Забравяме

Често идва на тази детска площадка. Често, но почти никой не го забелязва. Невидим за останалите, невидим и за себе си. Идва да слуша детския смях, шумоленето на черешовите дървета над главата му, бръмченето на насекомите току до ушите му. Да слуша звуците на външния свят, когато се умори от тишината в неговия. Така се връща поне за малко назад, много назад, в собственото си детство, с хората, които отдавна ги няма. Почти се вижда отново да тича, да кара колело, да се катери по дърветата, да прескача оградите. Почти успява да я види. Майка му, винаги засмяна, но и разгневяваща се за секунди при вида на някоя беля. А после бързо прощаваща. Какво не би дал да можеше отново да я види. Да й каже толкова много неща. Имаме да казваме толкова много неща, когато е прекалено късно. И няма кой да ни чуе.

В началото майката моли детето да си тръгнат, търпеливо обяснявайки му защо трябва да се приберат. Детето, разбира се, не иска и да чуе. Тя постепенно повишава глас. Той долавя умолителната нотка, вече примесена със заплашителна. Скоро ще премине във фалцет.

Може ли, извинете, да пробвам аз, усмихнато се намесва малко преди неизбежното избухване. Извиква момченцето пред стъписания поглед на майката и потупва дружелюбно с ръка мястото на пейката до него. Детето послушно сяда, по-скоро любопитно от странния старец, който всъщност неведнъж е виждало на тази пейка. Той се навежда съучастнически към главата му и тихо го пита на колко години е. На пет, гордо отвръща. Знаеш ли, когато аз бях на пет, моята майка, ти си бил на пет, прекъсва го учудено детето. Да, представяш ли си, усмихва се той, та тогава моята майка честичко ми казваше да й напомням нещо важно, понеже все го забравяше. Сине, казваше ми, ти си вече на пет години и твоята памет е по-силна от моята. Какво да я напомняш, пак го прекъсва детето, все по-нетърпеливо да чуе историята. Да й напомням, че и тя е била малка, и тя е била дете, и тя невинаги е слушала родителите си. И понякога, даже често, да съм по-търпелив с нея. Заради детето в нея, разбираш ли? Това дете е в нея?, малкият невярващо поглежда стареца, а той бръква във вътрешния джоб на палтото си и изважда оттам една пожълтяла окъсана снимка. Виж, тук сме аз и майка ми. Не вярваше, че съм бил на пет, но тук съм точно на толкова. Детето взема снимката в ръцете си и дълго я гледа. Накрая му казва почти шепнешком. И сега в мама е момиченцето, което е била? Със сигурност, но тя го забравя понякога и ти трябва да й го напомняш. Вземи тази снимка като подарък от мен, за да не забравиш и ти.

Детето става от пейката и отива при майка си, хващайки я внимателно за ръка. Хайде да си ходим, мамо. Все така смаяна, жената се обръща към възрастния човек, за да му благодари, без да разбира какво точно се е случило за тия няколко минути. Но той вече бавно се отдалечава по алеята, заслушан отново в звуците на миналото, онзи избелял свят, все по-далечен, но и все по-близък, виждащ само него със слепите си очи.

