Остров

Излизаме с него. Косата ми е още влажна, но ще изсъхне на слънце. Не се страхувам от настинки. Бабешки суеверия, неподкрепени със солидни доказателства. Предавани упорито от уста на уста като зараза, като свещена градска легенда, която всява страх и предпазливост и и на никого не му хрумва да подложи на съмнение. Не се излиза с мокра коса. Ще настинеш. Толкоз. Постулат. Аксиома.
Сядам на една пейка, а той се заравя щастливо в пясъка за мой тих ужас. Слънцето е точно насреща и знам, че за по-малко от половин час косата ми ще е напълно суха. Отпускам се и притварям очи. Бих замъркала, не, запрела от удоволствие. Топлината се плъзва по косата, лицето, по цялото ми тяло. Мога да остана така завинаги. Никакъв проблем. Да се припичам като някое студенокръвно влечуго. Поне за малко да усетя топли крайниците си. И да не останат никакви заледени участъци там вътре в мен.
Отварям очи. Той си играе все така в пясъка. Оглеждам се наоколо. Празно, няма никой, почти тихо е с изключение на близкия строеж. Точно, както обичам. Покой. Есента е навсякъде, заявила категорично присъствието си. Най-пленителният сезон, богат на преливащи цветове и нюанси. Насища сетивата, успокоява, показва ти, че всичко е временно, преходно, че ще падне и последното листо от дървото. До пролетта. Показва ти какво е търпение и как всичко отминава. Абсолютно всичко. Утеха някаква ти дава това. И страх, разбира се. Гъделичкащ костите, остаряващите ти с всяка следваща секунда, кости. Гледам бъдещето, играещо безгрижно пред мен, нехаещо за страхове и сезони. За него всичко е тук и сега. Целият му свят. И малко му трябва, за да е щастлив. Все още. Имаме какво да учим от децата, но с годините ставаме все по-закостенели и невъзприемчиви. Той скача от пясъчника, но се препъва и пада. Секунда колебание дали да обърне внимание на уплахата и болката. Не, няма да обърне. Продължава стремително към целта си. Ей това е. Падаш, ставаш, изтупваш се, ако ти пука от праха и продължаваш. Без мрънкане, без отчаяние, драма и най-важното-без да се откаже. Просто продължава. Слънцето се скрива зад блока и бързо се премествам на съседната пейка с него. Слънчева терапия. Позволявам си да се отнеса в моя си свят, на онзи мой самотен остров там вътре в мен. Неведнъж, когато сме с компания, са ми казвали, че ме няма за известно време. Просто се отнасям. Понякога е съзнателно, друг път не. Чувам гласовете на другите някак глухо, отдалече и отлитам. После се връщам. Иначе каква паника ще настане, не ми се мисли. Малко неохотно, но се връщам. Навярно всеки си има такъв остров. Остров на спасението, на оцеляването, на покоя и утехата. Когато си там, знаеш, че си неуязвим, защитен, на сигурно място, твоето място. Скривалището ти, което си си създал още като дете. Но не, за да се криеш от разни фантастични чудовища и дракони, а от други неща. По-реални и страшни. Носещи болка и самота.
Когато отидеш на това място, веднага разбираш, че колкото и лошо да е положението сега, то нещо хубаво предстои в бъдеще. Непременно. Без съмнение. Тази мисъл те е спасявала неведнъж, подавала ти е ръка и ти е проправяла път напред. Водила те е през тунела, понякога непоносимо дълъг. Но с край. На този остров събираш всички неизплакани сълзи и премълчани думи. Като съкровища. Не ги забравяш. Пазиш ги. Твои са си и са ти ценни.
На този остров е и детето в теб. Детето, което си бил и за твоя изненада понякога, все още си. Живее там и по цял ден си играе. Цапа се, строи пясъчни кули, люлее се, тича, скача, пее, изобщо всичко, за каквото копнее детската му душа. Когато е слънчево, е навън и прави всички тия неща. Когато дойде буря, стихия някаква, то се скрива в скривалището си. И чака да отмине. Търпеливо и спокойно, защото знае, че е на сигурно място и нищо не може да го нарани там. Смее се, когато е радостно и плаче, ако е тъжно. Не преглъща сълзите си, а плаче. Това дете никога няма да се почувства изоставено и забравено. Да, тъжно му е понякога, но то знае, че това е нормално. И тъгата ще отмине. Това дете е утешено, прегръщано, люляно. Разказват му се приказки и му се пеят песнички. Това дете няма да почувства никакви липси и празноти. И то ще остане винаги такова, каквото е. На тази възраст, вечна като живота. Питър Пан.
Знаеш, че дори и до сто да доживееш, то ще е там, в теб, на този остров. Знаеш, че трябва да го пазиш, защото е крехко. Нали е дете. Крехко е като всяко ценно, хубаво нещо. И трябва да го обгрижваш, да го обичаш. И то теб. Да го приласкаваш, когато е тъжно, да го изслушваш търпеливо, без да го прекъсваш, да целуваш ожулените му коленца, да го прегръщаш, да го успокояваш, че всичко ще бъде наред. Всички тези неща то е правило с теб още, когато си бил дете, та досега. Цял живот.
"Мамо, виж, направих ти кафе. Изпий го."- сепва ме той. Връща ме рязко на земята. Усмихва ми се гордо с формичка за пясък в ръце. Усмихвам му се в отговор. "Най-хубавото кафе на света." Малкият принц, правещ кафе за единствената си роза.

