Ревю на "Има още време"

Благодаря на Митко Георгиев Новков за честното ревю на последната ми книга "Има още време" (изд.Фама1, 2021). Намира се в 1-ви брой за 2022г. на сп. "Съвременник".

-

Морски бряг. Самотна женска фигура с гръб към нас гледа безбрежието и - предполага се, нещо си мисли. Ако решим, че си мисли за своята самота, ще сме на прав път, но само отчасти: да, тя е самотна, но както е самотна, е и обградена от хора. Най-напред от порасналия си син, над когото тя бди като орлица, в същото време обаче задушавайки го с майчината си обич; в отношенията с любимия си, които са повече по вайбър, отколкото в леглото (към финала на книгата той все пак се материализира); във връзката й с нейния баща - скъсана, между другото, отдавна, но възстановена именно от инак отчуждения й, на моменти даже враждебен син; откъслечните обаждания на дъщеря й от Америка, която в майчиното й сърце заема едно, меко казано, периферно място; от инцидентните сексуални изпълнения със селския кръчмар, при когото търси поне малко утеха от сякаш разбития си живот... Ако искаме да опишем по някакъв начин тази книга, бихме могли да се спрем на: "Има още време" е роман на/за отношенията - на обърканите, завъртени, но и отвъртени отношения, сиреч скъсани; отношения на една жена с близките й, които тя се опитва да възстанови и по някакъв начин да поправи, доброволно оттегляйки се в къщата си на морския бряг. Цялата книга е пронизана от такива отношения, от това как те да бъдат възобновени, как да се превърнат от незарастваща, че дори и кървяща понякога рана, в белези на и от обич и топлина. Всичко това Дияна Тончева описва по един много събран, много смирен начин: героинята й хем се сърди на всички, които по някакъв начин са я изоставили и не искат да й признаят усилията, които полага, за да се сближи с тях; хем в същото време реализира проникновени самоанализи, благодарение на които разбираме колко е наистина самотна и колко изобщо, ама наистина изобщо не иска да е самотна. Появата на психоаналитик в сюжета съвсем не е прищявка, той е необходим: когато съзнанието е зашеметено, то търси всякакви способи, за да възвърне равновесието си, да намери спокойствието си. Проблемът на Кая (героинята на "Има още време" носи същото име като героинята от предишната книга с разкази на Дияна Тончева "Кая") е, че не разбира, че човек не може да бъде цялостен сам по себе си, че човек е цялостен заедно с други и че другите всъщност са онези, които ти осигуряват тази цялост. В това е голямото послание на книгата: ние можем да имаме всякакви спомени и най-различни преживелици и с близките, и с по-далечните си хора, но ако не са те, ако страним от тях нацупени и необщителни, стоим накълцани, бушуващи, разнебитени. Другите са, които съшиват нашата идентичност и вероятно и затова тя така силно се стреми към сина си, забравяйки обаче, че: 1) той не може сам да замести всички други, които е отхвърлила (или отхвърля); 2) тя не е единствената друга, която му е нужна - има нужда от баща, от дядо, от приятели, от сестра... "Има още време" е роман за нашето сляпо всекидневие, когато - втренчени в себе си, губим света и хората около нас. Така ги губим, че сами се погубваме. Дияна Тончева с този свой роман се опитва да ни намери, и успява, прави го. Защото е така, права е тя: "Има още време"...

Ревю на "Кая" (2020) и "Има още време" (2021)

 "Два сборника с разкази, но всъщност една единствена книга. Такова е усещането след прочита на “Кая” (Фама, 2020) и появилата се току-що “Има още време” (Фама, 2021) на Дияна Тончева. Историите в тях са сюжетно свързани, а централната им ос е главната героиня Кая - писателка, майка, дъщеря, любима, самотна и чувствителна жена, през чиято гледната й точка в трето лице върви повествованието.

В първия сборник то следва хронологичен ред - от детството на Кая, през загубата на нейни близки, случайните срещи с неслучайни хора и отглеждането на малките й деца, докато във втория сборник действието непрекъснато прескача между различни минали години и нашето “Сега” (както, с едно и също име, е озаглавена всяка втора глава от едно лято). Така сюжетното време се затваря между последното посещение на мъничката Кая при нейния отиващ си прадядо и изпращането в последния му път на собствения й баща след много години; между раждането на сина й и онзи миг, в която всяка майка трябва да пусне детето си и да се прегърне в изначалната си самота, в която току възкликваме: “Виках те, но ти не ме чу”.

Две са основните теми, които обединяват тези “сцени от един семеен живот”. Първата е преходността, отминаването на всичко във времето, неизбежната загуба, остаряването и самотността, в която си отиваме. Неслучайно действието на много от разказите се развива по време на пътуване с кола - пътят е вечната метафора за прекосяването на живота, за отминаващото. На страниците се появяват и много възрастни хора, рушащи се къщи, животни, които умират. Впрочем в книгата има много от неумолимия кръговрат на “живата” природа и брънките в него - всички онези животинки, чийто живот децата напразно се опитват да спасят; но пред нас е и парадоксално наречената “мъртва” природа, в лицето на морето срещу вилата на Кая - онзи вечен пейзаж, онова “неизменно, непроницаемо, безусловно като постулат” надвременно цяло, срещу което човекът съизмерва своята (не)значителност.

Макар и с горчивина, с човешка меланхолия, осъзнаването и приемането на тази вездесъща тленност, срещу която “нищо не може да се направи”, е наложително. Продължаването - въпреки, или дори със, въпросите, които се задаваме - е почти дълг. Отказът да заменим с друго онова, което си е отишло, понеже страхът е свързал неразривно любовта със страданието и не пуска ръцете ни, е равносилно на това да спрем да съществуваме. “Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината”. Защото “не можеш да надхитриш времето”.

