпеливо, защото знам, че не съм стигнала края на пътя си. Не е настъпил часът за другото пътуване. Спомням си кого съм сънувала. И че него го няма вече на тоя свят. Ядосвам се, че не помня историята на съня. Колкото повече се опитвам да я оцветя и да й вдъхна живот, толкова по-безвъзвратно се изплъзва от паметта.

Но помня чувството. Онова, което съм изпитвала към този човек. Което изпитвам. И едно кротко тихо безсилие, и едно горчиво съжаление, дето с усилие минават по пътя си от очите, през внезапно отеснялото гърло до онова място отляво под гърдите. Спират там и се разполагат удобно. Чудя се дали завинаги. Пропуснала съм толкова моменти. Разговори, които никога няма да се случат. А е можело да седнем на някое тихо място заедно и да ми разкаже живота си. Всичко, което си спомня. Да възкреси ония, които са си отишли преди него и така да надвие смъртта. И да запомня, че животът е над смъртта, по-високо е от нея и е във всичко и навсякъде.

Можело е да стане това, но вече е късно. Дали не е било винаги късно за тия разговори, не знам. Не ми остава нищо друго, освен да скътам малкото ни общи спомени. И разбира се вярата, че някой ден отново ще се видим.

В един друг сън ме упрекваш, че не пиша за теб. Как да не пиша за теб бе, бабо, ти отговарям. Пиша и така те виждам, не само в сънищата. И не само аз. Виждат те и всички, които те четат. Заличаваме границата между тоя и оня свят. И които са си отишли, се връщат. Вървят между нас, нашепват ни за онзи избледнял свят на спомени, приказките си разказват с безплътните си гласове.

Виждам ги. Всички, които са си отишли. Баба със стеснителната си усмивка, дядо с лазурносините очи, бистри и чисти, дяволито намигащи, прадядо, превит о две, какъвто го помня, винаги и неуморно в градината. И другите. Така ясно ги виждам, сякаш вчера са си тръгнали. Виждам ги всеки път, когато слънцето се скрива зад хоризонта и денят уморено се отдръпне, за да пусне нощта. Виждам ги в оная томителна линия, разделяща категорично морето от небето, а също и на диванчето пред градината на село, в опустялата полуразрушена къща в другото ми село, където ходя понякога просто да погледам отдалеч. Къща, която вече не е наша и изглежда, сякаш е ничия. Залепям нос в оградата, плътно опряла тяло на дувара, взирам се напрегнато и упорито, без да отмествам поглед. Погледам, погледам и ги видя. Отишлите си. Не смея да дишам, не мърдам, за да не ги стресна. И да ги загубя отново. Всеки от тях е такъв, какъвто го помня. Върши обичайните си неща. Усмихват се и се ядосват точно така, както и преди. По-живи, по-истински от всякога. Ето я чешмата на двора, кладенецът, толкова тайнствен и страшен за нас, децата, хамбара, плевнята, дето се криехме, зимникът, чийто паяжини обирахме, разглеждайки десетките прашасяли съкровища, струпани вътре. Дори старите ни кучета и котки, отдавна отишли си, са там. Присвивам очи, за да фокусирам и виждам стъпалата, отстрани на къщата. И две деца, играещи на тях. Аз и сестра ми.

Премигна ли и изчезнат. А аз погледам още малко и си тръгвам. Не се тревожа. Знам, че винаги, когато си поискам, мога да ги върна. Мога да ги намеря на какви ли не места и да ги върна поне за малко. Намирам ги винаги, когато тръгна на път, а пътят се вие пред очите ми, изчезва, криволичещ и безкраен, а после пак се появява, обещаващ. Винаги, когато видя лястовиче гнездо, самотен слънчев лъч, промушил се между клоните на дърветата, пшеничена нива. Намирам ги в шепота на тополите, в напевния крясък на чайките, в лунната пътека по тъмното живо море. А също и в онзи отрязък от деня, в който слънчогледите извръщат лица от слънцето и навеждат глави към земята. Към майката. Всички, до един.