Въпроси

Иска ми се да можех да ти разкажа за онзи мой сън, всъщност кошмар, в който нещо ме преследва. И се събуждам точно преди да ме хване. Някой някъде е изчислил това с точност до секундата. През повечето ми нощи е там. Чака ме търпеливо. Събуждам се с галопиращо сърце, просмукано от ням ужас. И облекчение, разбира се. До следващия път.
Иска ми се да можех да ти разкажа за децата си. Как се чувствам, докато ги гледам да спят. С все още малката ръка, небрежно свита под главата или възглавницата. Задължително отвит той. С разпиляна коса тя. Да ти опиша чувството на безсилие от изтичащите през пръстите ми дни на тяхното детство и разяждащата тревога за бъдещето им. Вината от виковете по тях, когато типично по детски не слушат, верни на природата си. Тъгата от всяка една раздяла, за кратко или за повече. С времето все повече. Болката от ясното осъзнаване на реалността, че всеки път отдалечаването ще е все по-неизбежно. И все по-болезнено.
Иска ми се да можех да ти разкажа за живота си. За детството си. Да възстановя всеки един спомен до най-малкия детайл. За да те попитам после откъде е тая моя неувереност. Нали самоуверените жени били най-секси. Чуждо ми е то на мен. Колебание и за най-малката крачка в живота ми. Откъде е тая съсипваща вина, подхранвана от какво ли не, дето все е гладна и все иска още. Откъде е тоя страх да не счупя нещо, стъпвайки винаги на пръсти, плахо и внимателно. И когато се чувствам добре, да се оглеждам кого наранявам с това.
Понякога ми се иска да те питам защо така натрапчиво усещам, че нещо не е наред. Че нещо дяволски не е наред в този свят. Нещо е сбъркано. Дали при създаването му или е придобито, не знам. Едно такова прилепващо чувство, което те преследва и не ти дава мира. Да ми кажеш защо ние, човеците сме така самоунищожителни, толкова упорито бързаме към своя край. И защо позволяваш да съсипваме земята на децата ни. Всъщност земята, което не е нито наша, нито тяхна, а се отнасяме с нея така, сякаш ни принадлежи, и я изстискваме, и изстъргваме, и оглозгваме. И не забелязваме по-слабите и беззащитните от нас, затваряме си очите за чуждото нещастие, оковани в собствените си предразсъдъци. Все по-притиснати от стените, които сами сме си изградили. Блъскаме се един в друг, лутащи се, все по-изгубени, все по-безразлични и уморени. Бавно умираме, мислейки, че живеем.
И още, ако имаме време, бих ти описала чувството си на покруса в моментите, в които виждам близките ми да страдат. А и не само те. Да са затънали и да не виждат изход. Аз да мълча, не знаейки какво да кажа. А така да искам. Така да искам да можех да направя нещо. Понякога просто нищо не можеш да направиш. Но ти това го знаеш най-добре.
Бих те попитала защо не ми даде знак в онзи ден, денят преди последния на баба, в който реших да й звънна на следващия. Без да подозирам, че няма да има кой да вдигне отсреща. Или ми даде, а аз дори не разбрах. Както навярно в толкова други моменти от живота ми. Моменти на пропускане, на неслучване, на загуба, безвъзвратни, отишли си завинаги.
Та за съня ми, за това безименно нещо, което ме преследва, по-голямо от ужас, по-силно от живота, и току усещам дъха му отзад на врата си миг преди да се събудя, да ми кажеш то ще ме стигне ли някога.
Иска ми се да можех да те попитам ще ме настигне ли някога, Господи.
Но не мога.