Втората основна тема в двете книги е майчинството, и по-конкретно особената, болезнено-сладостна връзка между майка и син. Именно Кая и нейният Мати са в центъра на тези крехки и ненарушими отношения, докато останалите близки остават на заден план. И двете книги завършват с писмо-обръщение към сина, затваряйки кръговрата на времето, завръщайки се отново към първите мигове, когато се сключва онзи “безмълвен вечен съюз, скрепен от кръвта”. Читателките, които са майки на пораснали момчета (макар и не само) ще разпознаят с болка онази неумолима динамика, която превръща “обичам те оттук до края на космоса и обратно” на малкото дете във възгласа “ти си най-ужасната майка на света” на тинейджъра. Онова буквално и символично издърпване на ръката за пръв път, поради срам и неудобство, е неизбежната ентропия в любовта - необходимото отделяне. Наш е дългът да скъсаме пъпната връв и да освободим децата си." (...)

Антония Апостолова

https://literaturnirazgovori.com/bookreviews/2021/12/29/14-10-%D0%BA%D0%B0%D1%8F-%D0%B8-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE.html

"Има още време" (2021)

Искаме всичко да знаем, да разбираме за ония, които обичаме. Да можем да надникнем в душите им, да не остане нито едно тъмно ъгълче – претендираме, че имаме право на това. Но не стават така нещата.
Можем само да присъстваме за тях, обичайки ги тихичко, нищо повече. То не е и нужно.
из "Има още време", изд. "Фама"
-
За лични поръчки на книгата от мен, пишете ми на didagirl@abv.bg.

 

СИНОПСИС на "ИМА ОЩЕ ВРЕМЕ"

 Писателката Кая отива със седемнайсетгодишния си син Мати на вилата им край морето, за да прекарат там лятото. В последно време синът й се е отчуждил от нея и сега това е последният й шанс отново да се сближат преди да приключи юношеството му и да поеме по своя път.

Когато е бил малък, двамата са били изключително близки:

"Мамо, обичам те до края на Космоса."

"И обратно."

Някъде във времето нещо се случва и двамата се озовават от двете страни на реката. Без мост помежду им.

Настоящето ритмично се редува със спомени от миналото, от детството на Мати. Онова свещено време, когато те двамата са били всичко един за друг.

Същевременно бащата на Кая, болен от деменция, е настанен от години в хоспис в близост до вилата. Кая го посещава един път в седмицата, задължително сядайки на няколко метра от него точно за трийсет минути. Нито минута повече, нито сантиметър по-близо. И там има дълбок разрив в отношенията, зародил се някъде в миналото. Навярно в нейното собствено детство.

Помежду отчаяните на моменти опити за стопяване на ледовете между нея и сина й, невъзможността да спи, тежките кошмари, саморазрушителните навици, безплодните сеанси с психотерапевта й по скайп и посещенията при баща й, който често не я разпознава, Кая си пише всяка вечер преди лягане с мъж от миналото й, който живее със семейството си на другия край на света. В друг ден от нея. Обичайно му задава въпрос, той й отговаря. И това е всичко.

-

„Никой не ни учи как да сме добри родители. Собствените ни родители ни учат точно на обратното.“

Телефонът й светна няколко минути по-късно, точно когато се канеше да го изключи.

„Никой не ни учи как да сме възрастни. Как да спрем да бъдем деца в тяло на възрастни. Това е, Кайче.“

-

Какво се е случило в миналото между тях, изчерпано ли е безвъзвратно то, ще намери ли мост към сина си през бурните води на отношенията им, ще прости ли на баща си за неща, които той дори не помни, ще започне ли отново да пише след години на прекъсване - все въпроси, които най-често в живота остават без конкретен, ясен, еднозначен отговор.

И все пак в този объркан и красив свят на нескончаеми въпроси, не отговорите са важни, нали?

Харесване

Коментар

Споделяне

Нова книга "Има още време"

 

На финала сме. 

За предварителни поръчки ми пишете.
Съвсем скоро "Има още време" ще хване пътя си благодарение на изд."Фама" и любимия Игор Шемтов. Надявам се и премиерата да се случи, даже двойна заради "Кая". Ако е писано и с времето си, както всяко нещо на този свят.

И, разбира се, кратък откъс по молба на разни хора. 
-
Току-що наруши едно от железните си правила. Да не му пише през деня. Но какво пък, явно е дошло времето за чупене на смахнатите й правила.
„Хей“, последвано до минута:
„Ти си хей.“
„Нямаше те с години.“
„Само от снощи, не драматизирай.“
„Аз, ако не драматизирам, кой?“
„Какво става? Никога не пишеш през деня.“
„Чупя собствените си правила. Удобно ли е всъщност? Жена ти и прочие?“
„Щом пиша, значи мога. Окей?“
„Кажи ми нещо топло.“
Кая чу някъде долу да се хлопва силно входната врата и притвори очи. Отново излизаше, без да й се обади. Не беше такава идеята, когато реши да дойдат тук. Как щеше да свърши всичко това?
„Хмм, нещо топло, казваш. Окей. Бях на парти снощи. Към полунощ трябваше да проведа един разговор с чужбина и се качих нагоре по външното стълбище на сградата. Да търся тихо място. Партито беше в някаква полуизоставена сграда. И стигнах до рууфтопа, където се оказа, че има рууфтоп бар, затворен, заключен, но с еднометрова вратичка. Изпуших една цигара, изкарах си разговора и докато говорех, си мислех колко логично би било да се върна на партито, да подбера първата и да я кача на тоя рууфтоп. И да не се занимавам с излишно социализиране долу.“
„Това адски ме стопли. Ебаваш се с мен.“
„Просто споделих въжделение. Не ти ли стана топло?“
„Да разбирам, че заради хармоничния си брак си се въздържал.“
„Сега ти се ебаваш с мен.“
„Не, наистина кажи. Какво те спря, как беше – да подбереш първата?“
„Е, стигаме до момента с топлото. То ме спря. Трябва да бягам.“
„Лош си.“
„Такъв съм, да. Слушай, Кайче. Пусни си Макс и всичко ще бъде наред, знаеш това.“
И излезе. Изписа й, че е офлайн.
Знаеше ли го? Вече имаше сериозни съмнения, че всичко ще бъде наред. По-скоро всичко отиваше по дяволите. 