I loved you when you opened
like a lily to the heat
you see i’m just another snowman
standing in the rain and sleet
who loved you with his frozen love
his secondhand physique
with all he is and all he was
a thousand kisses deep

Търся

Неделя сутрин. Слагам слушалките в ушите и излизам. Ленард ми зашепва с този съкрушаващ глас. Бръква ми директно в душата, хваща я и я обръща с главата надолу. Бари не може да му стъпи на малкия пръст. Градът или поне кварталът още спи. Слънцето се показва срамежливо иззад блоковете, както всеки ден. Гледам право в него, заслепява ме, пускам сълзичка, но не отмествам поглед. Вървя си и усещам някакви неопределени емоции в мен. Не знам емоции или спомени, забравени копнежи или просто нещо, което цял живот търся, а няма име. Не знам какво е. Ей, да пукна, ама не знам. То е някъде толкова навътре, надълбоко, отдавна заровено, забравено, съзнателно или не, с толкова прах и паяжини, че само в редки моменти като този изплува леко на повърхността. Ей така, да ми намигне приятелски или пък иронично и да напомни за себе си. „Тук съм и никъде не мърдам. Ще си ме носиш цял живот, магарице моя.” Търсеща...Колко пъти са ми го казвали от различни места. Понякога са ми го изплювали като мръсна дума, дефект някакъв, друг път като комплимент, похвала. И двете приемам. Нали съм приемаща и разбираща. Всичко приемам за себе си. Дай ми категории, етикети, критики, оценки. Няма проблем. Гълтам ги като една здравословна полезна закуска. Знам, че съм хамелеон. Мигнеш и си променям цвета. Не съм сигурна дали трябва да се извинявам за това. Дали не нарушавам така нечий комфорт, спокойствие, знам ли. Оглеждам се внимателно, за да видя дали не съм засегнала някого...със себе си. Търся...не знам какво.
Веднъж решавам, че търся покой, бягство от хората, че съм безкрайно уморена от всичката тази суета. Особено ме уморяват жизнерадостните хора, тия свръхенергичните, щъкащи насам-натам, развяващи щастието си като долните си гащи, натикващи го в лицето ти, бъбрещи до болка, имащи неизчерпаема потребност да кажат толкова много, дето само като ги гледаш и слушаш и ти прималява. Гледам ги с известно недоумение и се чудя на какви стимуланти са. Силно са ми подозрителни и бързо се изтощавам покрай тях. Изтощавам се не само от самите тях, но и от гадаенето ми. Гадая по очите им, по погледа. Те никога не лъжат, не могат да те заблудят. Гадая по усмивката, по наклона на главата, докато си изливат компетентността по всички въпроси, ако щеш, по ръцете, когато жестикулират или са в покой. Гадая дали са истински в този момент или просто това е тяхното перфектно организирано бягство. Човек не може да е перманентно жизнерадостен или пък щастлив. Всяко дете ще ти го каже. Абсурдно и нелепо е. Изключвам напушването и употребата на разни стимуланти. Баланс е нужен. Щипка тъга, малко меланхолия, радост и усмивки, после сълзичка или река от сълзи, самосъжаление за цвят и вкус, ей такива неща. За контраст, за да не заспиваш, за да си с широко отворени очи за всичко, да не си във фермата, стадото, матрицата...Изобщо когато съм сред хора известно време, после имам нужда да остана сама и да се събирам. Да се затворя в неприкосновения си свят и да нареждам разпилените си парченца. Да се самозалепвам.