Понякога си говорим. Особено когато не ми се говори с никой друг. Напоследък все по-често. Те са там, наблизо. Винаги насреща. Различно е общуването с тях. Мълчаливо е, без думи и изречения. За миналото си говорим. Защото каквото и да приказват, то винаги ни следва плътно. Появява се в най-неочаквани моменти. Често когато изобщо не ти е до него. Най-вече тогава. Затова си говорим за него. Имам нужда от това, за да го разбера. Да разбера защо се е случило това и онова. Или пък защо не се е случило. Това е единственият начин да се поправят нещата, ако изобщо е възможно. Друг няма. Миналото е необходимо за теб така, както корените за дърветата. Минало-корени. Да не знаеш миналото си е все едно да се носиш като лист на вятъра. Просто е.

Та в такъв момент, обърнали сме глави назад, много назад, повече от двайсет години поне и то се случва. На това място, където сме, безименно такова, навярно място като това, където се пресичат две успоредни линии, място избледняло и изтъняло на една крачка от невъзможното, като проблясък в непрогледния мрак, като единствен лъч върху невидимата граница между двата свята, миналото се променя. Съзирам го с крайчеца на окото, с периферно зрение даже, зениците леко разширени, разширени от заслепяващия сноп светлина, с треперещи пръсти, изтръпнали крака и галопиращо сърце в очакване на онова, което търся цял живот. Почти чувам как се разместват пластовете на миналото, събитията се размиват, докато съвсем загубят първоначалната си форма и вече не са това, което са били, сенките се раздвижват и постепенно всичко си идва на мястото. Става такова, каквото трябва да е. Каквото трябваше да бъде. Пренаредено, подредено, съвършено като току-що изплетена паяжина, идеално оформено като детска сълза. Тук няма място за болка, самота, опустошение. Този свят е топъл, светъл и уютен. Домът, който никога не съм имала. Мирише на печени чушлета, липов цвят и свобода.

Тук, именно тук имам щастливо детство. Безгрижно, безметежно и всичко, каквото се полага на едно дете. Тук не сме разделени със сестра ми дълго време, по-дълго и от болка. Не завиждам на другите, че живеят с братята и сестрите си. Децата в училище и на танците не ме тормозят за това, че съм по-различна. Че не съм като тях, каквото и да значи това. Не израствам самотна, пречупена, недоверчива към топлината, винаги озъртаща се кого наранявам, ако изпитам радост. Винаги виновна, колеблива, разкаяна, вглъбена. Отнесена, не от този свят, непринадлежаща към него. Не израствам такава. Напротив. Сестра ми и тя. И тя не расте с ония невидими вътрешни белези, които остават за цял живот. Не минаваме през това минирано поле на оцеляването, наречено детство. Нашето детство не е опустошително тук, именно тук. И ето, полека лека тръгва доминото. Неминуемо и предопределено. Дядо не се разболява и не си отива без време, така и не успял да види правнуците си. Той ги дочаква и и им се радва така, както и на нас, внуците му, особено сестра ми, която носи неговото име и аз често виждах плувналите му от липсата й, очи. Баба също не се разболява. Вуйна не ми се обажда късно вечерта един ден, само три нищожни месеца след поставената й диагноза, няма време, няма, а и никой не е вярвал, че няма, за да ми каже, че баба си е отишла. Че сърцето й не е издържало. Аз не стоя не знам колко време в тъмното, неспособна да отида в другата стая, да събудя мама и да й кажа, че майка й вече я няма. И не правя неизбежната асоциация с едно време, преди повече от двайсет години, когато си тръгнах, а баба трябваше да каже на мама, че ме няма. И ще ме няма за дълго време.

Охльо Бохльо, покажи си рогцата, да ги видят децата, бели ли са, черни ли са, чувам две деца да пеят тихичко, допрели глави. Сестрички трябва да са.