Вярвам в теб

 Миналото лято започнах книга, която не вярвах, че ще довърша. Започнах я, както всяко друго нещо, което започвам - защото не можех другояче. И я паузирах в един момент, още в началото. Усещах, че просто не мога да продължа. Прословутото писателско блокиране, предполагам.

За всяко нещо си има времето в тоя живот, вярвам. Време за съшиване, време за раздиране. Нужно е търпение и това е. Оставяш го настрана и чакаш. Учиш се на тия неща в движение, както за всичко друго.

В началото на тази година писах на Силвия Чолева - знаех, че е прочела "Кая" и исках да разбера мнението й за нея. Беше ми важно. Започваше така:

"Книгата е много добра!

Тук-там бих редактирала дребни неща, но цялостно е чудесна. Пишете ли следваща?"

И нещо натисна спусъците ми. Just like that. Същия ден седнах, отворих тефтера и продължих оттам, откъдето бях спряла преди месеци. Все едно е било преди малко.

За какво се говори в тази книга? Питат ме немалко хора. Ръкописа не са чели дори най-близките ми този път, така се случи. За какво наистина?

Това са неща, за които съм мислила винаги, откакто се помня. Те са неизменно в мен, в битието ми, в съзнанието ден след ден, но не можех да ги изкарам на повърхността. Да ги синтезирам в няколко изречения. Адски фрустриращо чувство. Напипвам ги, чувствам отчетливо присъствието им, но дотам.

И в един момент си благословен. Някой те пита съвсем случайно "пишете ли следваща" и бентът се отприщва. И не можеш да спреш, докато не стигнеш края.

Книгата е за въпросите в живота, не за отговорите, това е сигурно. За опитите ни и за грешките, но най-вече за непрестанните опити въпреки грешките. За човешките ни слабости и колко е важно да ги приемаме, и да си простим, че сме човеци, и да продължаваме напред с любов и упование. За трудността да си човешко същество, трудността да си родител, понякога изпилена до безобразие, трудността да си дете на родителите си, трудността да не си вече дете. За загубите и разделите, и белезите, които те оставят по телата и в душите ни. За дреболиите и случайностите по пътя ни, които не са нищо друго освен Божие откровение. За тишината, в която е притихнала Истината за нещата. За Пътя ни. Отиване, връщане.

И разбира се, за онзи момент, когато наистина, наистина не можеш да продължиш нататък, където и да е това нататък, но в последния момент виждаш светулката в непрогледния мрак, която сякаш ти казва:

Вярвам в теб.

И продължаваш със сетни сили, макар и влачейки се, докато се изправиш в един момент. Защото е толкова важно, когато си спрял да вярваш в себе си, някой да продължи да вярва в теб. И този някой да е онзи, който наднича от огледалото.

-

Когато, час по-късно беше в леглото си и гледаше сивия таван, без да го вижда, се сети за нещо. Взе телефона си и написа:

„Как е възможно в един момент да вземеш най-твърдото решение в живота си, твърдо и непоклатимо като скала, а малко по-късно, понякога дори час по-късно, да го пренебрегнеш, да плюеш на него все едно някой друг, а не ти самият преди е казал: Това – никога.“

Отговори й съвсем кратко:

„Така сме ние, хюмъните.“

ТОГАВА

 Когато се усъмниш в себе си,

да - в себе си, кажеш си:

Аз съществувам ли въобще, тук ли съм

или съм там,

когато се почувстваш слаб

(а така да не понасяш това),

когато се усетиш изгубен,

счупен, куцащ, несекси

(не ти стои секси да си изгубен, счупен и куцащ),

когато се сетиш, че си почти на 40,

а така често да се чувстваш на 14 и

на 4 и на 104 едновременно,

когато просто искаш да зарежеш всичко,

ама наистина всичко, и да се отпуснеш,

да се отпуснеш мащабно като ръбесто камъче

в гладко езеро - точно така -

което от тежестта си пада директно

на дъното и остава там,

камък при вода, а не прах при прахта,

когато си толкова уморен от себе си

и от другите - от сладките им, съблазнителни думички,

които просто искат да те впримчат,

това е думата - впримчат,

да си нахранят егото -

адски модерно е това с егото, но и адски вярно,

но най-вече уморен от себе си, от глада си,

тоя нестихващ глад, който те яде отвътре, изначално

и докрай, глад за... попълни свободно, и това

трескаво търсене, търсене на какво,

за бога и по дяволите,

тогава поглеждаш нагоре и виждаш

всички тия ослепителни светулки в мрака

и в небето, заслепяващи

до сълзи - точно така -

до сълзи в иначе сухите ти очи

тогава чуваш синът ти да се провиква от другата стая

Идвай, мамо, чакам те,

дъщеря ти да пише гневно във вайбър

Потърси ми в къщата оня гланц за устни,

който забравих, важен ми е,

споменът за баба ти - слабата ти ръка,

държаща нейната изящна, изчезваща ръка,

същата, която държеше твоята в оная

призрачна, нафталинена стая на спомените ти

или детството май,

котките на село, които си оставил, отивайки си,

и не спираш да ги мислиш,

и всички ония души́ по пътя си,

които си оставил, отивайки си,

но не спираш да ги мислиш

със съкрушено, кървящо сърце,

процеждащо бавно

кап-кап-кап,

но галопиращо с пулс 120, няма време, разбери,

пълзи, върви, движи се, но не спирай,

тогава избърсващо плъзгаш показалец

по издайническата влага в очите,

в иначе сухите очи, винаги сухи - желязното ти правило,

което за нищо не ти върши работа, човече,

и се усмихваш широко,

клоунът не си тръгва уморен след чаша чай,

ама разбира се,

изпъваш гръбнак, гърди и брадичка,

и продължаваш към непроницаемия хоризонт нататък,

където и да е това нататък.