Друг път си мисля, че имам нужда от движение, промяна или с една дума живот във всеки смисъл. Да ме разтърси нещо и да ме изкара от апатията, монотонността. Да ме избута грубо от коридора. Да ме хване за косата и да ме извади от онова място, в което съм се окопала. Слава богу, никое от тези състояния и съответните им нужди не траят прекалено дълго. Отминават като всяко нещо. Понякога само те гризват лекичко, за закачка, може дори да те захапят до кръв, колкото да се увериш, че си жив и чувстваш. Щипват те по бузката за цвят или те плесват шеговито по дупето на майтап. Но има и от другите моменти. Онези, за които предпочиташ много да не говориш. Онези, за които мълчиш. Тогава те захапват за врата и пият, докато се обезкръвиш и от теб остане просто една сянка. Гладни и алчни.
Тръсвам глава и прогонвам натрапниците. Ленард продължава да ми шепне в ухото. Сигурна съм, че той ги знае тия неща, на ти е с тях и са си стари другари. Не може да пееш такива неща и то по такъв начин и да си минал леко през живота. Няма начин. „...I smile when I`m angry….”.Точно.
Слънцето пълзи все по-нагоре и улиците се оживяват. Денят започва, а аз не мога нищо да направя, за да го предотвратя. Има дни, в които ми е непоносимо всичкото това движение наоколо, хора напред-назад, всеки суетящ се в собствения си коридор. Искам да имам едно дистанционно и да спра на пауза. Всичко да застине, докато не съм готова отново да продължа. Ама не. Както се казва, светът продължава с или без теб. И то с такива бесни темпове, че често се задъхвам, докато го догоня. Пулсът ми и без това е ненормално висок, все едно тичам в галоп, без да спирам. Вземам си кафе, за да го вдигна още малко. Усещам пулса си в гърлото, но ми е идеално. Бърза сърцето ми, за къде бърза, не знам, само то си знае. Един от хората ми все ми повтаря да не бързам толкова, да спирам и да се оглеждам. Иначе пропускам толкова много...Нещо сякаш мокри бузата ми. Пръстът ми се стрелва бързо да изтрие влагата, но съм се излъгала. Суха и излъгана. За всеки случай премигвам няколко пъти и присвивам очи. Така е по-добре. Желязо. Неуязвима. Безсмъртна.
Влизам в кабинета. Харесва ми тази докторка. Мулатка. С идеален български. Шегува се през повечето време. Като мен. Маха конците с едно изящно движение. Смътна болка, почти не я регистрирам. „Колко си килограма?”-пита ме тя. „48-49.” „Ехеее, я си виж ръчичката, като на дете. У вас не те ли хранят?”-усмихнато се възмущава. „Само като слушам, иначе в килера на пост и молитви.”- шегувам се. Днес си нося торбата с шегите. Впрочем както почти винаги.
Прибирам се и веднага влизам под душа. Гореща, почти вряла вода облива тялото ми. Слабото ми, стоически издържащо на всякакви бедствия, тяло. Прогаря кожата. Кръвта във вените полудява. Точно, както обичам. За първи път от десет дни се къпя цялата, а не на части. Простичко удоволствие. Благодат. Затварям очи и спирам галопа в душата и съзнанието. Спирам света.