И за настоящето си говорим. Колко са пораснали децата, почти ги чувам да казват. Радват им се. Обичат ги. Пазят ги. Това не е като да твърдиш, че обичаш някого, пък после да му предоставиш списъка си с условия срещу обичта ти, както ние живите хора често правим. Сигурна съм, че в онзи, другият свят, няма такова нещо.

Знам, че някой ден ще се събудя и мъглата напълно ще се е спуснала над очите ми. Ще съм стигнала края на пътя. На моят понякога гладък като езеро, а друг път безнадеждно разбит, път. Знам, че ще го посрещна без страх. Навярно с усмивка. Защото те ще са там, както винаги наблизо, до мен. Ще ме чакат, за да продължим нататък. А смъртта не е никакъв край.

Идвайте си

Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи двама старци
трепетно ви чакат.
Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.
Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,
целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане...
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.
Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка...
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.
Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви...
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи....

Христо Медникаров

"Мене ме е забравило небето, казва Димитър. Всички прибра навреме. И бабичката ми, и братята ми, и комшиите. Мой ред е. Броих си годините до сто, сетне престанах да ги смятам.
Гледам, ширнало се небето, синьо, като минзухар.
Хайде бе, хайде да ме прибереш, изчаках се! Много живях на земята, изтръшкал съм половината свят, пък другата половина и тя е същата, и петдесет чиляка род съм нароил, какво повече?
Ама то хич и не чуе." 
Забравените от небето, Екатерина Томова

Аз съм с теб

Имало едно време едно малко момиче. То било като другите деца на неговата възраст. Или поне изглеждало като тях. На пръв поглед. Но за разлика от другите деца, които се плашели от обичайни неща като чудовища, таласъми и тъмно, неговият най-силен страх бил да не се загуби. Затова навсякъде, където отивало, бързало да си запише на едно листче името, годините и мястото, на което се намира. Така то се чувствало спокойно и уверено. Винаги носело със себе си едно малко тефтерче и молив. Тефтерчето било с оръфани страници заради непрестанното късане на ъгълчетата, които то бързо запълвало с името и местонахождението си.

Тук навярно ще ме прекъснеш, за да ме попиташ как така може да забрави толкова важни неща. Нямам си идея, бих ти отговорила. Понякога забравяме. Често даже. Понякога изпитваме такива необясними страхове и се справяме с тях, както можем. Всеки по своя си начин.

Сега, когато гледам отдалечаващия се автобус, който след секунди ще се скрие зад ъгъла, си спомням за тази приказка. Спомням си я, защото изведнъж ме обзема същия този налудничав страх, че ще се изгубя. И непреодолимо желание да имам ъгълче от тефтер и един молив, за да напиша така нужната информация. Но не моето, а твоето име, осемте ти години, мястото. Пред училище. В заминалия вече автобус, на първи ред, седнала към пътечката.С малка раница на гърба, смутена и озъртаща се притеснено. Леко уплашена, сънлива и развълнувана. Пред едно от първите неща в живота ти. Морски лагер. Ти, моята дъщеря.

Предишните няколко дни са само наши. Мои и твои. Излизаме на разходка, четем, говорим си, караме се, смеем се. Правиш си козметичен салон и настояваш да си запиша час. Пристигам и ти тържествено ме настаняваш пред тоалетката си. Докато ми правиш някаква процедура, те наблюдавам. Вглъбена и сериозна в действията си, мълчалива и неотместваща поглед от онова, което правиш. Поглеждам през прозореца към отсрещната сграда. Полюшващите се от едва доловимия  вятър, пердета, лениво издувайки се, треперещите листа по дърветата, леко огъващите се клони. Дрезгавият протяжен глас на певицата, идващ от хола. Усещане за безвремие и мимолетност като могъща вълна се разлива по мен, прониква в костите ми, омекнали, разтопени, втечнени. Омаломощена, неспособна да мисля и говоря в този единствен момент, разтегнат до безкрайност, просто присъствам. Ние присъстваме.