януари, 2021

Литературно ревю на "Кая"

 „Фама“ напоследък се обърна с лице към не особено познати или пък познати, но все още неутвърдили се български разказвачи: Еди Румян („Баница с локум“), Зорница Гъркова („Те никога не казват“), Милен Стоянов („Дебют на черния кон“)… Току-що, пресен-пресен, излезе и вторият сборник с разкази на Горан Атанасов „Махалата на совите“ (за него повече по-нататък). И – макар и не всякога равностойни, в избора личи вкус и мисъл за добрата литература (дали пък няма да е зле да дадат най после име на поредицата, например „Свежи гласове“?) „Кая“ на Дияна Тончева е част от тази вълна, наистина свежа. Най-напред идеята главна героиня на всички разкази да е Кая: аз харесвам такива концептуализации, има в тях промисъл за единство и цялостност (смятам например, че Любов Кронева щеше още повече да е стилна и увличаща, ако беше свързала разказите в „Бабини Ягини“); за писателска грижа. Това са всекидневни разкази, за живота на една жена първо малка, после голяма, първо внучка, после майка; изобщо семейството, връзката между поколенията е важна тема в сборника. Как да ги запазим във време, което ни раздалечава един от друг с вселенска скорост? Как да обичаме, когато сякаш всичко ни подтиква да обичаме най-много себе си? Как да постъпваме с децата си след изнурителен ден, а те са капризни и изискващи? Такива истории вървят през „Кая“, които на моменти стават малко монотонни, но пък – от друга страна, има ли бит, обикновен живот, житейски грижи, които не са монотонни? В тази връзка Дияна Тончева умело преплита досадата от/на съществуването и атрактивността на/от разказването: с всеки разказ се увличаш все повече в битието на Кая, все повече ѝ съчувстваш, все повече тегобите ѝ стават твои. Тази жена с остри рамене и гол гръб, обърнат към нас, ту се замержелява, ту се уплътнява и цялото сноване между изчезването-появяването неусетно ни води към това, че започваш да я виждаш, все по-осезаемо започваш да я виждаш. А виждането е особено значима част от житието на героите, на всички герои без изключение; няма разказ, в който очите да не играя роля – било тя главна или второстепенна. Очите и синьото, небето преди всичко: на/срещу всекидневните битовизми се отвръща с поглед към небето и тогава осъзнаваш простора, безбрежността, добротата. Особено добротата, която е и достойнство: този жизнеутвърждаващ синергичен възел откриваме в образа на бабата – мъничка, съсухрена, с преминал вече живот в труд и закрила за другите, забравила себе си, никога не поставяща себе си на първо място. О, Боже, че тя на никакво място не се е поставяла, просто е правила онова, което е смятала за нужно! Великолепен образ, който може да възприемем като метафора за цялата книга: тиха, кротка, без фойерверки, повече просмукваща се, отколкото ослепителна, тя реди редовете си на обикновен живот, за да ни каже: няма обикновен живот, всеки живот е необикновен, пък бил той даже и най-обикновеният… Затова „Кая“ е топла книга – книга, която сгрява. А заради студа, дъжда и мъглата навън може би точно такава книга ни трябва…

- Митко Новков за "Кая"

Там

Има вятър там. Провира се и ръмжи между клоните.

Има и слънце понякога, проболо разкъсаните облаци. 

Тези облаци с перверзни имена, помниш ли?

Има дъжд, който мие забравените празнични знаменца за нечий рожден ден. Спускат се капките по тъжните им канапи.

Там, в рождения ден има глад, храна по чиниите, обърнати маси, музиката е оставена на самотек и вървят ретро хитове, които никой не слуша. 

Там някъде седя прогизнала с празна хартиена чиния на шарени балони. С празнична триъгълна шапка, висяща на врата ми.

Празнувам с лице на клоун в почивка. С размазан грим, изядено червило…Седя и те чакам под дъжда. Сама.  И ми е студено.

Anna in your head

Нищо не е такова, каквото изглежда

Тази нощ, докато гледах от терасата на хотелската стая блестящата синя вода на басейна и слушах морето - не го виждах, тъй като терасата не гледа към него, но го чувах идеално - се сетих за онзи разказ на Селинджър, в който Теди говори как оставаме само в съзнанието на хората, щом излезем от стаята. Или нещо такова.

Още първия ден, щом дойдох тук, забелязах празните лястовичи гнезда. Сега и хотелът се изпразни. В късната вечер изглеждаше като призрачен, тук-там блещукаше само по някоя светлинка. Странно усещане. Знаеш, че преди и то съвсем неотдавна, е било пълно с хора с всичкото им, гнездата - с лястовичета. Сега всички са си отишли. Сега е пустош.

Лятото си отива. Виждаш го, с очите си го виждаш как се отдалечава неумолимо, почти се е скрило зад ъгъла, махайки за сбогом. Хората си отиват. Някои са като бумеранг - връщат се малко или много по-късно. Други си отиват завинаги.

В крайна сметка какво правим в тоя живот? Местим се от едно място на друго, вършим нещо там, изпитваме някаква емоция, нещо. После преминаваме нататък. Присъстваме, отсъстваме, чувстваме, уморяваме се. Пълнота. Празнота. Repeat.