Nada

"Хайде, по-бързо, че ще закъснеем."- подканям двамата и бутвам вратата на входа. Свеж сутрешен въздух ме перва през носа. Не е зле. Никак даже. Идеален избор на жилетка, дълга до коленете. Леко хладно, колкото да ме събуди. Бързото, на крак, кафе вкъщи не е достатъчно.
Вървим към училището в нестроен ритъм и усещам как мозъчните ми клетки се събуждат и започват усилена работа. Той ми подръпва неволно ръката и веднага ме пронизва болка. Уж трябва вече да съм свикнала с нея, но ето- тук е и напомня нахално за себе си.Тя му се кара да не ме дърпа за ръката и направо да я пусне. Мило е, но отказвам предложението. Стисвам го по-силно и продължаваме. Мисля за скорошния ни разговор с един мой човек. Момиче. Жена. И става въпрос за мъж. Естествено. Колкото изтъркано, толкова вечно. Важното е да има драма. Да има объркване, неразбиране, взаимни наранявания при всичките претенции за обич, разочарования...Ей такива неща. Давам съвети на килограм. Мъдра и духовно израснала. Пълна с мъдрости, чак преливам. Да не повярваш. При всичките простотии, които съм правила, съм като някой съвременен Буда. Тя ме слуша внимателно. Обича ме и ми има доверие. Но сигурно се обърква още повече. Не знае какво да прави. Чувствата ги има към човека, но явно нещо не е наред. Издиша. Не се чувства ок в тези отношения, натоварват я, разсипват я, губи се в тях. На моменти се съмнява в себе си, започва да губи идентичността си, да се пречупва в поредицата от отстъпки, които прави. Колебае се вече къде е истината между това да оставаш верен на себе си и компромисите, които са нужни. Обяснявам, че най-важното от всичко, е да бъдеш себе си. Знам какво е обратното. Знам какво е да се загубиш. Да се загубиш в тъмната гора, без да си оставил трохички за връщане. Хензел, ама без Гретел. Да няма пътеки, а само сенки и странни шумове. Селото да е останало назад, а да нямаш ориентир. Еднопосочен билет.
Обичай човека, дръж на него, но прави същото със себе си. Нека и той така. Пък каквото стане. Така й казвам. Златната среда, мила моя, е истината. Като валс. Една стъпка напред, после назад. Или нещо подобно беше. Интуитивно знаеш кога, как, колко. По женски. Без да губиш баланса. Без спускане по наклона. Без крайности и потъвания. А обгрижвайки се, пазейки се, както го правиш за другия. Без самоунищожение, без мазохизъм, без болка... По дяволите. Добре ги редя, чак сама си вярвам, но практиката леко куца. Сякаш са ни ги преподавали в училище и сме ги зазубряли с огромно настървение, с хедонистична наслада. Ей тези...за самоунищожението нещата. Това, което ме крепи, ме и унищожава. С пълна сила. И изобщо кой е казал, че трябва да има някакви правила тук, точно в тази, сърдечната област? Който го е казал, е един пълен сухар, капут и знам ли още какво. И трябва да отиде...знае къде. Да обичаме без условия, без его, вини, страх, манипулации и т.н. Да не пушим, пием, псуваме, да ядем здравословно, ако може да се нараняваме здравословно. Ок. Да се пъхнем в капсулата си и да заживеем стерилно и щастливо в идеалния си свят.
Та, като тегля най-грубо и безцеремонно чертата, ще обобщя така. Просто бъди себе си, остави и другия да е така. Обичай го/ги, но се научи първо да обичаш себе си. Или поне се учи в движение. Никога не е късно. Ужасно важно е. Нямаш идея колко. Тя ме контрира:"Ами ако той си тръгне тогава?"
Внезапно ми става студено. Потръпвам. Увивам жилетката около тялото си и стисвам по-силно малката му ръчичка. Почти сме до училището. Замислям се. Безмилостно се заравям в онова отвътре. Веднъж една позната терапевтка ме попита как възприемам идеята за изоставянето. Толкова изневиделица ми дойде въпроса, че ми секна дъха. И открих, че точно в онзи момент не мога да говоря за това. Досадните физически доказателства са налице- стягане на гърлото, треперене на гласа, изчервяване, влажни очи и пр. Направо ме закопа с този въпрос. Няколко дена го мислих. Освен през целия ми живот. Аз- като изоставяща важни, толкова (няма измислена дума за това) жизненоважни за мен, хора, и поради тази причина-като възрастна- пълна и категорична неспособност да изоставя когото и да е. Аз- като изоставена в различни ситуации и от различни хора. Безпомощна като дете, когато видя гърба на някого. Много шибано го приемам. Въпросът за изоставянето. Така бих й отговорила сега. Уча го този урок с пускането, ама ми е много тегав. Цял живот ще го преговарям, предъвквам, преживям, понякога изплювам, друг път- преглъщам. "Ако си тръгне все пак?"- чувам отново уплашения глас на приятелката ми. Ако си тръгне, нищо не можеш да направиш. Ей това е фундаменталния отговор. Нищо. Nada. Стоиш и гледаш как се отдалечава. Евентуално с част от сърцето ти, душата ти. Ще продължиш да живееш, да дишаш, да се будиш сутрин, ще се научиш на всички тези неща, колкото и да са ти непоносими в началото. И ще продължиш. И още как. С липсите в теб, с празнотите на всички отишли си. Но поне ще знаеш, че си бил себе си във всяка една секунда от отношенията ви. "Хем просто- хем сложно."- въздъхвам, без да искам на глас. "Кое бе, мамо?"- веднага пита неразбиращо тя. "Животът, как кое?"- усмихвам й се аз. Оставяме я и тръгваме на обратно по познатия път за вкъщи. "Къде е кака?"-ме пита учудено той. "Е, как къде, нали ей сега я оставихме в училище?". "А, да." Успокоява се. Търся му ръката и я стисвам отново. И отново ме пронизва познатата болка, но напълно я отсвирвам. Понякога нещата са прости. Достатъчно дълго, за да си поемем въздух и да продължим.