Знам, че за теб времето минава много, много бавно. И добре, че е така. Когато пораснеш, ще откриеш всъщност колко бързо притичва някъде покрай теб, а ти едва го зърваш с крайчеца на окото. Миговете отминават, разпиляват се, а така ще ти се иска да ги задържиш. Да ги спреш на пауза като любимото ти детско филмче и ако желаеш, да върнеш назад. Да ги повториш толкова пъти, колкото ти се иска.

И ето сега, в този момент, спирам на кадър картината пред мен. Ти, на осем и месец почти, няколко дни преди първия ти летен лагер, седнала на малкото си столче, наклонила глава над ръката ми, погълната от това, което правиш. Аз, на трийсет и три без три месеца, понякога изгубваща се, друг път намерена, преливаща от енергия, а после уморена, опустошена и съживяваща се. Караща се и гушкаща, лукава и разкайваща се, иронична и нежна. Противоречива и твоя. Единствена. Майка ти.

Все още не знаеш, но някой ден, в недалечното бъдеще ще разбереш как никак не обичам да слагам етикети на хората, да ги пъхам в категории и клишета, да ги смалявам и омаловажавам по този начин. Но въпреки това сега ще се опитам да те опиша. Да взема молива и да те нарисувам на белия лист. И така да спра на пауза този миг, да го съхраня, за да можеш някой ден да се прочетеш и откриеш. Да си спомниш и ако случайно си се изгубила, да се намериш.

Раждаш се в началото на лятото, в ден като днешния, горещ и обещаващ. Спиш през цялото време, изобщо не си гладна, така съкрушително мъничка, губеща се в огромното легло. Какво ли не правя, за да те събудя и нахраня, но ти се разхождаш из бебешките си сънища, нехаеща за тревогите ми. Сънуваш навярно хубави неща. Усмихваш се. Казват, че това е несъзнателен спазъм на лицето, но аз не вярвам. Ти се усмихваш и аз гадая за какво ли си спомняш в този момент. Отпреди. Хващаш здраво подадения ми пръст, стисваш го така, че ти побеляват кокалчетата и аз те гледам, учудена и разнежена. Как може да се побере толкова сила в тия розови тънки клечици с прозирна кожичка. Сякаш ми казваш да не се страхувам. Намерих те, мамо и сега съм тук, с теб. Така ми казваш.

Сега, след повече от осем години, нещата са малко по-различни. Всъщност различни, но и същите. Трудно е, направо невъзможно да бъде описан човек. Още повече пък ти. Думите бягат, изплъзват се от мислите и листа, крият се зад спомени, десетки, стотици спомени. Буйна, непокорна, смела, своенравна. Стихия и пожар в едно. Силна си, физически и иначе. Представям си как след години вдигаш с лекота смаленото ми тяло, за да ме прегърнеш и завъртиш.

Суетна си, дълго си избираш дрехите, малката ми кокетка. Неведнъж имаме сблъсъци заради това, особено закъснявайки за училище, двете с теб спорещи ожесточено пред входната врата. Повечето пъти, разбира се, аз отстъпвам примирена. Безсилна пред аргументите. И ината ти.

Винаги очакваш другите да те следват, нали си водач. Не вървиш по пътя, ти го създаваш. Укротяване на опърничавата. Но не бих казала много успешно. Все повече си мисля с едно вътрешно облекчение, че е по-добре така. По-добре е, че не позволяваш да те пречупват, подреждат и поправят, да промиват идентичността ти, да ти променят посоката. Някъде четох, че децата не са собственост на родителите си. Напоследък все повече се убеждавам в това, виждайки живия пример пред очите си.