Точно преди да вляза в стаята, се сетих. Не виждам морето, но го чувам. То е там в тъмното, вляво зад ъгъла на хотела. Гнездото е тук, над главата ми, разположено върху лампата на терасата. Вярно, празно е, но само засега. Сетне чух щурците. Не ги виждах, но ги чувах някъде наблизо. И хората са там някъде. Дори отишлите си.

Нищо не е такова, каквото изглежда.

После допих виното си и влязох вътре, а терасата се опразни.

Или пък не.

септември, 2020

Да се научим да се разделяме

Дори да сме се сдобили с най-новия модел айфон или ауди, или кабриолет (че така по-арт ни се веят косите), да сме си направили най-жестокото селфи с 10001 лайка, да сме супер инстаграмъбъл, да сме изчели хиляда вагона с книги и да имаме най-блестящите дипломи, окачени гордо по стените, да сме написали най-силната, най-"докосваща" книга, да сме хванали най-добрата разпродажба в мола, да сме се качили най-високо (там дето е силно ветровито и яко духа, как духа само) по стълбичката на кариерата, да ходим на най-яките партита тук и по света (за сведение Peggy Gou прави най-яките партита, хайде и Nina Kraviz), да обикаляме като цветарки последователно и методично всички европейски, че що не и всички останали столици, да плаваме с яхта всяко лято, без изключение, да сме вкусили от най-умопомрачителния секс, да сме изпитали и опитали най-изумителните оргазми, наркотици, уиски, моет, раци, омари и пр., да сме изградили с труд, постоянство и стоицизъм оня секси саркастичен, небрежно-ироничен, хипстърски, невинно-перверзен, бохемски, изтънчен, циничен стил/имидж/фейс/стайлинг/аутфит, да сме заобиколени от много хора/последователи/фенове, цели тълпи, скандирайки името ни, едно е сигурно.

Така и не се научихме да се разделяме.

Да приемеш, че може да си бил с някого хиляда години, и сте преживели какво ли не, и пак да се разделите. Случва се постоянно. 

Че децата ти, в които е съсредоточено Всичко, и всяка тяхна болка директно е изстисквала сърцето ти до кръв, ще пораснат, те вече пораснаха, и ще си тръгнат по пътя, няма как. Може и да ти помахат за сбогом, може не. Да ти се обаждат от време на време, а може и веднъж на пет години. И да живеят в друг ден от теб, например. Много е възможно. 

Че хората, с които си в момента на море, планина, в чужбина, на село или където и да е, и си изкарвате страхотно или просто хубаво, ще си тръгнат, щом свърши почивката. Както свършва всяко нещо, например както свършваш ти. Във всеки смисъл. 

Че онзи, с когото си изкарал една случайна, но незабравима нощ, няма непременно да се обади на другия ден. Той просто е много зает човек, разбери. Нещо като Атлас, дето крепи земята на мощните си мишци. И нямаш и нищожен шанс да го видиш повече. Но пък, хей, не си ли изкарахте добре? Тук и сега, живей за мига и пр.шитни.

Че кучето, дето си спасил и върнал от оня свят, и лекувал с всичката вяра и надежда упорито, ще умре все пак. Че твоята котка може да умре в съня си, без да е боледувала и един ден. Че хората, които обичаш, си тръгват по един или друг начин, и ти им виждаш гърбовете. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които обичаш, умират. И нищо не можеш да направиш. Че хората, които не обичаш, но нямаш нищо против да са наоколо, също умират.

Че ти ще умреш.

Не се научихме да се разделяме.

Напоследък бях на Вонегът, Кормак Маккарти, Уелбек, Херман Кох, Дейвид Линч, плавно финиширайки с Чък Паланюк. Май предозирах. Та сигурно затова така, нале. Май ми трябва позитивно четиво, нещо жизнерадостно, лекичко. 

Шегувам се.

Книга "Кая", Дияна Тончева

Новата ми книга "Кая", изд. "Фама" вече е факт. :)

Може да бъде намерена по книжарниците в страната и на сайтовете на съответните книжарници. Може да бъде поръчана и при мен (при желание ми пишете на didagirl@abv.bg или на лични във фб профила ми). 

Премиерата се очертава да се случи през есента, ще пиша допълнително.

Все още

Онзи ден сутринта разглеждах албуми със снимки. Истински хартиени снимки, които можеш да пипнеш и помиришеш.
Усещането е за топлина, но и за тъга от осъзнаването, че тия времена са отминали. Отишли са си и няма да се върнат повече. Засилил си се по пътя си, ама с адска скорост, не знаеш как да спреш, да намалиш или паузираш направо, може дори да си в края, кой знае, със сигурност не в средата. И докъде стигна, какво направи со фар?
(Някъде чух или прочетох, че умираш напълно, когато спрат да споменават името ти.)
Виждаш хора, които ги няма вече в тоя свят. Виждаш себе си такъв, какъвто вече не си в този свят.
Особени времена са настанали, поне за мен - загуби от всякакъв порядък. Уроци за пускане и сбогуване и прочие дивотии.
Усещам как неусетно се отдалечавам от себе си и от другите. Като ония балони, които пускаме в един момент, и те отлитат в небето.
Все едно отиваш там някъде, нависоко, в Космоса, ако щеш, и наблюдаваш другите през някакъв бинокъл. И се усещаш напълно отстранен, не от тоя свят, в който така или иначе не се вписа. И се изкушаваш да не намериш пътя наобратно. Да не се върнеш.
После синът ми ми казва: Обичам те до края на Космоса. И ме поглежда очакващо, търпеливо. Секунда, две, три.

И аз му отвръщам: И обратно.
И намирам пътя наобратно. Все още.