Изход

Седнал е срещу мен. Отпива от кафето. Умората трайно се е настанила в очите му. В този момент ми обяснява колко съвършено играе пред останалите. Семейство, близки, подчинени, клиенти. Казва ми колко великолепно се е научил да се преструва. Да е шут. Да е весел, усмихнат, да се шегува. Дай му тема и веднага ще ти изплюе вица. Добър е. Наистина.
Но сега е просто уморен. Леко отчаян. Дали е леко или тежко само той си знае. Смисълът в нещата му се губи. Смисълът в живота. Твърди, че няма такъв. И ми се усмихва. Иска да бъде оставен на мира. Казва ми, че ако зависи от него, би зарязал бизнеса и би се покрил някъде. В планината примерно. Сам. Жадува да е сам и да си прави, каквото иска. Да свири на китара, да чете, да готви, да тренира и всякакви такива дреболийки. Без никакви хора наоколо. Вярвам му. Той е вълк единак. Самодостатъчен си е. "Сам си го направих...Да се докарам дотук....Толкова хора да зависят от мен...Нещата да са така сложни сега, да не мога да избягам...докато съм жив." -примирено въздъхва. Мозъкът ми работи усилено, търси изход. "Няма такъв." И пак се усмихва.
Обяснявам като терапевт, че човек трябва да отделя време за себе си, да прави нещата, които обича и т.н. Чувам се някъде отстрани как говоря тези неща на някой, който много отдавна е минал по пътя, по който сега вървя. Думите ми увисват във въздуха. Безплътни и безкръвни. Сама не си вярвам. Ето ти реалността. Това е положението. Понякога е така и толкова. Единственото умно нещо, което можеш да направиш, е да замълчиш. Мълчиш и слушаш. Това правиш. И то стига. И после прегръщаш. Без думи. Мълчаливо споделяш. Понякога е така. Фрустриращо до болка. Обичаш човека, а не можеш да направиш нищо, за да му оправиш проблема. Да изтриеш болката му, теглото му. Да види смисъла. Да проумее, че смисълът е да не търсиш смисъл. Да не търсиш смисъл...
Той ти казва "искам да изчезна" и ти мълчиш. Какво можеш да отговориш на това? Шегуваш се. Казваш му да се стегне. Иначе ще го ошамариш ей сега. Ще го нариташ и оругаеш, за да го задържиш тук и сега. Да го изтикаш от коридора. Да не му позволиш да потъне. Обич е май това. Да преъзмогнеш себе си, за да се справиш с този шит. Знаеш, че ако си позволиш да почувстваш това в него, ще отплуваш и ти. Но си умно момиче. Това твоето ще почака. Ще изчака подходящия си момент. Не сега. Сега трябва да си си безсмъртна. Имаш да спасяваш животи. Някъде дълбоко в теб е програмирано това. Сигурно там, където е инстинкта на майката, този на женственността и на живота въобще. Женският Исус Христос. Жилавият гръб, на който носиш всичко. Усмивката, в която са всички неизплакани сълзи, безсънни нощи, премълчани думи. Ръцете, които са там да прегръщат, люлеят, милват, държат, стискат, мият, търкат, носят... Онази сломяваща нежност, която приласкава и утешава, и казва, че всичко ще бъде наред. Топлината, която кара да забравиш студа. В моменти като този чувството за самосъхранение е притъпено. Целта е да дадеш, та ако ще да се лишиш от нещо свое, там отвътре. Гордост например. Целта е да усмихнеш, да стоплиш, да осмислиш.
Стоя и го слушам, мълча и от време на време давам глупави идеи. Присъствам. Той става тежко. Тръгва си. Прегръщам го. Може би това е най-смисленото нещо от целия разговор. Прегръдката, казва сестра ми, спасявала животи. Може би.