Ще спра дотук, за да дам възможност на живота да ти разкрива коя си и ще доразкажа онази приказка, която започнах в началото. Така си живяло онова момиченце, винаги с тефтер и молив в джоба. Един ден след много години, то се разхождало на някакво ново място и изведнъж се сепнало. За малко да забрави да си попълни ъгълчето. Тогава за ръката го хванала дъщеря му. Да, това момиченце вече не било толкова малко, а малко по-голямо и си имало дъщеря, всъщност на малко повече от осем години. Точно като теб. Та преплело пръсти детето с тези на майка му и й прошепнало. Не се страхувай, мамо, няма да се загубиш. Аз съм с теб.

Ahimsa

Имам си приятелка, която наричам Рапунцел заради косата. Косата й е съкрушително дълга и гъста, и дъщеря ми обича да я реши, неспирайки да цъка от възхищение. Имам си приятелка, която обича хубавото вино, дългите разговори и мен. Знам, че обича много други хора, но споменавам себе си заради непрестанната ми почуда от този факт. Познаваме се от много години, но едва преди около две се срещаме истински. Не знам на какво се дължи това. Наистина не знам. Случват се понякога такива разминавания в живота. Но не за дълго. Идва ден и душите се срещат и разпознават.

Тя има белег, минаващ през веждата и челото. Харесвам белезите. И видимите, и другите. Белезите ти говорят, разказват ти истории. Повдигат тежката завеса на миналото и ти намигат, загатват, предизвикват те. И показват, че си оцелял. Каквото и да се е случило, преминал си на другия бряг. Белезите са красиви. Тя е красива.

Имам си приятелка, която не обича да се снима. Не се гримира, нито си прави сложни причудливи прически. Просто суетата й е леко чужда. Претенциите още повече. Има бистри топли очи, които могат да заблестят от влага за част от секундата. Наскоро вечеряме заедно и й разказвам за нещо мое. Не помня точно какво, но й говоря разпалено. Тригодишният ми син, който е с нас, ме прекъсва, за да ми каже, че ме обича. Често и спонтанно, вярвам в нужните моменти, той го прави. Очите й мигновено се напълват и са готови да прелеят. Такава е тя. Моята приятелка.

Веднъж ми споделя за натрапчивото усещане, че сякаш пропуска живота си. Забързано ежедневие, напрегната работа, стрес, нормално е, й казвам. Познавам добре това усещане. Отблизо се познаваме. Насаме, очи в очи. Лепкаво и горчиво на вкус, жилаво и невъзможно за преглъщане, люти на очите, щипе и колкото повече ги стискаш или пък търкаш, толкова по-пареща е болката. Самотни са такива усещания. Лични. Сам се сблъскваш с тях, сам ги и прекосяваш. Споделянето им е непременно с много специален човек и не с надеждата да те избави от тях, а просто така. Седиш си с този човек и ти се иска да говориш за такива неща с него. За истинските, парещите и болезнени неща от живота. За мазохистичното удоволствие да ги чуеш от устата си, изказани на глас. За смелостта да ги изречеш изобщо. Да извадиш най-тъмните си страхове, да ги хванеш, криещи се по ъглите на душата ти, в най-отдалечените кътчета и да ги осветиш безмилостно, признавайки съществуването им.

Имам си приятелка, на която бих искала да разкажа следната история. Имало едно време едно малко самотно момиченце. То било най-самотно на света, едно-едничко на себе си. Не че нямало други хора около него, но то се чувствало така през повечето време. Толкова плътна била самотата му, че я усещало дори физически с малкото си тяло. Но си имало един трик. В най-тежките моменти от детството си, в най-сивите и протяжни дни, които изглеждали сякаш нямат край, в най-мъчителните моменти, то си повтаряло като заклинание, че нещо хубаво му предстои в бъдещето. Нещо прекрасно и вълнуващо, само за него, със сигурност ще се случи много скоро, в неговото бъдеще. То било дълбоко убедено в това и именно тази мисъл го спасявала и извеждала на светло.