Да се местим

Пиша тези думи, облегната на една изоставена лодка. Лодката е изтеглена на сушата в старото пристанище на Тасос.
Бих могла да разказвам за това пътуване дълго. За хубавите и не толкова хубави моменти. Не толкова хубавите моменти се заличават бързо в паметта, а хубавите се преувеличават от дистанцията на времето - кой го беше казал, вече не помня.
Бих могла да разкажа за пътуването с лодка в открито море и как всичко ти се клати и ти е леко шантаво, щом слезеш на суша. За бурята с четириметрови вълни и лодката, която се накланя застрашително, но все пак ги преодолява. За делфините, които ни придружаваха от време на време - играещи си като малки дечица с носа на лодката, нехайни и безгрижни. За гръцкия капитан, който още миналото лято остана завинаги в сърцето ми - добър човек с огромно сърце, от ония редки видове, знаеш. Питаш го нещо, предлагаш идея, той се усмихва - yes, of course, my friend, why not.
За остров Лимнос и крепостта, подобна на Царевец, и скалите с козичките и сърничките, и риболовните кораби, пристигащи вечер, и хората, които ги чакат търпеливо, за да си купят прясна риба. За ципурото, рицината и рибената им чорба, и сърдечността и гостоприемството - отварят ресторанта само за теб, да те нахранят и после да го затворят пак.
За старото пристанище на Тасос, за рибарските мрежи, пръснати навсякъде, за грохналите, изоставени лодки, като тази тук - изоставени кой знае откога, толкова самотни и прекрасни, никому ненужни вече, но все още там, за да ги видя и запомня. За гръцките старци, насядали по пейки и столчета, заникъде небързащи с всичкото време зад гърба си и малкото, оставащо пред тях, за спящите котки навсякъде - толкова често ги виждам и са толкова много - с оръфани от нощни боеве, ушички и рани, някое без краче, но оцеляло, гальовни и предпазливи, доверчиви и меки. Божии благословени творения...
И ме обзема онова познато безпокойство, че мога да забравя нещо важно. Че пропускам толкова много. Толкова много. Чак ми се иска да спра да изброявам на мига - всичко или нищо. Но продължавам.
Иска ми се да да мога да опиша подробно до най-мъничките детайли всяка една котка, която срещнах по пътя си, всеки старец, уличен художник, всяка лодка, мрежа, чайка и корморан, и пейка, покрай която минах. Сякаш иначе не биха съществували. Но те съществуват - видях ги с очите си. И със сърцето.
Какво още? За усмихнатото момче, което ми направи кафе преди да е отворило кафенето и ей-така на крак ме успокои, че пак ще дойда, щом му споделих, че не ми се тръгва. За дядото, който хранеше котка и чайка, и ми помогна да ги снимам заедно. Дакси, ме пита. Поли ореа, засмивам се и трескаво се мъча да запомня чертите му, въпреки, че знам, че ще избледнеят.
Сещам се за думите на Селинджър:
"Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго."

Трябва да тръгвам.

06.05.2019

top 5

My top 5 recently (2018):


1. Beautiful boy
2. First man
3. Mid90s
4. First reformed
5. Leave no trace

сп. АРТизанин

"Кая затвори очи и се отпусна назад. Подухваше слаб вятър – тя не виждаше, но чуваше шумоленето на листата по липата. Цвят още нямаше, беше рано за това, но много скоро пъпчиците щяха да се разтворят, да привличат стотиците пчели, да ухаят нетърпеливо, смазващо и отчаяно, и накрая да прецъфтят унили.
Лястовиците щяха да си дойдат, както всяка година – между осми и дванайсети април – и празните гнезда да се напълнят с лястовичета, с глави наредени едно до друго като мъниста. Царевицата, която все още беше крехки, зелени стръкчета, щеше да порасне, да избуи и също да шумоли при лек вятър, както липата сега.
Всичко продължаваше, устремено право напред, няма как да е иначе, и ако останеш и забиеш пети на едно място, като магаре на мост – тогава какво?
Тогава ще виждаш, с очите си ще виждаш как всичко цъфти, расте, променя се и отива нататък, където и да е това нататък, а ти ще оставаш назад, ще се смаляваш, смаляваш, докато накрая неизбежно се превърнеш в точка и просто спреш да съществуваш за околния свят. Ти ще съществуваш, разбира се, там назад, но не и за другите, понеже няма да те виждат. Най-много да виждат точката, но и това не е сигурно. Известно време ще се чудят къде се дяна, а после ще забравят. Това е толкова човешко – да забравят. Ще ги поеме техният коридор, тяхното настояще, сетне и бъдещето. Споменът за теб ще избледнява, докато накрая изчезне напълно.
И всичко това, защото си си казал: „Отказвам да си взема нова котка, след като умря моята. Отказвам да сменя тоя човек, дето си отиде, с някой друг. Отказвам да си изхвърля леглото навън, за да си купя ново, или пък дивана. Отказвам да заменям старото с ново, изхабеното, скъсаното, счупеното със здраво, стабилно, надеждно. Отказвам да забравя. Плюя на това. Отказвам да продължа напред, само защото всички го правят.“ И прочие, и прочие."

Разказът ми "Животът продължава и прочие" е публикуван във февруарския брой на сп. "АРТизанин". Благодаря и приятно четене!