Среща

 

Лежи до мен на спалнята. Три килограма, петдесет сантиметра. Толкова, колкото го изписаха. Минали са едва един-два дена. Спи или е в унес, то на такава възраст е трудно да се прецени будни ли са или спят. Лежи си кротичко, не писка, не реве, мълчаливо и съкрушаващо. Не можеш да проумееш защо съкрушаващо. Защо като го гледаш или просто си лежиш до него и усещаш топлината му, нещо те сграбчва за гърлото и навлажнява очите. Защо се натъжаваш, вместо да скимтиш от радост. Мислиш си, че не си наред.
А всъщност всичко си е съвсем наред. Чувстваш се така, защото там, в това същество едва три килограма, е съсредоточен целия ти свят. Чувстваш се сломен, защото осъзнаваш колко си уязвим, как можеш да обичаш безусловно някого, колко крехък може да е той и колко много трябва да го пазиш. Поне ще се опиташ, ще направиш всичко по силите си, ще станеш досаден, обсебващ, гълчащ, мрънкащ. Ще казваш по хиляди пъти " Внимавай, пази се", вместо "Забавлявай се". Ще повтаряш грешките на родителите си, колкото и да си си обещавал, че няма. Ще се караш, викаш, наказваш, после ще се чувстваш виновен, ще гушкаш, ще задушаваш от прегръдки. Ще бъдеш там, за него, с всичките си грешки и разкаяния, със своите си вътрешни борби, съмнения, страхове, но и с всичката любов и нежност, на които си способен, винаги и на всяка цена.
Така се осъществява срещата. С него. Със себе си. С миналото, настоящето и бъдещето в едно. Сломяващи са тези срещи. Такива са, защото събарят всички стени в теб, които бавно и методично си изграждал цял живот, оголват те, пречупват те, променят те. С изненада установяваш колко ревлив можеш да бъдеш, как предателски ти се пълнят очите в какви ли не ситуации, как истински и буквално може да те боли сърцето от тревога, от обич, от грижа едновременно.
Такива срещи не държат на дати, годишнини, празници. Не спазват официалности, добър тон, дрескод, обноски. Не се случват непременно на свещи и вино, добра храна и безупречен персонал. При такива срещи не избухват фойерверки и не върви разтърсваща подходяща музика за фон.
Случват се в болницата, през нощта, когато всички спят, а то будува, било то от глад или колики или поради някаква си негова много важна причина. Случват се вкъщи на спалнята, легнали, след изписването, гледайки се, запаметявайки и попивайки другия. Случват се на концерт на любимия изпълнител, непознат човек, когото никога няма да срещнеш и прегърнеш, а всъщност е в сърцето ти завинаги. Случват се, докато просто си седиш и говориш тихо с близък приятел, или дори си мълчите споделено, или докато го прегръщаш за здравей и довиждане, докато го прегръщаш от радост, че не си го виждал отдавна или го прегръщаш, за да отнемеш от болката му.
Случват се между сродни души, независимо дали с кръвна връзка или не. Души, които се припознават, незнайно откъде. Навлизат в сърцата си и остават там. Поглеждат се в очите и си говорят без думи. Усмихват си се и си казват всичко.
Такива срещи са безценни. Един миг и може да осмисли целия ти живот, да го изпълни и оцвети. Може да те спаси.
Могат да се случат на най-необичайни места с най-неочаквани хора. Всъщност донякъде това са срещи със себе си, защото тези хора докосват нещо вътре в теб. Може да е много добре скрито, но те го намират. Без усилия, ей така, с поглед, жест, дума, прегръдка. Безценни са, защото може да се случат много рядко, до степен да забравиш какво е чувството. И когато все пак някой ден, в някакъв момент се случат, сякаш намираш себе си. Поне за малко.