Знам, че ще си помислиш, че това е една обезкуражаваща и тъжна къса приказка. Обидно кратка. Но аз познавам това момиченце и те уверявам, че това не е точно така. Никога нещата не са такива, каквито изглеждат, както много пъти сме си го говорили с теб. Действително чудесни неща му се случили и съм сигурна, че ще му се случват. Разбира се, и тъжни. И самотата си останала негова спътница, дори когато било сред най-близки хора. Но няма нищо лошо в това, ти го знаеш. Няма нищо лошо в самотата. Тя е необходима като чистия въздух. Мисълта ми е, че ако някой преди всичките тия години е можел да прочете в душата на онова момиченце какво става, и да отиде при него, да го погледне право в очите, и да му каже, че най-хубавото нещо вече се е случило, то тогава много неща щяха да бъдат по-различни за него. Мисълта ми е, моя Рапунцел, че всеки човек е отделна вселена. Отделен остров, свят, механизъм, както искаш го наречи. Човекът е живот. В този смисъл ти няма как да пропуснеш животът. Защото ти си животът. Най-хубавото нещо за теб вече се е случило. Когато си се родила. А и още нещо. Понеже си ми споделяла и питала не можеш ли да бъдеш не толкова такава, ами онакава, ето казвам ти. Можеш. Можеш да бъдеш всякаква, каквато си пожелаеш. Защото животът може да бъде всякакъв. Сив и шарен, тъжен и усмихнат, светъл и тъмен, съсипващ и възраждащ.

А онази приказка изобщо не е къса. Тя ще продължава, докато ни има. А и много, много след нас.