Предвеликденски сън

"Мъдростта поддържа две противоречащи си истини в ума ни едновременно. Надежда и отчаяние. Живот без отчаяние е живот без надежда." 
First reformed (2017)

Някакъв шум навън го събуди отведнъж и той отвори рязко очи, ругаейки на висок глас. Беше задрямал неусетно в креслото си, малко след като обядва, а дрямката постепенно беше преминала в дълбок сън.
В съня си видя Малкия. Малкия викаха всички на Филип – по-малкия му син, деветнайсетгодишен тогава, който излезе от портата преди десет години и повече не се върна. Каза: „излизам за малко“. И това беше. Потъна вдън земя – ни човек, ни дявол. Издирваха го всякак, но нищо. Все едно никога не го е имало.
А сега го видя в случайния си следобеден сън, но като малък. Искаше да му надуе гумите на колелото. Само това си спомняше от съня – как идва при него, седем-осемгодишно слабичко хлапе и го моли да му напомпи гумите. А той беше захванал една работа и му отвърна „После“.
И се събуди от тоя идиотски шум навън – някое куче се разлая или дявол знае какво. Случило ли се беше това наистина някога или не, кой да ти обади. Той поне не помнеше със сигурност. Стотици, хиляди подобни дребни моменти в многото дни, които имаха зад гърба си и си мислеха, че ще имат и занапред. Как да запомниш всичко? Нямаше как.
Цаньо изруга отново, „Човек не може една проклета дрямка да изкара в това загубено село“, и се надигна тежко от креслото. Джина, която беше заспала в скута му, тупна глухо на пода. Сетне хукна навън, все едно я гонят триста дяволи.
Мъжът тръгна да излиза, за да се изпикае в градината по навик, но в последния момент се сети, вече напълно разбуден и с ясно, отупано от паяжините на съня, съзнание, че бай Кольо, комшията умря в края на миналата година. Преди това Цаньо вършеше тая работа в градината, упорито и неотменимо години наред само и единствено да го вбесява. Именно тия интензивни, наситени със страст, отношения го поддържаха жив и в кондиция.
Но вече Кольо си беше отишъл и в негова памет Цаньо спря да ходи по нужда в градината.
Мъжът излезе от тоалетната, докато си закопчаваше колана и затърси кутията си с цигари. Намери я празна.
- По дяволите.
Спомни си, че щеше да ходи и до гробищата. Утре беше Великден.
Взе си пътьом шубата – зимата не искаше да си тръгва и това е – и излезе от къщата, като хлопна силно вратата, без да заключва. Нямаше какво да пази.
На двора мерна през дувара Лидка – жената на Кольо. Не се стърпя.
- Лидке – провикна се той, да е сигурен, че го е чула. – Абе отдавна се каня да те питам – ти слагаш ли си го още, рожбо? – запита я напълно сериозен, с непроницаемо лице.
Жената, сепната, се надигна иззад розовите храсти, които беше взела да прекопава, и като го съзря, се усмихна широко.
- Слагам си го още, чичо Цаньо.
- Така, така. Слагай си го, Лидке, че не остана – завърши тържествено той и продължи по пътеката към външната порта, отдето едно време излезе Малкия и не се върна.
Сети се обаче нещо и спря с ръка на резето.
- Бай ти Маркес го е казал, чилякът – „използвай сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш, че тия неща не траят цял живот.“ – издекламира на един дъх.
- Така си е – съгласи се Лидка. – Слушай, чичо Цаньо. Чакай тук да ти дам боядисани яйца и малко козунак. Аз го правих – нали ще дойдат децата. Матей как е, ще си идва ли скоро насам? – попита го малко плахо.
Като чу за големия си син, Цаньо се намръщи и махна вяло с ръка. Предния ден му беше звънял да му каже, че нямало как да си дойдат. Не го пускали от работа, скъпи самолетни билети и още куп щуротии. Цаньо го слуша, слуша, пък затвори накрая.
- Казах му да не си прави труда да си иде – отсече той. – Няма за какво да бие толкоз път, че да мъкне и хлапетата, и да ми се пречкат всички из краката.
- Е, бива ли така? – рече Лидка смутена.
- Бива, чедо, бива. А и съм си най-добре само с Джинка, изедницата му недна. Ако ще ми даваш нещо, давай, че имам много работа, колкото и да ми е приятно да си бъбрим тука.
Лидка се разбърза, бършейки ръце в престилката си – хлътна нейде в къщата и след минута излезе с една торбичка. Подаде му я през дувара.
- Благодарско – промърмори Цаньо.
- Пък, ако речеш, ела утре към пладне. Да седнеш с нас, хора сме, нали е Великден и прочие. Да не си сам като ку...
- Голяма работа – пресече я безцеремонно. – Айде, че мръкна.
И излезе най-сетне през портата. Тръгна не по главната, а по едни заобиколни, криволичещи улички не заради друго, а понеже не искаше да среща хора. Не си падаше твърде по хората, не му бяха любими открай време и ако си нямаше вземане-даване с някого, което се случваше все по-рядко, предпочиташе да ги избягва.
В село не го обичаха. Така и не му простиха, че не плака нито като изчезна Малкия, нито като умря жена му. Какъв човек е тоя, чудеха се и цъкаха възмутени от вдън душа. Животно да беше, щеше да заплаче. А той – нито сълза. Със сухи очи изпрати жена си в гроба, дето бяха близо петдесет години заедно, с присмехулни очи и солените си шеги на уста остана всеки път, като засечеше някой от съселяните си. Само с пияниците си другаруваше. Подпомагаше ги, така да се каже.
Цаньо си имаше твърдо и непоклатимо убеждение – „Да плача е все едно да се изпикая и да се облекча, и да ми мине като на куче – не са ли това сълзите – пък аз не ща да се облекчавам, нито да ми минава, толкоз“. Хората не го разбираха това – за тях то бе чуждо, уродливо, направо богохулство.
Мъжът си взе цигари и свещ от едно магазинче малко преди гробищата, и вече почти беше стигнал двойната, облепена с некролози порта, когато насреща му изникна Матьо Стоката – единият от двамата главни селски пияници, негов набор и съмишленик. Палтото му, твърде тънко за неотиващата си зима, опърпано и мръсно, както винаги, му висеше като на закачалка. Цаньо забеляза, понеже не го бе срещал цяла зима, сам той много-много не излизаше, че е доста отслабнал – лицето съвсем изпито, очите – трескави и силно хлътнали, блуждаеха някъде встрани, без да спират в една точка. Личеше си, че вече е ударил поне едно-две. На Цаньо му стана криво, нещо го стисна за гърлото, но бързо се стегна.
- Матьо, как е хавата? – усмихна му се бодро насреща.
Мъжът, едва сега забелязал Цаньо, отчаяно се опита да фокусира погледа си върху него.
- Ам, че бива, момче – беше на седемдесет и шест като него, но всякога му викаше „момче“.
- Матьо – подхвана пак Цаньо, докато ровеше из джобовете си – знам, че и ти като мене обичаш да си пийваш, а си нямаш. Ще те обидя ли, ако те почерпя една мастичка?
Очите на мъжа се навлажниха от изненада и благодарност. Взе парите и ги пъхна на сигурно място в джоба на огромното си палто.
- Човеколюбец си ти, момче – рече и отмина като клатеше глава невярващо.
Гробищата бяха съвсем пусти и успокоен, Цаньо бързо намери гроба на жена си. Запали свещта, остави едното от боядисаните яйца и половината козунак върху студената земя току пред паметника и приседна отстрани на мрамора.
Загледа унесено горящата свещ и по едно време си чу гласа, предрезгавял и като че чужд, а не неговия.
- Пустото ми колело, опустяло. Ти помниш ли дали му напомпих гумите на Филипчето тогава? Ей на – не мога да се сетя, мама му стара, и това е. Изфирясал акъл, рожбо, какво да ти разправям?
Млъкна и зачака. Не знаеше какво чака, но седеше търпеливо и не помръдваше, без да отмества поглед от свещта. Колелото не му излизаше от главата, откак се събуди в късния следобед от тоя закъснял и случаен сън. Как ще се живее така, чудеше се в себе си.
Малко преди да догори свещта, стана с усилие – краката му бяха изтръпнали и почти безчувствени – взе торбичката с останалата храна и пое към вкъщи отново по потайните улички. Този път не срещна никого.
Беше се мръкнало, когато хлопна портата зад гърба си. Седна веднага на масата и се навечеря с четвъртинка козунак и второто яйце. Последното яйце и останал козунак сложи внимателно в една чинийка на срещуположния край на масата. На другия ден щеше да ги вдигне.
Приготвяше се, все така вглъбен в съня, да ляга и в този момент осъзна, че е сам. Тоест напълно сам. Излезе припряно на двора, както беше по долни гащи – беше съвсем тъмно и тихо – и завика, като се опитваше да потисне паниката.
- Джинкааа! Джиноо, ела тук, обеснице такава!
Млъкна и се ослуша. Нищо. Никога досега за седемте години, откак беше при него – точно два месеца, след като умря жена му, сама дойде, самоуверена и невъзмутима, разположи се като у дома си и остана, все едно цял живот е живяла тук, все едно е излязла за малко като Малкия, но, за разлика от него, се е върнала – не беше замръквала навън. Спеше неизменно на леглото, в краката му, понякога до главата му, притиснала плътно топлото си телце о него.
Тишината беше оглушителна, както никога – ни куче, ни човешки глас.
- Джинкаа, чедо – повика я отново Цаньо, обикаляйки в мрака, без да вижда нищо.
На няколко пъти щеше да се пребие, спъвайки се в някакви вехтории, но продължи да вика и снове наоколо все по-безутешен.
Някъде към полунощ се предаде, капнал от умора и с пресипнал глас. Легна си в студеното легло по-сам от всякога и разнебитен. Загледа се в тавана със сухи очи, отпуснат по гръб с ръце покрай тялото, изпружен като мъртвец.
- Защо си отиде от мене, Господи?
В далечината се чу камбаната на селската църква. Силният й, категоричен звън нахлу безпрепятствено в стаята, без да обръща внимание на стени, врати и прозорци, и отекна, и се уталожи в жилавата, самотна душа на Цаньо. Беше настъпило Възкресение.
Точно тогава по заключената врата от външната страна се задраска.