Криеница

Сяда на огрения от сутрешното слънце, диван. Къщата е от ония старите с високите тавани и през зимата това е единственото топло място. Сяда с тефтер и молив в ръка. Има да вписва спомени в него. А той застава пред пианото с малка кутия за инструменти. За акордиране. Обяснява й, че не е било настройвано повече от двайсет години. Малко по-късно се е пренесла в един друг паралелен свят. На минало, опитваща се да облече в думи. А той в своя свят на звуци. Всеки от тях е в това, което обича. И в споделено мълчание, нарушавано единствено от самотните стонове на клавишите. Проверява ги един по един с някакъв чуден инструмент, който му показва кой от тях боледува. Леко докосване и всичко е наред. Магия някаква се случва.
Вдига глава от листа и се заслушва. Изтръгва се звукът не от клавиша, както й се струва в началото, а от вътрешността на пианото. От грохналото му старо сърце. Протяжен звук, разтегнат до безкрайност, отекващ в стаята и в човешките им души. В синхрон с вечността, усмихва се той на изумлението й. Запленена е от преливащите минори и мажори, нежни, ефирни и в следващия момент плътни и категорични. Меки и сурови. Ще успееш ли да оправиш повредените, пита го леко наивно с чистата надежда на дете. Да, разбира се, отговаря й разсеяно, докато се вслушва в гласа на пианото. Но трябва да пазиш тишина. Или поне опитай, шегува се. После се навежда към него със сериозно лице. Съсредоточен в това, което то има да му каже. Повече от двайсет години е стояло тежко на това място, в тази стая, без да бъде докоснато. Събирало е историята на къщата, на хората, идващи и отиващи си от нея, мълчаливо и смирено.
Излиза на терасата и сяда в едно кресло с лице към слънцето. Средата на януари е, но е приятно топло и не се сдържа да вдигне краката си на парапета. Притваря очи срещу заливащата я топлина, заслушана в накъсаната мелодия, идваща от стаята. Спомня си един техен разговор преди малко повече от година.
- Знаеш ли, онзи ден ме боля душата. Ама цял ден.
- А как те боли? Опиши ми.
- Не ти ли се е случвало?
- Може и да е. Опиши ми усещането.- настоява той.
- Ами сякаш някой е седнал на гърдите ти. Тежи едно, там вътре, стяга, стиска. Физически го усещаш. И ти е трудно да издишаш. Дори не знам защо.
- Не знаеш?
- Не. Просто някаква тежест. Как мислиш, от какво е? Ти ме познаваш.
- Познавам ли те?- поглежда я усмихнато.- Това е най-голямата глупост, която си казвала. Никой не познава никого. Близките опознаваш цял живот и не са рядкост моментите, в които все пак те изненадват. Казват или правят нещо непредсказуемо, и ти се чувстваш едва ли не предадена от това. Себе си дори не успяваш да опознаеш докрай. Факт. Повечето не се и опитват. Но добре, да кажем така. Според това, което знам за теб и познавам, ще направя няколко предположения.
Нервна и трескава си. Странно е как конвулсивно се отдръпваш. Не задържаш своето докосване, докосваш и се отдръпваш. За къде бързаш? Не бързай, оглеждай се. Не гледай само пътя, карай бавно и гледай наоколо. Постоянно търсиш и толкова много търсиш, че самото търсене става важно за теб. Затова те боли душата. Не може да те догони. Задъхва се подир теб, а ти не я изчакваш. Когато докоснеш това, което си търсила, почувствай го. Остави го да изпълни момента, не търси веднага отвъд него. Заради себе си. За да се насладиш.
Спира с анализа и я поглежда въпросително. Това дава ли някаква светлина по въпроса ти, я пита. Тя мълчи. После се обажда.
- Какво искаш да кажеш?- объркано го поглежда.
- Какво, какво. Каквото исках да кажа, го казах. Не искам повече да те анализирам, нито ти мен. Думите винаги опорочават, особено чувствата.
Долавя леко раздразнение в тона му и решава да не продължава с въпросите. Той обаче не е свършил.
- Думите крадат. Думите само моделират. Те ни помагат да се изразяваме, но това е всичко. Не чувстваме с думи, нали? А ти все се държиш за тях. Или пък се криеш зад тях. Такова дете си понякога. Идваш и ми казваш, че те боли душата. И сега, веднага трябва да открием причината, да я разнищим и облечем в думи и логика. Все едно влизаш в една стая и трябва моментално да светнеш всички съществуващи лампи. Да не остане тъмно ъгълче. Не ти ли е хрумвало, че можеш да я оставиш на мира за малко, душата ти, да я поболи и да мине? Без ненужни думички. Децата са така. Можеш да им викаш, да им крещиш, но те не ти вярват, че си истински сърдит, защото след това ги целуваш и прегръщаш. Пък да им говориш колко е красиво това или онова е добро, те не го разбират от думите. Само като им покажеш изгрева или цветята, тогава ти вярват.
Изведнъж от стаята зазвучава мелодия. Не я е чувала досега, но още първите тонове я приковават. Приключил е с акордирането и е ред на музиката. Някакво топло чувство я изпълва, тръгва от петите през цялото тяло и се утаява в мозъка й. Вълшебството на музиката. Да говори без думи. И да те води.
- Невероятно е. Какво е?
- Погребалният марш на Шопен. Бях сигурен, че ще ти хареса.
Пренебрегва ироничната му усмивка и се доближава до пианото.
- Много. Стисва ти душата, изцежда я до капка, а после я реанимира. И я прегръща, и стопля. Изсвири я, моля те, пак.
Чувайки отново любимите вече звуци, решава.
- Искам да ме изпратят с нея.
- Не бързай толкова. Казах ти да спираш и да се оглеждаш. И да слушаш. Има време за другото.
Да не бърза. Как се прави това, ако цял живот са ти повтаряли обратното. Ако цял живот си препускал в търсене на онова безименно нещо, което да утеши неспокойната ти душа. Да даде отговори на всичките ти въпроси. Да осмисли умората, просмукана в костите ти от този безкраен галоп. Защото колкото повече си се опитвал да разбереш света около себе си, толкова повече си се обърквал и изгубвал. Защото във всички стаи, в които си влизал и светвал лампите им, все е оставало по някое тъмно ъгълче, където навярно се е криело то. Обърнало гръб, с ръце, закриващо очите си. Да не го видиш. И да продължиш да го търсиш.

