Ревю на "Кая" (2020) и "Има още време" (2021)

 "Два сборника с разкази, но всъщност една единствена книга. Такова е усещането след прочита на “Кая” (Фама, 2020) и появилата се току-що “Има още време” (Фама, 2021) на Дияна Тончева. Историите в тях са сюжетно свързани, а централната им ос е главната героиня Кая - писателка, майка, дъщеря, любима, самотна и чувствителна жена, през чиято гледната й точка в трето лице върви повествованието.

В първия сборник то следва хронологичен ред - от детството на Кая, през загубата на нейни близки, случайните срещи с неслучайни хора и отглеждането на малките й деца, докато във втория сборник действието непрекъснато прескача между различни минали години и нашето “Сега” (както, с едно и също име, е озаглавена всяка втора глава от едно лято). Така сюжетното време се затваря между последното посещение на мъничката Кая при нейния отиващ си прадядо и изпращането в последния му път на собствения й баща след много години; между раждането на сина й и онзи миг, в която всяка майка трябва да пусне детето си и да се прегърне в изначалната си самота, в която току възкликваме: “Виках те, но ти не ме чу”.

Две са основните теми, които обединяват тези “сцени от един семеен живот”. Първата е преходността, отминаването на всичко във времето, неизбежната загуба, остаряването и самотността, в която си отиваме. Неслучайно действието на много от разказите се развива по време на пътуване с кола - пътят е вечната метафора за прекосяването на живота, за отминаващото. На страниците се появяват и много възрастни хора, рушащи се къщи, животни, които умират. Впрочем в книгата има много от неумолимия кръговрат на “живата” природа и брънките в него - всички онези животинки, чийто живот децата напразно се опитват да спасят; но пред нас е и парадоксално наречената “мъртва” природа, в лицето на морето срещу вилата на Кая - онзи вечен пейзаж, онова “неизменно, непроницаемо, безусловно като постулат” надвременно цяло, срещу което човекът съизмерва своята (не)значителност.

Макар и с горчивина, с човешка меланхолия, осъзнаването и приемането на тази вездесъща тленност, срещу която “нищо не може да се направи”, е наложително. Продължаването - въпреки, или дори със, въпросите, които се задаваме - е почти дълг. Отказът да заменим с друго онова, което си е отишло, понеже страхът е свързал неразривно любовта със страданието и не пуска ръцете ни, е равносилно на това да спрем да съществуваме. “Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината”. Защото “не можеш да надхитриш времето”.

Втората основна тема в двете книги е майчинството, и по-конкретно особената, болезнено-сладостна връзка между майка и син. Именно Кая и нейният Мати са в центъра на тези крехки и ненарушими отношения, докато останалите близки остават на заден план. И двете книги завършват с писмо-обръщение към сина, затваряйки кръговрата на времето, завръщайки се отново към първите мигове, когато се сключва онзи “безмълвен вечен съюз, скрепен от кръвта”. Читателките, които са майки на пораснали момчета (макар и не само) ще разпознаят с болка онази неумолима динамика, която превръща “обичам те оттук до края на космоса и обратно” на малкото дете във възгласа “ти си най-ужасната майка на света” на тинейджъра. Онова буквално и символично издърпване на ръката за пръв път, поради срам и неудобство, е неизбежната ентропия в любовта - необходимото отделяне. Наш е дългът да скъсаме пъпната връв и да освободим децата си." (...)

Антония Апостолова

https://literaturnirazgovori.com/bookreviews/2021/12/29/14-10-%D0%BA%D0%B0%D1%8F-%D0%B8-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%82%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE.html

"Има още време" (2021)

Искаме всичко да знаем, да разбираме за ония, които обичаме. Да можем да надникнем в душите им, да не остане нито едно тъмно ъгълче – претендираме, че имаме право на това. Но не стават така нещата.
Можем само да присъстваме за тях, обичайки ги тихичко, нищо повече. То не е и нужно.
из "Има още време", изд. "Фама"
-
За лични поръчки на книгата от мен, пишете ми на didagirl@abv.bg.

 

СИНОПСИС на "ИМА ОЩЕ ВРЕМЕ"

 Писателката Кая отива със седемнайсетгодишния си син Мати на вилата им край морето, за да прекарат там лятото. В последно време синът й се е отчуждил от нея и сега това е последният й шанс отново да се сближат преди да приключи юношеството му и да поеме по своя път.

Когато е бил малък, двамата са били изключително близки:

"Мамо, обичам те до края на Космоса."

"И обратно."

Някъде във времето нещо се случва и двамата се озовават от двете страни на реката. Без мост помежду им.

Настоящето ритмично се редува със спомени от миналото, от детството на Мати. Онова свещено време, когато те двамата са били всичко един за друг.