Онова, което винаги ще е там

Някъде прочетох, че не времето си минава, а ти. И някой ден си заминаваш. В това можеш да си сигурен. Kолкото и неща да искаш да направиш, места да посетиш, хора да срещнеш, няма да ти стигне времето.
В Лондон съм вече пети ден и препускам между различни забележителности, сякаш някой ми е връчил списък с тях и с неотменимото задължение да ги посетя. Упорито вървя към всяка една крайна цел. След това към следващата. Смесвам се успешно с тълпата туристи, които за беда са навсякъде. Снимам за по-голяма достоверност. И наблюдавам как другите щракат неуморно. Сякаш животът им зависи от това. Видят патица в езерото и след секунда са насочили хладнокръвно обектива към нея.
Много хора, твърде много, минаващи пред погледа ми, през ушите ми. Така ми се иска да обхвана всичко това, да го попия, да не пропусна нечие изражение, жест, глас. Да не пропусна живота. Гледайки цялата тая суматоха, се замислям за преходността. Преходните сме ние хората. Тленни сме, няма съмнение. И след нас ще продължи всичко. След мен ще продължи всичко. Безрадостна мисъл, донякъде смущаваща. Животът няма да спре, след като си отида. Замъците, паметниците и парковете ще продължат да се посещават. Хората ще продължат да са суетни и смирени, да се страхуват и рискуват, да се радват и тъгуват, както досега. Но може би това е и някаква утеха. Всичко минава. Всички ние. Всички хубави и лоши неща, които са ни се случили. И това ще мине. И другото. Неизбежно като живота. Замислям се кое остава тогава. Кое остава освен морето, звездите и планините? И най-стабилните сгради изчезват някой ден. И най-известните улици ще бъдат забравени. Защото и те са преходни като нас. Осъзнавам, че имам подчертана нужда да намеря отговора на този въпрос. Кое е вечното, онова, което ще е винаги там?
Седнал е направо на земята, както се полага на един бездомник. А в скута му куче. Качулката на якето е нахлупена ниско над очите, но въпреки това е извърнал лице настрани и го е закрил с опакото на ръката си. За всеки случай минавам оттам три пъти в различни дни. Да не би случайно да съм го уловила в тази поза. Все така е. Закрил лице, без да поглежда към хората, оставящи му монети или просто минаващи оттам. Но здраво прегърнал кучето. Иска ми се да спра и да го попитам защо се крие. Но разбира се, не го правя. Отминавам и сядам наблизо. Стотици хора минават оттам, улицата е известна и широка, и човешкият поток е нескончаем. А той не ги поглежда. Започвам да гадая. Срам, страх, отчаяние, безнадеждност, безразличие, отвращение. Вариантите са много. Видял е какво ли не в този живот. Просто не иска повече. Какво толкова странно, сигурно би ми казал. Не го интересуват хората с тяхната суета, забързани незнайно към какво, неспособни да спрат и да се огледат. Виждал ги е той.
Тя е мила, усмихната, внимателна. Влиза в метрото и моли без никакво смущение за помощ. После благодари и сяда. Дълго рови в чантата, докато накрая изважда слушалки за телефона си. Отчайващо омотани. Бавно, без да бърза за никъде, тя започва да ги разплита. Хипнотизирано наблюдавам как слабите й пръсти се справят с кълбото. Опипват умело досущ като хирург, разплитат и най-упоритите възли. Слага слушалките в ушите и говори за кратко тихо с някого. После навярно си пуска музика. Познавам по удоволствието, изписващо се на лицето й. По очите няма как да прочета. Почти затворени, невиждащи света около нея. Но пък кой знае, друг свят е този, в който живее и вижда тя. Този на звуци, които дори не подозираме, че съществуват. На музиката.
Гледам тази жена и не виждам нито страх, нито дори тревога в спокойните й черти. Гледам и мъжът от улицата, който упорито си крие лицето и виждащите си очи. Предполагам, че са такива, защото иначе не би ги крил. Няма смисъл. Гледам ги и си мисля колко са различни. И колко еднакви. Различен е начинът им на живот и куп други неща. Какво е това, което ги обединява?
Тогава виждам зелено стръкче, плахо покарало между релсите на метрото. Във възможно най-лоши условия. Тогава в метрото нахлува група жени, нахлуват като глътка свеж въздух сред сериозните унили лица на останалите, облечени в невъобразими цветни рокли и огромни шапки, смеещи се шумно и невъздържано, излъчващи живот с всяка пора. Тогава си спомням първата среща с дъщеря ми, толкова невъзможно мъничка и вечно спяща, ленива и нехаеща. Първият поглед на момченцето ми, постоянно гладно за разлика от сестра си, вкопчено в мен. Спомням си и кошмарните минути, които преживявам с всеки един от тях поотделно. Тя, отпускаща се в ръцете ми след падане от люлка. Той, задушаващ се, неспособен да вдиша така ценния кислород с няколкомесечните си дробове. Минути, в които си безсилен да направиш, каквото и да е, минути, в които осъзнаваш с цялата смазваща тежест на прозрението колко си уязвим в обичта си, колко крехък може да е човешкият живот. И колко жилав.
Тогава си отговарям на въпроса, който не ми дава мира толкова време. Въпросът за непреходното и общото между всички нас. Инстинктът за живот, разбира се.

Временно

По-голяма е от мен с десет години поне. Нещо като по-голяма сестра. Временна по-голяма сестра. Нели. Слаба, със смугло лице, леко дръпнати очи, високи скули, изпитателен поглед, къса коса. Живее в Чарлстън, Южна Каролина. Иначе от Узбекистан. Както казват, никой не идва случайно в живота ти. Предполагам съм имала нужда от нея по някакъв начин. И за хубавото в отношенията ни, и за другото. Не е за вярване, че са минали толкова години оттогава. Десет поне.