Приказки за разказване

Сядам на една пейка току пред него, за да се гледаме очи в очи. Ако може да се каже така. И да го чувам по-добре. А то ми говори тихо и се старая да не пропусна нещо. Когато някой ти говори така, трябва да го слушаш внимателно, защото важните неща се изричат почти шепнешком. Понякога безмълвно. Не се крещят. Мълчанието винаги е по-оглушително от крясъка.

Така си общуваме с морето. С чайките и скалите също. Казвам му толкова много неща, а то ме слуша търпеливо. Знам, че мога да му кажа всичко. Както и то на мен. В такива отношения няма претенция, поза, условия. Няма игри и роли. Не те натоварват с очаквания. Или с каквото и да е. Не е суетно и няма потребност да бъде харесвано, одобрено и прието. Не се сърди, нито обижда дори с години да не го навестиш. Не че е възможно. Ти имаш нужда от него. И ще го потърсиш рано или късно. То е. Просто е. Съществува и е там. Винаги. Ръка за ръка с вечността и самотата. Как да не го обичаш? Досущ като някои хора.

Побрало е много болка в себе си. В сърцето си, там навътре, на дълбокото. От всички ония удавници, случайни или съзнателни. Затова и често, съзерцавайки го, изпитваш тъга. Просто го усещаш.

Седя на пейката и го попивам. А то ми разказва напевно приказките си. Обичам да ми разказват. Особено истински истории. Успокоявам се и притихвам. Мога с часове да слушам. Няма да ми дотегне. Като малка се загубвах в книгите, които четях. След последната страница бях с помътено съзнание, несигурна в границата между реалното и въображаемото. И ми беше нужно известно време да дойда на себе си. Да се откъсна, често с мъка, от героите и светът им, в който заживявах за кратко.

Един лебед плува към мен. Инстинктивно се оглеждам около него. Няма други. Самотен бял лебед в цялото си достойнство и великолепие. Чувстват се добре да са сами, а не непременно в компания. Сещам се за Андерсеновото патенце. Обичах тази приказка като дете. Обичах я заради справедливия й край, разбира се. Но друго ме вълнуваше повече.

Изоставянето. В началото другите са тия, които хулят детето-патенце, обиждат го заради външността му. Майката твърдо го защитава и аз ясно си спомням силното облекчение, което изпитвам от това. Но и мрачно предчувствие. Все пак обществото ще надделее и майката ще се пречупи. Ще изостави детето си и ще го прогони.

Този момент ми е непонятен. И тогава преди толкова години, и сега. То ще мине през всякакви препятствия, ще страда и ще се бори, но ще оцелее. Липсата на майчина ласка ще остави неизличима следа в безутешното му сърце. То ще я търси навсякъде, ще копнее за нея в дългите студени нощи, а в идващите дни на живота си ще се опитва да преодолее болката от изоставянето. Но, разбира се, няма да успее. Паметта на сърцето няма да му позволи. До самия край, колкото и красиво, и успешно да стане, то ще се пита какво толкова ужасно е съзряла майка му в него, че да изстине и да го прогони.

Гледам сега лебеда срещу мен и се чудя дали онзи малък герой е негов прародител. И тогава морето ми разказва приказката. Ама истинската приказка. Всъщност може да е бил лебедът. Лебедът или морето, няма кой знае какво значение. В този момент те са едно. Като един цялостен организъм с чифт очи и обща душа. Тази душа ми нашепва историята на патенцето.