Същевременно бащата на Кая, болен от деменция, е настанен от години в хоспис в близост до вилата. Кая го посещава един път в седмицата, задължително сядайки на няколко метра от него точно за трийсет минути. Нито минута повече, нито сантиметър по-близо. И там има дълбок разрив в отношенията, зародил се някъде в миналото. Навярно в нейното собствено детство.

Помежду отчаяните на моменти опити за стопяване на ледовете между нея и сина й, невъзможността да спи, тежките кошмари, саморазрушителните навици, безплодните сеанси с психотерапевта й по скайп и посещенията при баща й, който често не я разпознава, Кая си пише всяка вечер преди лягане с мъж от миналото й, който живее със семейството си на другия край на света. В друг ден от нея. Обичайно му задава въпрос, той й отговаря. И това е всичко.

-

„Никой не ни учи как да сме добри родители. Собствените ни родители ни учат точно на обратното.“

Телефонът й светна няколко минути по-късно, точно когато се канеше да го изключи.

„Никой не ни учи как да сме възрастни. Как да спрем да бъдем деца в тяло на възрастни. Това е, Кайче.“

-

Какво се е случило в миналото между тях, изчерпано ли е безвъзвратно то, ще намери ли мост към сина си през бурните води на отношенията им, ще прости ли на баща си за неща, които той дори не помни, ще започне ли отново да пише след години на прекъсване - все въпроси, които най-често в живота остават без конкретен, ясен, еднозначен отговор.

И все пак в този объркан и красив свят на нескончаеми въпроси, не отговорите са важни, нали?

Харесване

Коментар

Споделяне

Нова книга "Има още време"

 

На финала сме. 

За предварителни поръчки ми пишете.
Съвсем скоро "Има още време" ще хване пътя си благодарение на изд."Фама" и любимия Игор Шемтов. Надявам се и премиерата да се случи, даже двойна заради "Кая". Ако е писано и с времето си, както всяко нещо на този свят.

И, разбира се, кратък откъс по молба на разни хора. 
-
Току-що наруши едно от железните си правила. Да не му пише през деня. Но какво пък, явно е дошло времето за чупене на смахнатите й правила.
„Хей“, последвано до минута:
„Ти си хей.“
„Нямаше те с години.“
„Само от снощи, не драматизирай.“
„Аз, ако не драматизирам, кой?“
„Какво става? Никога не пишеш през деня.“
„Чупя собствените си правила. Удобно ли е всъщност? Жена ти и прочие?“
„Щом пиша, значи мога. Окей?“
„Кажи ми нещо топло.“
Кая чу някъде долу да се хлопва силно входната врата и притвори очи. Отново излизаше, без да й се обади. Не беше такава идеята, когато реши да дойдат тук. Как щеше да свърши всичко това?
„Хмм, нещо топло, казваш. Окей. Бях на парти снощи. Към полунощ трябваше да проведа един разговор с чужбина и се качих нагоре по външното стълбище на сградата. Да търся тихо място. Партито беше в някаква полуизоставена сграда. И стигнах до рууфтопа, където се оказа, че има рууфтоп бар, затворен, заключен, но с еднометрова вратичка. Изпуших една цигара, изкарах си разговора и докато говорех, си мислех колко логично би било да се върна на партито, да подбера първата и да я кача на тоя рууфтоп. И да не се занимавам с излишно социализиране долу.“
„Това адски ме стопли. Ебаваш се с мен.“
„Просто споделих въжделение. Не ти ли стана топло?“
„Да разбирам, че заради хармоничния си брак си се въздържал.“
„Сега ти се ебаваш с мен.“
„Не, наистина кажи. Какво те спря, как беше – да подбереш първата?“
„Е, стигаме до момента с топлото. То ме спря. Трябва да бягам.“
„Лош си.“
„Такъв съм, да. Слушай, Кайче. Пусни си Макс и всичко ще бъде наред, знаеш това.“
И излезе. Изписа й, че е офлайн.
Знаеше ли го? Вече имаше сериозни съмнения, че всичко ще бъде наред. По-скоро всичко отиваше по дяволите. 

Вярвам в теб

 Миналото лято започнах книга, която не вярвах, че ще довърша. Започнах я, както всяко друго нещо, което започвам - защото не можех другояче. И я паузирах в един момент, още в началото. Усещах, че просто не мога да продължа. Прословутото писателско блокиране, предполагам.

За всяко нещо си има времето в тоя живот, вярвам. Време за съшиване, време за раздиране. Нужно е търпение и това е. Оставяш го настрана и чакаш. Учиш се на тия неща в движение, както за всичко друго.

В началото на тази година писах на Силвия Чолева - знаех, че е прочела "Кая" и исках да разбера мнението й за нея. Беше ми важно. Започваше така:

"Книгата е много добра!

Тук-там бих редактирала дребни неща, но цялостно е чудесна. Пишете ли следваща?"

И нещо натисна спусъците ми. Just like that. Същия ден седнах, отворих тефтера и продължих оттам, откъдето бях спряла преди месеци. Все едно е било преди малко.