Отивам на студентска бригада в САЩ за пет месеца. С нея се запознаваме още в първите дни. Работим в един хотел. В началото ми изглежда студена и дистанцирана. Доколкото знам такава, каквато съм аз в очите на другите. Дръпната е и се държи така, сякаш съм натрапница. Не помня точно момента, в който започва да се грижи за мен. Да ми помага в работата, когато изнемогвам. Да ми носи нещо вкусно, но най-вече домашно приготвено, разбира се мърморейки как ще се счупя от слабост. В онези месеци действително нямам време за пазаруване, нито за хранене. Прибирам се в България с отчетливо броящи се ребра. Но това е друга история. Понякога с нея успяваме да си откраднем по някоя минута почивка в задния двор на хотела. Говорим си за миналото, настоящето е ясно. Разказва ми за трудния живот в страната й, на моменти звучащ като фантастична приказка, но не от ония със щастливия край, за годините й на стюардеса. За децата й.  Когато тръгва за Америка, използвайки професията си, понеже е забранено излизането от страната, оставя дъщеря си в бебешка възраст. Не я е виждала от няколко години. Показва ми нейни снимки, също и на момчето й. Показва ми ги с гордост в погледа, в блестящия й от сдържани сълзи, поглед. И това е всичко, което има от тях в онзи момент. За такава липса не може да се говори. За нея мълчим. Тя е невъзможна за понасяне, но плътна и реална като болка. Питам я не е ли изпитвала страх при полетите си навремето. След като родих започнах да се страхувам за първи път, ми отговаря. Да не останат децата ми без майка. Тогава не бях сигурна какво точно ми казва. Нямах деца още, за да знам.

Не мисля, че ме е виждала разстроена често. Трудно би могъл да долови това човек отстрани. Единици са хората, които виждат отвъд фасадата ми, но по някакъв начин тя се научава да ме усеща. Леката влага в очите, едва доловимото треперене на ръцете, пресилената усмивка й говорят повече от всякакви думи. Гледа ме, гледа ме и току въздъхне. Пази се повече, настоява. Не отваряй сърцето си за всеки. Споделила съм й как нещо или някой ме е огорчил, и типично като по-голяма сестра ми предава уроците на живота. Как да й обясня, че така не става. Сам трябва да минеш по този път, по своя си път, да падаш и да ставаш, да се ожулваш и кървиш, да се влачиш и да спираш дори, а сърцето да си учи уроците. Или пък да не ги учи. Затова стоя срещу нея и се усмихвам. И се съгласявам. За всеки случай ми го повтаря често, докато съм там. Но пък, ето след толкова години си спомням за това. За нея.

Мога много да разказвам за общите ни моменти, но друго е по-важно в тази история. Напоследък си мисля за всички ония хора, които минават през живота ни. Някои се задържат за дълго, други си отиват така бързо, както са дошли. Едни почти не можеш да извикаш в спомените си, а други оставят такива следи, че самата мисъл за тях те пробожда там вляво. Разбира се, всички копнеем да бъдем от вторите за другите хора. Но си мисля, че то това и да го искаш неистово, все тая. Или се случва, или пък не.

Срещащ някого и се чудиш как си живял преди без него. Има такива хора. Осмислят живота ти и го осветяват. После си отиват, понякога така, почти без предупреждение. И сякаш отнасят част от теб. В такъв момент е трудно да си обясниш сам на себе си защо. Защо изобщо са се появили, за да си тръгнат. Но смислена причина има. Вярвам го. Пъзелче по пъзелче да се наредиш. Да се намираш. И то не веднъж завинаги, а цял живот. Отново и отново. До края. При всяка една такава среща. И да се учиш, разбира се. Уроци има много, толкова, колкото са сигурно хората по земята.

Знам, че никога повече няма да я видя. Временната ми по-голяма сестра. Знам, че няма да видя повече усмивката в очите й, да чуя загрижения й глас, да усетя прегръдката  на жилавите й неуморни ръце, да седнем за няколко минути почивка и да ми разказва болките си. Да помълчим за тях. Не знам къде е, какво прави, но пишейки сега, в този момент за нея, аз я виждам. Съвсем същата, каквато е в спомените ми. Може би това е то. Може би хората, които си мислиш, че завинаги са си отишли, всъщност продължават да са с теб. Имат си своето място в пъзела на душата ти и никое друго парченце не може да го заеме. Една добра утеха.

Сърцето е много, много издръжлив мускул, както някъде прочетох. Бих й го казала днес. И си има свои собствени тайнствени механизми да се пази, помни и обича. Но тя това го знае най-добре.