март, 2018

Top 11 movies

1. The Florida project !!!
2. The secret scripture !
3. Call me by your name !
4. Lady bird !
5. Song to song !!
6. Thelma
7. The glass castle !!
8. Baby driver !
9. Нелюбовь !!!
10. The hero.
11. Three billboards outside Ebbing, Missouri !!!

...

Куче

Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам
за кратко.
А после да нямам
завинаги.
Не искам куче в къщата.
След кучето
къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.
По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата „ново”, употребена за куче
е тъжна.
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам.
Светът е напуснато място,
където
за кратко е имало
куче,
а после завинаги няма

Боряна Нейкова

Top 3 movies

1. A ghost story (2017).
2. Force majeure (2014).
3. Wind river (2017).

Номер 2 е великолепен психологически разгърнат казус за семейния разпад, изписано е доста за този филм - в Култура има всеобхватна статия за него:
http://kultura.bg/web/%D1%84%D0%BE%D1%80%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D1%80-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%88-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B1/

Номер 1 и 3 са красиви, съкрушаващо красиви ленти за все по-вълнуващи ме неща като: тишината и отговорите, пришити в нея; самотата, която те завършва, доизгражда, осмисля; безмълвната споделеност; достойнството не само като думичка; любовта също не само като думичка; живота с всичкото му, а и отвъд живота, и още и още. А музиката и на двата филма е един път. Само ще кажа, че на Wind River саундтракът е Ник Кейв - няма какво повече да добавя.
Прекрасни филми, направени с любов. Вече любими, грижливо добавени в архивите.