За какво се говори в тази книга? Питат ме немалко хора. Ръкописа не са чели дори най-близките ми този път, така се случи. За какво наистина?

Това са неща, за които съм мислила винаги, откакто се помня. Те са неизменно в мен, в битието ми, в съзнанието ден след ден, но не можех да ги изкарам на повърхността. Да ги синтезирам в няколко изречения. Адски фрустриращо чувство. Напипвам ги, чувствам отчетливо присъствието им, но дотам.

И в един момент си благословен. Някой те пита съвсем случайно "пишете ли следваща" и бентът се отприщва. И не можеш да спреш, докато не стигнеш края.

Книгата е за въпросите в живота, не за отговорите, това е сигурно. За опитите ни и за грешките, но най-вече за непрестанните опити въпреки грешките. За човешките ни слабости и колко е важно да ги приемаме, и да си простим, че сме човеци, и да продължаваме напред с любов и упование. За трудността да си човешко същество, трудността да си родител, понякога изпилена до безобразие, трудността да си дете на родителите си, трудността да не си вече дете. За загубите и разделите, и белезите, които те оставят по телата и в душите ни. За дреболиите и случайностите по пътя ни, които не са нищо друго освен Божие откровение. За тишината, в която е притихнала Истината за нещата. За Пътя ни. Отиване, връщане.

И разбира се, за онзи момент, когато наистина, наистина не можеш да продължиш нататък, където и да е това нататък, но в последния момент виждаш светулката в непрогледния мрак, която сякаш ти казва:

Вярвам в теб.

И продължаваш със сетни сили, макар и влачейки се, докато се изправиш в един момент. Защото е толкова важно, когато си спрял да вярваш в себе си, някой да продължи да вярва в теб. И този някой да е онзи, който наднича от огледалото.

-

Когато, час по-късно беше в леглото си и гледаше сивия таван, без да го вижда, се сети за нещо. Взе телефона си и написа:

„Как е възможно в един момент да вземеш най-твърдото решение в живота си, твърдо и непоклатимо като скала, а малко по-късно, понякога дори час по-късно, да го пренебрегнеш, да плюеш на него все едно някой друг, а не ти самият преди е казал: Това – никога.“

Отговори й съвсем кратко:

„Така сме ние, хюмъните.“

ТОГАВА

 Когато се усъмниш в себе си,

да - в себе си, кажеш си:

Аз съществувам ли въобще, тук ли съм

или съм там,

когато се почувстваш слаб

(а така да не понасяш това),

когато се усетиш изгубен,

счупен, куцащ, несекси

(не ти стои секси да си изгубен, счупен и куцащ),

когато се сетиш, че си почти на 40,

а така често да се чувстваш на 14 и

на 4 и на 104 едновременно,

когато просто искаш да зарежеш всичко,

ама наистина всичко, и да се отпуснеш,

да се отпуснеш мащабно като ръбесто камъче

в гладко езеро - точно така -

което от тежестта си пада директно

на дъното и остава там,

камък при вода, а не прах при прахта,

когато си толкова уморен от себе си

и от другите - от сладките им, съблазнителни думички,

които просто искат да те впримчат,

това е думата - впримчат,

да си нахранят егото -

адски модерно е това с егото, но и адски вярно,

но най-вече уморен от себе си, от глада си,

тоя нестихващ глад, който те яде отвътре, изначално

и докрай, глад за... попълни свободно, и това

трескаво търсене, търсене на какво,

за бога и по дяволите,

тогава поглеждаш нагоре и виждаш

всички тия ослепителни светулки в мрака

и в небето, заслепяващи

до сълзи - точно така -

до сълзи в иначе сухите ти очи

тогава чуваш синът ти да се провиква от другата стая

Идвай, мамо, чакам те,

дъщеря ти да пише гневно във вайбър

Потърси ми в къщата оня гланц за устни,

който забравих, важен ми е,

споменът за баба ти - слабата ти ръка,

държаща нейната изящна, изчезваща ръка,

същата, която държеше твоята в оная

призрачна, нафталинена стая на спомените ти

или детството май,

котките на село, които си оставил, отивайки си,

и не спираш да ги мислиш,

и всички ония души́ по пътя си,

които си оставил, отивайки си,

но не спираш да ги мислиш

със съкрушено, кървящо сърце,

процеждащо бавно

кап-кап-кап,

но галопиращо с пулс 120, няма време, разбери,

пълзи, върви, движи се, но не спирай,

тогава избърсващо плъзгаш показалец

по издайническата влага в очите,

в иначе сухите очи, винаги сухи - желязното ти правило,

което за нищо не ти върши работа, човече,

и се усмихваш широко,

клоунът не си тръгва уморен след чаша чай,

ама разбира се,

изпъваш гръбнак, гърди и брадичка,

и продължаваш към непроницаемия хоризонт нататък,

където и да е това нататък.

януари, 2021