...

 

Душите им са като на деца. Чисти и открити. Ще ги познаете по погледа. Очите им са бистри и топли, потъваш в тях, стоплят те отвътре, прегръщат те. Очите им може да се смеят, по детски да се смеят, с онзи блясък, а друг път да потъмняват от болка. Да помръкват и да настъпва нощ в душите им. Ръцете им винаги са топли и силни, готови да те хванат, ако падаш и да те прегърнат, ако имаш нужда. Сърцето им е безкрайно голямо и състрадателно, без граници и рамки, и списъци с условия. Призванието им е да дават, а се смущават да получават. Не знаят как се прави това с вземането. За тях да обичаш значи да даваш. Точка. Можеш с часове да мълчиш с такъв човек. И да чувстваш все едно се завръщаш у дома, където и да е това. Да ти е топло и уютно. Те няма да те разпитват, ако не ти се говори. Не изявяват претенции към теб. Не те критикуват, нито блъскат. Те те докосват само. И присъстват с цялата светлина, която носят в себе си. Като слънцето са. То е там и те топли, без да иска нещо в замяна. Безусловно.
Те са рядкост, изчезващ вид. Понякога силни и жилави, друг път крехки и чувствителни. Трябва да ги пазим. Да не ги стъпче стадото. Да не ги затрие безразличието, фалша, лицемерието, страховете и предразсъдъците, дребнавщината и суетата.
Те са тихи, внимателни, изслушват те, без непременно да искат да бъдат чути и изслушани те. Те те питат как си, защото наистина ги е грижа как си. Питат те не с уста, а с душа. Те са емпатични и с лекота могат да те почувстват. Затова трябва да внимаваме да не им предадем болка, тъга. Да не ги заразим. Нали трябва да ги пазим. Не обичат да са център на внимание, така че понякога може да не ги забележиш сред тълпата. Но не за дълго. Тяхната ярка светлина рано или късно ще те привлече.
И няма да можеш да им обясниш защо ги обичаш. Няма. Колкото и да се опитваш. Как може да се обясни такова нещо? То е. Просто е. Няма как да е иначе. Не просто, защото са добри, по детски чисти и всичко останало, а просто защото ги има. Все още съществуват. И дават надежда, вяра в чудото на живота. Оцеляли са и ще продължават да оцеляват. Да ни топлят и дават прегръдки. Да светят дори в най-големия мрак. Последните светци на тази епоха. Ще ги познаеш и по начина, по който се чувстваш, след като срещнеш такъв човек. Ще стопи поне за малко от леда в душата ти. И никога повече няма да го забравиш. Дом. И нищо няма да ти поискат. Само ще те направят по-добър. Страничните ефекти може да са стягане в гърлото и влажност в очите, но не е болка за умиране. Това просто ти напомня, че и ти си човек. И чувстваш, жив и топъл, истински под многото изкуствени пластове, наслоени от живота. От времената. И дори някога, някой ден, по някаква причина да ги няма вече в живота ти, те винаги ще са с теб. А обич никога не стига.