Когато в изблик на гняв, майката го прогонва, то наистина си тръгва. Уплашено е, направо ужасено не само от опасностите на този нов свят, но и от реално очертаващата се възможност да живее без нея. Без източника си на топлина и закрила. А тя му се е ядосала за някаква пакост. Такава, каквато децата правят, откакто свят светува. Не заради злостните приказки на другите, нито заради външността му. Направена беля, недоспиване, умора от грижите покрай децата и от всекидневните нападки на околните, и избухването е налице. Тръгва си патенцето, навело покрусено глава и в мига, в който се скрива зад ъгъла, майката идва на себе си. Гняв, яд, раздразнение се изпаряват моментално и тя хуква след него. Настига го и го прегръща силно с крилете си. Прегръща го, за да изтрие тежките думи и не го пуска до края на деня. Не, до края на седмицата поне. Сърцето няма да спира да я боли през целия й живот заради този кратък единствен миг.

Но детето й ще се чувства обичано такова, каквото е във всяка една минута. Може да не забрави случилото се, но ще й е простило още в момента, в който една топла майчина сълза е капнала току до окото му.

Тук приказката свършва и не разбирам като какво е пораснало патенцето. Нито дали това е била истинската му майка. Но не мисля и че има някакво значение. Лебедът плясва одобрително с криле и отлита. Навярно някъде някой го чака. А ние с морето оставаме да си говорим мълчаливо. Детски приказки има много за разказване.

Място само за един

А в това време, наблизо на едно друго място, а именно в Бачковския манастир, майка с двете си деца близнаци чака. Едното е седнало в скута й, а другото стои право до тях. Седналото скимти по някакъв особен начин, а майката го прегръща и му шепне нещо в ухото. Един монах се приближава към тях и се заговарят тихо. Приказват си те и току поглеждат към скимтящото. Монахът усмихнато го закача и едновременно успокоява майката. Няма да се тревожиш, момиче. Знаеш ли колко деца съм виждал така, не говорят до четири-пет години, а после като почнат. Някак несръчно прилага факти към думите си по един трогателен начин. Личи си, че сам не си вярва, но колкото повече увисват думите му във въздуха, безплътни и безкръвни, толкова по-ведро и високо говори. Докато постепенно заглъхва. Не знае какво повече да каже и млъква. Жената въздъхва все така с детето на ръце. Голяма е мъка, отче, задавя й се гласът. Няма, мамо, няма, добавя глухо сякаш повече на себе си. Стисва го още по-силно, а то усилва скимтежа.
Мисля си какво "няма". Майките инстинктивно говорят така на децата си, когато се ударят някъде. Няма, мамо. Да ги утешат, да не ги боли. Да им мине по-бързо. Навярно продължението би било: Няма да те боли дълго, детето ми. Ще видиш, ей сега ще ти мине. Така се расте, с по малко болка.
А после така се и остарява. Само дето болката не е точно от този вид.
Тази майка така би искала това да е и нейното продължение. Че ще мине. Сигурно води всекидневни уговорки с господ. Моли се, обещава, увещава, после се гневи, уморява, отчайва. Кара му се, сдобряват се. После отново. Само ако. Ако оздравее, ще. Днес не са скарани. Днес е в неговия дом. Оставила е безсилието вкъщи и е дошла с надеждата. А другото, пита отчето. Другото е добре, отвръща разсеяно тя.
Тогава поглеждам неволно към другото близначе. То си стои плътно до тях, не смеещо да се отдалечи. Не смее да играе безгрижно. Виновно по някакъв абсурден начин, че е здраво. Погледът му минава за един кратък миг през моя и потръпвам от онова, което съзирам там.
Тих копнеж да е на мястото на болното. Там, където в този отрязък от живота им, по-дълъг и от болка, по-тежък от мълчание, има място само за един.

Два

В село Червен, Пловдивско, на около тринайсет километра от Асеновград, една баба с плетена жилетка и престилка, превита о две, бавно върви по тротоара, колкото й позволяват годините и силите, чужда на профучаващите коли и безразлична към лошото време, та крета съсредоточено с дребни крачки тая малка баба, за никъде не бързаща вече, не знам дали нечия баба или пък ничия, в спокойно неведение за това, че в село Тополово, на около три километра, някой пише за нея. Някой, който половин час по-рано е минал с колата си от там, разбира се, невидим като всичко останало наоколо, защото нейният свят вече е толкова смален, почти колкото тя самата. В малките си ръце стиска два тъмночервени божура. Чудя се защо два.