Забравените

 

Като изоставени деца са. Забравени. Ненужни. Празни и безумно тихи. Крещящо тихи. Мълчаливи. Мълчат. Опитваш се да ги чуеш, да ги докоснеш, но ти се изплъзват. И мълчат. Не обидено. А кротко, примирено, в тихата си самота. Българските села.
183 са селата в България, в които няма нито един жител. Обезлюдени, заличени от картата. Вървиш по тесните улички и гледаш пустите къщи. Тук-там има живот в някоя. А други нямат дори покрив. Изтърбушени. Взето е, каквото е можело да се вземе. Останали са само основите. Старци. Не, призраци. През лятото въздухът е толкова зноен, така тежи, в гърдите тежи. Въздухът ли, какво ли. Жужат насекоми. Едно неспирно, монотонно жужене. Приспива те ей така. Или те отнася в един друг свят. Вечер-щурците, разбира се, и комарите. Щурците те замайват, комарите-отрезвяват. Колкото да не отлетиш, да стоиш, стъпил на земята. Топлата, стоически издържаща те земя. И тази безкрайна тишина, безметежност и покой. Пристрастяващи са. Ясното небе с всички звезди, без да липсва нито една. Можеш да ги зяпаш цяла нощ. С любимото питие. Седиш си в тъмното, на хладно, отпиваш, зяпаш небето. Ей това е. Забравяш да спиш, за да го попиеш. Смесени чувства прииждат. Спокойствие, топлина, чувство за дом и принадлежност, тъга, на моменти необяснима, самота. Но някак си ти е екстра. Чувстваш го в кръвта си. Тук ти е мястото. Корените. Всичко, което търсиш, е тук. Казах, че мълчат къщите, селата. Но не точно. Шепнат тихо, разказват истории, с всяка къща, прозорец, дувар, избуяла градина, с всеки разбит път и пътека, с всяко дърво и цвете. За миналото, за хората, които са живели тук и са си тръгнали по един или друг начин, за теб самия. Казват ти, че няма нищо страшно. И всичко е миг. Че няма минало и бъдеще, а само тук и сега. В този единствен момент. Какво още ти прошепват? Всичко онова, което имаш нужда да чуеш. Лекуват душата ти. Внимателно, нежно, ненатрапчиво. Почти без да разбереш. Възпитават те. Ти слушаш, наблюдаваш, пак слушаш. Изпразваш съзнанието си. От мисли, нижещи се безмилостно и безконтролно, тревоги, отрови, токсини в мозъка. Дишаш свободно и се оставяш на природата да си свърши работата. Да те учи, лекува, обича. Както майка детето си. Търпеливо, безусловно, неописуемо. Можеш с часове да гледаш небето, легнал на някоя поляна, облаците, един след друг, бавно отминаващи, тополите, прегърнали се над някой забравен път, да слушаш със затворени очи и отворена душа звуците на селото, на природата. Знаеш, че можеш да останеш тук цял живот. Знаеш.
А после се връщаш в града. Връщаш се, а сякаш си останал там.
"Почупени цигли ,порутен комин ...Шум едва , едвам доловим...от котешки стъпки.
 Загаснало жарище, въглени мъртви. Ръждясал синджир и пробито котле. Окуцялото столче, наранения скрин, ослепели прозорци над глинен килим.
 Изскърцва от време на време по някоя вехта греда и пее със нея, във ритъм, мандалото старо...И сякаш говорят стените, и сякаш уж къщата крее, но и някак си тъжно се смее... по отдавна отминало време, по мечти изгорели, по надежди далеч отлетели...
 Но ето се свършва нощта, разплисква се ден...А къщата стара му махва с ръка...и никак нехае, и никак не ще тя да знае...защо е сама и защо пак заспива до колене обрасла в трева. "